Марсилия за един чужденец. В 1762 година умряла почти едновременно с мъжа си. Само благодарение на упоритите търсения на патер ди Грачиолани тези подробности дойдоха до мен.
— Ами съдбата на детето?
— Остана неизвестна. Момчето, чието изображение държите в ръка, след осъждането на майката попаднало в манастирския приют „Света Магдалена“. Оттам то избягало и оттогава следите му се губят безнадеждно, при все че отец Фулвио положи много усилия, за да установи каква е съдбата му. Години наред издирването на това момче съставя главната цел на живота ми. Но твърде късно започнах аз! След смъртта на жена ми се утешавах егоистично с ласките на Джеронимо и Лаура, децата, които ми подари Беатриче, и не протегнах навреме ръка на моя нещастен първенец. За този грях справедливото небе не само ми отне двете дечица, но ме лиши и от надеждата да издиря детето, което така лекомислено забравих…
Ечеленца — известно усилие произнесе докторът, поглеждайки изкосо удължения профил на йезуита, — Боя се да вселя в сърцето ви може би напразна надежда, но позволете да ви разкрия онова, което ми е известно за съдбата на един юноша по име Джакомо, син на осъдена артистка и беглец от приюта „Света Магдалена“ в Ливорно. Аз срещнах хора, които отблизо познаваха това дете… Наистина това беше много, много отдавна.
Граф Паоло, патер Фулвио и служителят Джовани, развълнувани, обърнаха погледи към болонския доктор.
— За бога — простена старецът, като се хвана за сърцето, — сеньор Томазо, не ме измъчвайте с неизвестност, разкажете всичко, което сте чули за Джакомо!
— Ечеленца, аз мога да ви кажа много малко. Но може би това малко ще ви даде нишката, за да продължите Издирванията.
— Говорете, синьор, и смятайте ме за вечно задължен към вас!
— Бях студент в последния курс на факултета по теология в Болоня, когато един мой приятел, студент медик, ми предложи да направим пътешествие из Италия. Този мой приятел беше родом от Англия и възнамеряваше, след като завърши, да се върне в родината си. Казваше се Грейсуел, Рандолф Грейсуел. През пролетта на 1756 година ние се отправихме за Неапол с намерение да разгледаме градовете, намиращи се по пътя ни, а също така да посетим и Сицилия…
…Ту на мулета, ту пешком, нощувайки в крайпътни кръчми, ние пътувахме из страната, като търсехме художествени впечатления, хубаво вино и старинно гостоприемство. Може би във веригата на годините, които съм преживял, най-щастливо време ще си останат тези два месеца на младежка свобода!…
…Недалеч от Соренто попаднахме в едно бедно рибарско селце. Вече се стъмняваше, когато след като си бяхме похапнали в твърде сиромашката кръчма, решихме да потърсим друг пристан за нощуване, защото изобилието от бълхи в помещението, което ни предложиха, изпари дори нашата младежка смелост. Минавайки под прозорците на някаква къщичка, ние ясно дочухме стонове, които идваха отвътре. Стенеше жена и моят спътник веднага позна, че някоя страдалка се освобождава от бременност. От къщичката изтича уплашено момиченце, което, като видя двама непознати пътници, понечи да избяга, но мистър Грейсуел я хвана за плитчицата и със загриженост я запита не се ли нуждае болната от помощ. Щом момиченцето разбра, че пред нея стои лекар, веднага го затегли към къщата, като плачеше и нареждаше. Не ми оставаше нищо друго освен да ги последвам…
…Ние намерихме родилката почти в агония, а жената, която бабуваше вече цели две денонощия — загубила и ума и дума. В раницата си моят другар имаше няколко инструмента. Той отпрати безпомощната баба и храбро пристъпи към операция. Благодарение на неговото спокойствие, умение и смелост, раждането завърши сравнително благополучно…
…На другия ден положението на болната се влоши, появиха се признаци на родилна треска и младият лекар прекара до леглото на родилката още една безсънна нощ, като прояви настойчивост и търпение, които можеха да възрадват неговите учители. Той твърдо си беше поставил за цел да спаси тази миловидна рибарка и нейното детенце. Ние прекарахме цяла седмица в нейната къщичка и болната разказа на добрия лечител целия си простичък живот. Тази рибарка се наричаше Анжелика Чени. Аз се оказах неволен слушател на нейния объркан разказ и се опитвах да облекча душевните мъки на жената със също такова усърдие, с каквото моят приятел се мъчеше да облекчи физическите й страдания. Анжелика Чени горчиво оплакваше неотдавнашната смърт на мъжа си, смелия Родолфо, прост рибар от остров Капри. С болка на душата си спомняше тя за своя осиновен син, израснал в техния дом. Този юноша бил избягал от приюта „Света Магдалена“ и още на тринадесетгодишна възраст семейството на Чени го осиновило; след смъртта на осиновилия го баща той бил останал последната опора на бедната Анжелика…
— Извинете, доктор Буоти, и този юноша е бил…
— Вие правилно благоволихте да се досетите, ечеленца, защото юношата, възпитаван в семейство Чени, е бил именно синьор Джакомо. Само фамилното му име Анжелика не можа да ни каже, защото според нея Джакомо изобщо не бил имал фамилия.
