присъствието на патер Фулвио продължаваха и след полунощ.
При това редът в ръкописните, книжните и художествените колекции, с които графът толкова се гордееше, преписвайки го на заслугите на отец Фулвио, се оказа твърде съмнителен. Оскъдните каталози, обърканите класификации и дилетантското водене на библиотечните описи поразиха доктора. Небрежното съхраняване на ръкописите бе довело до повредата на цели страници от безценните древни пергаменти. Когато на мястото на един от древноеврейските ръкописи доктор Буоти намери само проядените от плъхове дъски на подвързията, той не можа да сдържи негодуванието си и съобщи на графа за печалното положение на нещата в неговия домашен музей.
По-голямата част от художествените сбирки, събирани от няколко поколения владетели на Мраморното палацо, приличаше на товар в корабен трюм, опакован не твърде старателно, но дълбоко скрит от човешкото око. В избите на двореца лежаха, покрити с рогозки и стърготини, платна на стари майстори, мраморни статуи, гравюри, изделия от порцелан и бронз, венецианско стъкло и ковано сребро от Изтока.
„Суетни предмети на изкуството — говореше патер Фулвио на графа, давайки нареждане да махнат от някоя зала или целомъдрено гол ангел от Донатело, или непорочна дева от фра Беато Анжелико, или кинжал с обковка от Челини, — отвличат душата от съзерцаване на вечните съкровища, които ни се откриват чрез вярата, молитвата и църковните тайнства.“
След подобни поучения графът покорно изпращаше с очи изнасяния сандък, който намираше приют някъде под стълбището или на тавана.
Патер Фулвио имаше сериозни причини за една тъй непреклонна борба със „суетните предмети“. Той се противопоставяше решително на плахите опити на собственика да изложи ценностите на всеобщо разглеждане, защото това безспорно би довело в двореца хиляди съграждани и би поощрило графа към безразсъдна благотворителност в полза на родния град, тоест в насока, съвсем нежелателна за ордена на Исуса. Още по-недружелюбно посрещаше той всички опити на доктор Буоти да се запознае, макар и бегло, с художествените богатства на двореца.
Веднъж, минавайки през глухата анфилада138 от десетте долни зали на палацото, доктор Буоти доста разсеяно слушаше бръщолевенето на стария дворцов служител Джовани Полеста, който беше предоставен от графа в услуга на „синьор Томазо“.
— Кажи ми, Джовани — прекъсна богословът разбъбрилия се слуга, — защо съкровищата на двореца не се излагат на бял свят тук, в тези светли, просторни зали? Виж само какви са празни и запуснати!
Джовани шепнешком изказа на „синьор Томазо“ своите предположения, доктор Буоти поклати глава и замълча, на излизане от последната зала той се спря пред портрета на една необикновено красива дама, изобразена от художника н цял ръст и с целия Блясък на нейната младост и ослепителна красота, много стар траурен креп обнизваше изпъкналите позлатени рамки.
— Коя е тази дама? — запита докторът слугата.
— Мадона дел Касо, покойната графиня Беатриче д’Еляно.
— Загинала от ръката на безумна ревнивка?
— Да.
— Как се казваше тази нещастница?
— Синьора Франческа Мола. Аз я познавах, ваша милост. Тя едва не стана жена на граф Паоло. Шест години прекара тук и всички ние бяхме свикнали с нея. Ако старият граф не беше заплашил синьор Паоло, че ще го лиши от наследство, Франческа Мола щеше да стане господарка тук и граф Паоло щеше да има сега възрастен син, синьор Джакомо.
— Не се ли е запазил някъде портрет на тази жена?
— Имаше един портрет върху емайл, но едва ли е оцелял…
— Ами момчето?… Каква е неговата участ?
— Не зная, господине. Казваха, че бил избягал от детския приют…
— Чакай, чакай, Джовани! Как каза ти, че се е наричал този синьорино?
— Казваше се Джакомо… Джакомо Мола.
