обикаля из западноафрикански води. Запитах капитана дали не си спомня измежду войниците за младия италианец Антонио Чени. Той ми разказа, че Антонио станал санитар, а Доротея, сестра му, изпълнявала длъжността болногледачка. Между спасилите се на сала не били нито Антонио, нито Доротея; те паднали в плен на негрите от племето баконго и навярно са загинали.
Цялата тази експедиция в екваториална Африка е била едно безразсъдно хрумване на някакъв си френски маркиз, който бил намислил с този роботърговски рейс да си оправи финансите. Военните власти също поддържали експедицията и й дали на разположение стария кораб, няколко офицера авантюристи и един ловък драгоманин, някой си разжалвай капитан Шарл Льоглоа; този субект бързо „набрал“ за експедицията „доброволчески отред“, тоест уловил в мръсните си мрежи няколко десетки също такива наивници като нашия беден Антонио… Сега вие знаете всичките мои новини, господа… Кажете, Фред, отдавна ли получихте писмото ми, с което ви съобщавах за тръгването ни насам?
— Донесе ми го преди няколко месеца пътник от Винсенс — отвърна Мърей. — вчера сутринта пак оттам по горски пътеки се промъкна при нас един конник и ни съобщи за приближаването на вашата гемия… Лейди и джентълмени, да поблагодарим сега на нашия измъчен разказвач. И позволете ми да ви съпроводя до стаите ви, драги Мери и Едуард.
Тази нощ ъгловият прозорец на блокхауза на английския форт в Синята долина дълго време светеше. Капитан Бърнс пишеше нещо на листче от пощенска хартия. След това извика двама войници и им предаде запечатан плик.
— Давам ви два месеца срок да предадете плика във форта Пит на Охайо и да се върнете тук с разписка — каза той на войниците. — тръгвайте още утре призори. Писмото трябва да стигне до адресанта в Англия най-късно след три месеца.
На плика беше написано: „Англия, Бълтън, Ченсфилд, за сър Фредрик Райланд, лично!“
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
СЕМЕНА НА НЕБЕСНА БЛАГОДАТ
1
Библиотеката ла граф Паоло д’Еляно заемаше целия горен, трети етаж на големия дом с гравирани кулички, известен във Венеция под името „Мраморното палацо“. Двеста хиляди тома, великолепен ръкописен фонд, над двадесет „инкунабули“ — най-редки първопечатни книги, — сбирка от емайлови предмети и миниатюри, най-сетне единствена по рода си колекция от старинни монети, медали и гербове запълваха шестте горни зали на двореца. Средният, най-просторният и светъл от тези покои, служеше за главна зала на библиотеката.
За съкровищата на графската библиотека се грижеше негово преподобие отец Фулвио ди Грачиолани, духовник на граф Паоло, свещеник в домашната му църква и същевременно разпоредител с книжните, ръкописните и художествените сбирки на Мраморното палацо.
На Томина неделя през 1778 година патер Фулвио, представителен надменен мъж на около петдесет години, с черно копринено расо и с ореол от сребристи къдри около тонзурата си, стоеше до прозореца на главната библиотечна зала. Той се мъчеше да разгледа човека с докторска шапчица, който току що беше слязъл от гондолата пред главния вход на палацото. Пристигналият се скри под арката при главния вход и отец Фулвио го изгуби от погледа си.
Патерът постоя замислен край прозореца и се върна на любимата си маса в ъгъла. Тук той разтвори много рядката книга „История на деянията на ордена на Исуса“, написана от безименен последовател на Йгнаций Лойола, и потъна в животописа на основателя и „първия генерал“ на йезуитския орден.
Съчинението на безименния автор отведе патера далеч в миналото — към началото на XVI век, онзи бурен век, когато корабите на испанските и португалските конквистадори135 носели кръст и меч, робство и смърт на жителите на неизвестните дотогава презокеански земи. Като река течала тогава кръвта на мексиканските ацтеки, перуанските инки, на туземците от Куба и Гвиана, Суматра и Ява. Тази кръв бързо се превръщала в злато. Като морски прибой нахлул в старите пристанища на Европа този златен поток, пълнел сандъците на търговците и превръщал техните собственици в по-могъщи властители, отколкото са били феодалните князе и херцози. Забогатявайки, търговците вече поглеждали накриво носителите на старите феодални права. Под овехтелите тронове почвата ставала все по-несигурна… Разклатил се и авторитетът на най-могъщия феодал — католическата църква.