От откровения разказ на Анжелика Чени ние научихме По-нататък, че беглецът от приюта Джакомо, отдавна вече превърнал се в снажен млад човек, скоро след смъртта на Родолфо, през 1755 година, заминал с един шведски кораб, като оставил на вдовицата всичко, което бил спечелил. Ние дадохме на жената малко пари и доведохме при нея капелана на тамошния параклис отец Бенедикт, който кръсти новороденото с името Антонио. След всичко това ние се сбогувахме с околностите на Соренто.
Този случай аз запомних, така както навярно и моят спътник доктор Грейсуел, с когото завинаги се разделих след нашето съвместно пътешествие. Оставен в Болонския университет, аз защитих магистърската си дисертация и в 1769 година, тринадесет години след нашето приключение близо до Соренто, се оказах в Ливорно. Ходих в манастирската библиотека и посетих приюта „Света Магдалена“, където веднага си припомних разказаното от Анжелика Чени за нейния съпруг и за осиновения й син. Старият вратар още помнеше момчето беглец Джакомо. Той ми разказа, че това дете, син на осъдената тосканска певица Франческа Мола, било доведено в приюта от полицейския чиновник Габриеле Молети. Момчето избягало от приюта през 1751 година, а пет години по-късно в приюта се явил един монах на име отец Бенедикт, който бил получил от вратаря същите сведения, каквито се дадоха и на мен. В манастира нищо не знаеха за по- нататъшната съдба на момчето. Едва тук, под вашата стряха, ечеленца, узнах за произхода на това момче. Ето това е всичко, което успях да науча за съдбата на вашия син, синьор Паоло.
— Значи, напущането на Италия в 1755 година с шведски кораб е последното сведение за него? — тихо запита графът.
— Да, това е всичко…
Графът обхвана главата си с ръце.
Неочаквано от ъгъла на залата, където, притихнал и съвсем забравен от събеседниците, седеше слугата Джовани Полеста, се чу неговият молещ глас:
— Изпратете ме в Соренто, ечеленца. Ще се разкъсам на парчета, но ще ви донеса нови вести за тези хора.
— Струва ми се, че трябва да издирим и сеньор Габриеле Молети, полицейския чиновник от Ливорно — добави доктор Буоти.
— Последното е безполезно — безстрастен глас произнесе патер ди Грачиолани. — тона име ни е известно. Този долен човек, си е присвоил всички ценности на Франческа Мола и изпратил момчето в приюта. Преди две години Молети умрял.
— Но мисълта да се отиде в Соренто намирам за правилна! — въодушевявайки се, възкликна доктор Буоти. — може би Анжелика Чени с дъщерята и сина живеят благополучно там досега? Може би през тези дълги години са се получили нови известия за синьор Джакомо. Трябва да се издири семейство Чени! Аз на драго сърце ще приема върху себе си тази мисия, ако ми я възложите, ечеленца!
— С радост приемам вашето предложение, с голяма радост! Джовани, приготви се да заминеш заедно със синьора. Колко дни ще ви трябват, за да се стегнете за път, драги мой доктор Буоти?
— О, моето стягане за път съвсем не е толкова сложно. Готов съм да тръгна още утре.
Лицето на патер Фулвио прие твърде напрегнат израз. След като поразмисли, той произнесе внушително тежко:
— От своя страна аз смятам, че синьор Буоти все пак най-напред би трябвало да отиде в Ливорно. Необходимо е още веднъж да се прегледат там книжата, оставени от Габриеле Молети. Накрай ще трябва
