ватиканския помазаник.
Както и в мирските армии, в „дружината Христова“ съществувала най-строга йерархия. „Христовите дружинници“ се разделяли на четири степени — послушници, схоластици, коадютори и професи. Но нито една армия в света още не познавала такава безпрекословна дисциплина… Както тоягата се подчинява в ръката на онзи, що я държи, така се подчинявали на своите офицери воините от ордена, послушни, безсловни, „покорни като труп“.
Никакви външни признаци не отделяли братята йезуити от средата, която ги окръжавала: те можели да носят или да не носят расо, можели да приемат какъвто си искат вид, да изповядват „външно“ каквато си искат вяра и да се кълнат във всякакви заклинания, прибавяйки в себе си тайната формула, че „това се прави в името на Христовата църква“.
Езуитите се насочили отвъд океаните, ставали търговци и мореплаватели, потопявали ръцете си до лакти в злато и кръв. В Парагвай те създали дори цяла държава, в която издевателството над туземците било доведено до нечувани жестокости. В параклисите на Европа те възобновили „чудесата“, знаменията и изцеленията, като умножавали гулдените в касата на ордена и улавяли души. А за душите, които не желаели да се предадат в „сладостния плен“, синовете на ордена готвели особена участ… Венецианските йезуити заловили Джордано Бруно и „черният папа“ Клавдий Аквавива го изпратил на кладата, въздигната сред Площада на цветята в Рим. Езуитът Гарнет вложил в ръката на Гай Фокс димящия фитил, за да вдигне във въздуха британския парламент, в който протестантите получили мнозинство. Езуитът Антонио Посевино изпращал в Русия католически агенти, за да премахнат православната църква. Те заставили авантюриста Лъжедимитрий да приеме тайно католичеството, като се надявали чрез него да утвърдят над Русия духовната власт на римския папа… Кардинал Белармин, един от висшите офицери на йезуитския орден, изтезавал в тъмничното подземие великия Галилео Галилей…
В катедралите и кръчмите, в щабовете и лазаретите, на университетските катедри и в покоите на кралските любовници „братята“ йезуити, ръководени от ужасния принцип „Целта оправдава средствата“, векове наред изплитали своята мрежа. И невидимата сянка на кръста се простирала от римския дворец Джезу — щабквартирата на ордена, до всички страни по света, покривайки гробовете на тайните жертви и неизстиналата пепел на публичните клади.
Но ненавистта на народа, на простия народ от всички страни, все по-плътно и по-страшно окръжавала черното войнство на ордена. Във Франция, Испания, Англия хора от различни съсловия, обхванати от гняв и отврата, отхвърлили духовното иго на омразните им йезуити. И ето две и половина столетия след „божествените“ видения на „светия“ Игнаций вълните на народния гняв забушували вече в подножието на ватиканския хълм. Обзет от страх, папа Климент XIV побързал да се отрече от своите воини и в 1773 година обнародвал була за разпускане ордена на йезуитите.
И братята Исусови се укрили от народната мъст в най-дълбока нелегалност, обвили се в още по-черната и по-плътна завеса на тайната. Разпуснатият орден живеел и неговите синове знаели: няма да минат няколко десетилетия и светия отец отново ще ги призове из мрака на нелегалността137…
…Белите пръсти на патера продължаваха внимателно да прелистват летописа на ордена. Самият патер Фулвио ди Грачиолани отдавна играеше видна роля сред венецианските йезуити, които се гордееха е на тях, или по-очно на техните щастливи прадеди, се беше удало да примамят в капана Джордано Бруно, за да го предадат след това на съда на римската курия. След официалното разпускане на ордена ролята на отец Фулвио като висш офицер от тайното Исусово войнство още повече нарасна. С благословение свише отец Фулвио невидимо тъчеше паяжината и „послушните като трупове“ нелегални „братя“ изпълняваха тайните му заповеди.
Като най-голяма своя заслуга пред ордена отец Фулвио не без основание смяташе онази нравствена власт, която с течение на годините той беше придобил над своя „духовен син“, при все че по възраст граф Паоло беше десетина години по-стар от патера. Тази нравствена власт преследваше твърде практични цели…
Състоянието на графа се оценяваше на пет шест милиона скуди. Това огромно богатство нямаше преки наследници, защото граф Паоло беше загубил не само съпругата си, трагично загинала в 1748 година, но след графиня Беатриче погреба и двете си деца, отнесени от безпощадна болест.