Именно църквата сама екипирала първите кораби на тези разбойнически експедиции, сама напътствувала и въоръжавала дружините на конквистадорите. Златото течало отвъд морето и към нея, но… Пак оттам, от новооткритите океански далнини, задухали опасни прохладни ветрове!
Светът станал по-широк. Неговите хоризонти се разширили. Прохладни ветрове разпилели из океанските вълни следите от каравелите на Магелан, а заедно с това те разпилявали и старите предразсъдъци, които църквата била внедрила в човешките умове.
Сред доброто стадо Христово започнали да се менят представите за формата на земята, за нейните размери и положението й в пространството. Рушели се хилядолетните схоластични догми на църковните отци. Възмъжавайки, разумът се готвел да отхвърли веригите на мракобесието.
Вече гърмели памфлетите на Еразъм Ротердамски. Гласът на Улрих фон Хутен призовавал умовете към просвещение. Англичанинът Томас Мор развълнувал умовете с първата книга за комунистическото устройство на обществото. Бялото листче с деветдесет и петте тезиса, приковано през нощта на стената на Витенбергската катедрала от монаха Мартин Лютер, положило началото на „най-великата ерес, наречена реформация“, която разцепи цялото стадо на овците Христови. Тези греховни овци, подстрекавани от еретиците, започнали да отказват да бъдат стригани в полза на ватиканския трон. Те изгубили вяра в непогрешимостта на папата и тънели в мръсни пороци, не искали вече да заплащат за папските индулгенции.
Прохладните ветрове се превръщали в буря, която спирала дъха, и вълните от селски бунтове заливали площадите на градовете. Замъци горели. От манастирските кладенци стърчели краката, на удавени монаси. И напразно инквизиторите — учениците на Торквемада — изтезавали в подземията със скрити под черни качулки лица хиляди „другомислещи“; напразно горели кладите, за да очистят „кротко и без проливане на кръв“ земята от еретиците — човешкият разум и човешкият гений вървели на щурм срещу църковните твърдини. А от висотата на ватиканския хълм в Рим светейшият отец папа Павел III със своите смутени кардинали наблюдавал ужасен през дима на инквизиторските клади тази картина на всеобщо безредие и разклащане на устоите.
И тогава именно, през една година на такива тежки сътресения, господ изпратил своя избраник на помощ на църквата Христова…
В Монрезе, малко испанско градче, лежал болен благородният кастилец, син на беден идалго, дон Иниго Лопец Игнацио ди Лойола.
Рана от куршум горяла тялото му, хвърляла страдалеца в огнена треска и насън му се привиждали велики знамения… В ореол от неземна светлина слязла пред одъра му пречистата Дева. Изпадайки в свещен екстаз, страдалецът виждал Исуса Спасителя и накрай самият свети дух господен озарил дон Игнацио с ослепителен кълбообразен пламък. Гласовете на пресветата Троица му рекли: „Иди, спаси светата църква от коварството на врага на рода человечески.“
И при все че лечителското изкуство било безсилно да помогне на болния, господ му вдъхнал сили да се вдигне от одъра и да вземе скитнишката тояга. От древна Барселона Игнаций Лойола дошъл край бреговете на Тибър, в Рим, и се изкачил на ватиканския хълм. Той коленичил пред стъпалата на папския престол и доверил своя план на светия отец. Светейшият папа Павел III одобрил замисъла на испанеца и подписал знаменитата була „Regimen milltentis ecclesiae“136. Новият монашески орден с устава, предложен от Лойола, орденът на „войнството Исусово“, се родил на 28 септември 1540 година.
Това бил един съвсем особен орден! Най-дълбока тайна го окръжавала още от първите дни. Генералът на ордена на йезуитите признавал над себе си само властта на светейшия отец, а след като изминали само няколко десетилетия, този върховен магистър на ордена, „черният папа“ на йезуитите, затъмнил дори
