ръцете на убийци. Веднъж това ми се удаде в Пирея. Кажи ми: Диего и сеньора Естрела в Марсилия ли са сега? Трябва да ги отведа в Америка.“
Моят събеседник се бореше между чувството на недоверие и желанието да услужи на своите приятели. В мене се беше вече зародило подозрението, че момчето с маймунката, което е придружавало в Бълтън подпалвача на корабостроителницата, и моят събеседник са едно и също лице. Не е изключено Фернандо да е съобщил на своя млад помощник адреса на семейството на Бернардито… Реших да тръгна направо.
„Виж какво, Луиджи Маймунков или Луничаво носле: аз много добре знам кой си ти. Ти си беглец от училището на мистър Чейзуик, участвувал си в подпалването на корабостроителницата и се казваш Томас Бингъл. Маймунката те издава. Ако искаш, мога и тебе да отведа в Америка заедно с Диего. За тебе е опасно да останеш в Европа, където шарят агентите на Райланд. Ще ти помогна, макар че ти едва не ме застреля в двора на Каридасовата къща.“
Отначало Том започна да се върти на стола, като поглеждаше измъчено на разни страни. После съмненията му се разсеяха. Той мушна ожесточено вилицата в печеното, решил, че би могъл да запази сдържаността си за друг случай.
„Така е по-добре — казах аз засмян. — Сега води ме по-скоро при приятелите, докато шхуната «Успех» не се е върнала отново в Марсилия да ви търси.“
За останалото, господа, за нашата сърдечна среща със сеньора Естрела Луис, позволете да не разказвам. Вие сами прекрасно можете да си представите тази среща, а мене… не ме бива да разказвам трогателни неща… Ще кажа само едно, мистър Алфред Мърей: след всичко, което преживяха сеньора Естрела и момчето, аз бих желал да бъда сигурен, че миналото никога няма да се повтори и затова, мистър Алфред, не бива твърде да се осланяме на тукашния пущинак и откъснатостта от света. Грели има дълги ръце и той се бои от всички ни… Трябва и тук да не забравяме това!
— Ах, какво говорите. Едуард! — засмя се Алфред Мърей. — Дотук, до края на света, ничии дълги ръце не ще достигнат! Да забравим, приятели, преживените опасности. Но ние уморихме безбожно нашия разказвач. Емили! Време е да слезем в трапезарията и още веднъж да отпразнуваме радостната среща с приятелите!
6
Когато целият кръг слушатели на Уент се прехвърли долу, в уютната трапезария с веранда, беше вече нощ. През прозорците със спуснати муселинени пердета нахлуваше прохладният аромат на нощта, пеперуди се удряха в трептящия муселин, някакви нощни птици се обаждаха от гората. Всички насядаха около масата.
— Сега, Едуард, разкажете ни за „добрия стар Бълтън“ — помоли Мърей.
— И как е мистър Патерсън — добави Емили.
— Патерсън ли? Той остана проста пионка на шахматната дъска на Грели. Опожаряването на корабостроителницата го предаде напълно в ръцете на Грели и новата бълтънска корабостроителница се възроди вече под знамето на „Северобританската компания“.
— А мистър Ленди, старият банкер?
— Помина се съвсем неочаквано от апоплектичен удар. Банката също премина в ръцете на лъжевиконта: Грели се оказа най-големият акционер. Постепенно той става господар на графството.
— Кажете, а каква е съдбата на бедната Доротея Чени? все още в Ченсфилд ли е, или…
— Жестока беше съдбата на Доротея и брат й Антонио. Те отдавна напуснаха Ченсфилд и аз съвсем случайно научих нещо за тези хора. Подробности ще чуете утре от Томас Бингъл. Той срещнал брата и сестрата Чени в Неапол, където ги е постигнала зла участ…
— какво е станало с тях, разкажете ни, Едуард! Аз винаги съм се отнасяла добре към двамата и всички обитатели на мрачния Ченсфилд обичаха Антонио и Доротея — замоли се лейди Емили.
— Та ето съдбата неочаквано ги събрала с нашия славен хлапак Томас. След подпалването на корабостроителницата момчето изтичало у дома си, грабнало клетката с маймуната и избягало на пристанището. Там се промъкнало на една италианска шхуна, скрило се в трюма и било открито от екипажа едва в Хавър. Екипажът обикнал момчето и то останало като юнга на тази шхуна. Когато корабът пристигнал в Пирея, малкият се простил с шхуната и помнейки молбата на Фернандо, издирил в Пирея семейството на капитан Бернардито. Търговецът Каридас го взел за юнга на своята шхуна „Лъчезарна“.