— Кажи ми, споменава ли бащата за това момче? Или и самото му име е станало омразно на графа?
— О, не, какво говорите, синьор Томазо! Напротив, знам че графът търсеше сина си по цял свят. Патер Фулвио уж помагаше на графа при тези издирвания, но само че, виждате ли, той си има свои цели, божествени… — слугата замълча и хвърли поглед към двата изхода на залата.
— Струва ми се, че те разбирам, Джовани. Едва ли съм спечелил доброжелател в лицето на патер Фулвио, но и аз самият не мога, прости ме, господи, да преодолея… известно предубеждение спрямо отците йезуити!
Същата вечер доктор Томазо Буоти помоли смело графа да му позволи да разгледа художествените фондове на двореца. Четири дни поред петима здрави слуги, ръководени от Джовани Полеста, се ровеха в избите, складовете и таванските помещения из „суетни“ предмети на изкуството, като ги измъкваха от сандъци и пакети и изтърсваха от тях стърготини, смет и прах.
Доктор Буоти се отдаваше на тези своеобразни разкопки с увлечението на истински познавач. С такъв жар рисуваше на графа примамливите картини на превръщане Мраморното палацо в дворец на изкуствата, че в края на краищата графът победи привичния си трепет пред своя духовник и предложи на доктор Томазо да постъпи при него на служба, за да поеме върху себе си грижата за всички научни и художествени богатства на дома. При това графът се позоваваше на многото духовни грижи на отец Фулвио, които не му позволяваха да се посвети както трябва на такива светски грижи. Доктор Томазо размисли, стисна силно протегнатата ръка на синьор Паоло и се… съгласи!
Един месец след като доктор Буоти встъпи в длъжност на учен пазител на библиотеката и художествените сбирки, Мраморното палацо стана неузнаваемо.
3
Сбирката от миниатюри, емайли и камеи139 беше подредена от доктор Буоти най-накрая.
Една късна майска вечер на 1778 година докторът, много оживен и радостно улисан, работеше усърдно в главната зала на библиотеката. Граф Паоло седеше до него, загърнат зиморничаво в топлия шал. Негово преподобие Фулвио ди Грачиолани, със стиснати устни и насмешлив израз в очите, се намираше също там, наблюдавайки работата на доктора.
Извадени от сандъците, по масите лежаха стотици персийски, италиански и френски миниатюри, египетски скарабеи140 от разграбените пирамиди, древногръцки камеи, римски геми141, изделия върху камък от индуски и китайски резбари и дребни свещени предмети от кост, изработвани от сурови аскети през първите векове на християнството, груби, примитивни и трогателни.
Джовани Полеста измиваше всички тези предмети с топла вода, изсушаваше ги и ги нареждаше по масите, застлани с платно. Доктор Буоти сортираше колекциите, правеше опис и си разменяше с графа забележки…
Един овален портрет върху емайл, обкръжен от тънка златна рамка, легна до персийска миниатюра, посветена на епизод от поемата на Фирдоуси. Като забеляза портрета, графът млъкна на половин дума.
Докторът взе лупа и само с нейна помощ успя да прочете надписа, вплетен в рисунъка на винетката: „Синьора Франческа Мола със сина си Джакомо. Изпълни майстор Виченце Антонио Кардозо от Милано. Венеция, 2 април 1743 година.“
От портрета гледаше доктора красива жена с разкошни коси; тя притискаше до лицето си къдрокосо петгодишно момченце. Финото личице на детето вече издаваше бъдещия характер на човека — себелюбив, упорит и жесток.
Като забеляза, че докторът разглежда емайловия портрет дълго и втренчено, графът тихо запита:
— Известна ли ви е, синьор Буоти, ролята на тази жена в моя живот?
— Да, ечеленца, осведомен съм… Смея ли да запитам за съдбата на тази дама?
— Тя беше осъдена в Ливорно, по-късно се оказа в изгнание и много години след това се оженила в