Докаран от тези нещастия до мрачно душевно отчаяние, синьор Паоло се бе уверил, че над него тегне неумолима отмъщаваща съдба. Утеха той черпеше от разговорите си с красноречивия патер Фулвио, тогава още двадесет и осем годишен божи служител, който скоро стана духовник и приближен на стария граф. И ето вече четвърт век патер Фулвио упорито увещаваше духовния си син не само към суров аскетизъм в земния живот, но и към богоугодна задгробна жертва. В края на краищата той сполучи в отдавна поставената си цел: графът нотариално завеща цялото си огромно състояние на католическата църква.
В своето духовно завещание, съставено при най-активното участие на патера, графът настояваше единствено за уговорката, че завещанието ще влезе в сила само когато той получи безспорни доказателства за смъртта на своя първороден — наистина незаконен — син синьор Джакомо Мола. Уви, тази нищожна уговорка създаде на патер Фулвио доста грижи, за които старият граф Паоло съвсем и не подозираше.
Изминали бяха повече от два часа, откак в двореца пристигна непознатият господин с докторска шапчица. Накрай патер Фулвио затвори „Историята на деянията“ на своя орден и повика служителя Джовани Полеста:
— Иди долу, Джовани, и узнай дали пристигналият е още тук и дали е приет от самия ечеленца.
Но слугата още не беше успял да достигне до вратата, когато тя се отвори и самият граф Паоло д’Еляно се появи на прага, пропускайки пред себе си едно ниско, пълно човече с обичайната одежда на учените богослови.
— Сеньор Буоти, позволете да ви представя на нашия високоучен патер Фулвио ди Грачиолани; на непрестанните му грижи аз съм изцяло задължен за порядъка, който царува в тези сбирки — каза собственикът на двореца, като водеше доктора към своя духовник.
Езуитът приветствува с лъчезарна усмивка новодошлия учен.
— Драги колега — учтиво произнесе докторът по богословие, — преди месец си позволих смелостта да се обърна с писмо към графа и да го помоля да ми позволи да посетя библиотеката му, за да проуча нейния скъпоценен ръкописен фонд. Графът беше така любезен, че ме покани да прекарам в дома му толкова време, колкото се наложи за работата над моя трактат. И аз много се страхувам да не ви дотегна с присъствието си, защото за по-малко от две седмици ще ми бъде мъчно да изчерпя дори най-повърхностно тукашните богатства… Ечеленца — продължи ученият, обръщайки се към домакина, — само изброяването на ръкописите, което направихте по памет, ме кара да ви благославям, задето сте събрали тази колекция!
— Не ме карайте да се червя, докторе, защото съвсем малко съм прибавил към научната сбирка на моя дядо и на баща ми. Самият аз на младини се увличах от изкуството и събирах предимно картини, мраморни и порцеланови изделия и монети. Щастлив съм да видя във ваше лице и учен, и истински познавач на изкуствата и твърдо възнамерявам да ви направя пленник на тези стени най-малко за половин година… А сега трябва да помислите за почивка след уморителния път. Джовани, придружи синьора в отредените му покои.
Когато доктор Буоти се отдалечи, граф Паоло забеляза сянка на неудоволствие върху високото чело на патера и реши, че и на отец Фулвио, ползуващ се с репутацията на учен мъж, не е съвсем чуждо чувството на завист и ревност. Тази мисъл тайно развесели графа.
Привечер тримата отново се събраха в трапезарията на графа. Пред чаша кианти синьор Томазо Буоти успя да запознае слушателите си с някои епизоди от своя студентски и университетски живот, развесели стареца и извика усмивка дори на леко присвитите устни на патер Фулвио ди Грачиолани.
2
Една седмица след пристигането на синьор Буоти граф д’Еляно вече бе проникнат от искрено чувство на симпатия към добродушния доктор. Обикна го и цялата прислуга на графа и всички вече го наричаха просто „сеньор Томазо“. А той самият, след като се убеди в искрената страст на графа към науката и изкуствата, почувствува към стария венециански велможа истинско душевно разположение. Разговорите насаме или в