И ето през август на седемдесет и четвърта година шхуната на стария грък била хвърлила котва на кея на Неапол. Томас чистел на борда скумрия за обед, когато от пристана го повикал някакъв красив юноша в износени дрехи. До него стояла млада жена с тъжни очи.
Лицето на юношата се сторило на Том познато. Той заговорил на италиански и имал непредпазливостта да засегне морската чест на изпечения юнга с въпрос от този род: „Ей, мърльо, накъде иска да плава твоето корито?“
След като защитил честта на своя вимпел със солен морски отговор, юнгата от „Лъчезарна“ сметнал за възможно да влезе в мирни преговори. Запознанството започнало с кавга, завършило в шумната пристанищна кръчма. Оказало се, че името на младия човек е Антонио Чени, а неговата спътница била не някоя друга, а Доротея. Томас Бингъл си припомнил, че бегло бил виждал двамата в Ченсфилд. Земляците поопитали различни вина и изпаднали в неописуемо веселие.
Доротея се опитала да се намеси, но „мъжете“ не допуснали покушение върху своята независимост. Те се прегърнали и заклели във вечна дружба. Юнгата излял сърцето си, като казал причините, които са го заставили да избяга от пансиона, а бившият грум разказал за всички събития, станали на острова, и за напущането на дома на Райланд.
Въпреки крехката си възраст тринадесетгодишният юнга в опияненото си състояние все пак запазил по- голяма предпазливост, отколкото деветнадесетгодишният грум. Във всеки случай, когато до тяхната масичка се приближили някакви тъмни личности с високи ботуши, юнгата се помъчил да помогне на Доротея да отведе пияния Антонио от кръчмата. Ала четиримата неканени гости настойчиво задържали Антонио при себе си, а мистър Бингъл натопили с порядъчен ритник. Антонио продължил и в обществото на тези хора да пие, да се прегръща и ридае. Томас не помни как самият той се е измъкнал от кръчмата, но последният му спомен бил, че Антонио подписал някаква хартия, а Доротея, чупейки ръце, изтичвала ту при кръчмаря, ту при гуляещите. На разсъмване двама матроси от „Лъчезарна“ дотътрили своя юнга на шхуната.
Томас се събудил едва следобед. Разтревожен за съдбата на своя нов приятел, той изтичал в кръчмата. Кръчмарят му обяснил, че Антонио бил завербуван на един френски кораб, заминаващ за Африка. Скитайки по пристанището, Томас видял, че френският военен кораб „Свети Антоан“ вдига платна на рейда. Една плачеща млада жена в която Том познал Доротея, се опитвала да извика нещо след кораба. Том видял как двама войници, които се връщали последни на кораба, я блъснали грубо в своята лодка. Корабът приел двамата войника и Доротея на борда си и се отправил за африканските брегове…
Том разказал на Каридас тази печална история и го замолил да издирят в Соренто старата Анжелика, майката на пострадалите. Заедно с Каридас Том посетил нещастната Анжелика Чени, разказал й за случилото се с нейните деца и доколкото можал, утешил бедната жена.
— И, разбира се, повече нищо не се знае за тях, нали? — запита огорчената Емили.
— Уви, мисис Емили, знае се!
— Загинали ли са?
— Да, загинали са. И навярно от мъчителна смърт. За това узнах съвсем неотдавна, вече когато плувахме за насам, при вас. Получи се така, че за да преплуваме океана, наложи ми се да поема командуването на френската гемия „Перпинян“. Според условията на договора аз трябваше най-напред да направя един рейс до бреговете на Южна Африка, а после — до Бразилия. И ето при първия рейс недалеч от остров Свети Тома край западния бряг на Африка, срещнахме френския военен кораб „Свети Антоан“. Капитанът му ми разказа, че преди повече от една година корабът откарал до устието на Заира134 малък френски роботърговски отред, състоящ се от завербувани скитници. Дошли сред девствените дебри на екваториална Африка на лов за негри, хората от отреда започнали скоро да намаляват поради тежкия климат и болестите. Навлезлите в горите на негърската държава Конго французи били нападнати от туземци племена и почти поголовно изтребени. Само няколко души успели да избягат от брега на сал и се завърнали на борда на „Свети Антоан“, който продължавал да
