гребците. От покрива на каютата някой махаше с шапка за поздрав. Щом видя ездачите, кормчията насочи гемията към брега. Раковини и камъчета заскриптяха под дъното на гемията и неколцина пасажери нетърпеливо скочиха на пясъка. Зад тях на брега бяха прехвърлени мостчета.
— Привет, приятели мои, привет в Синята долина! — развълнувано говореше Мърей, като протягаше ръце към младия джентълмен в редингот с моряшки копчета и към неговата спътница, една хубавичка лейди с бял шал — Драги Едуард, мисис Мери, най-сетне ви дочакахме! Слава богу, сега сте у дома си… Но аз не виждам сеньора Естрела и малкия Диего. Здрави ли сте? Как понесохте този опасен път?
— Прекрасно, никакви произшествия… — отвърна Едуард Уент. — всички сме в добро здраве. Сеньора Естрела е в каютата си, ако могат така да се нарекат нашите килийки на гемията… А малкият Диего чака, чака Синята долина и точно преди пристигането ни заспа. Да отидем на гемията, лейди Емили, те ви представя на сеньора Луис ел Гора.
Когато Емили, приведена, слезе по двете стъпала в мъничката каюта, тя видя една стара испанка с черни проницателни очи. Старицата прекръсти влязлата със сбръчканата си ръка, около китката на която беше усукана на два реда кехлибарена броеница, и я поведе към пейката, застлана със старо наметало. В полумрака на каютата Емили се вгледа в лицето на спящото десетгодишно момченце. Лицето му беше удължено и бледо; дълги ресници засенчваха затворените очи. Нашият Диего… Диего Долорес Рамон сеньорите Луис ел Гора — шепнешком произнесе старата сеньора далеч не пълното име на малкия испанец, син на знаменития корсар, погребан в далечния остров.
Заедно с Уент беше пристигнал и бившият марсов моряк от брига „Орион“, жизнерадостният и проницателен Дик Милс, комуто в продължение на пет години след рейса на острова упорито се привиждаха кафявите очи на камериерката на лейди Емили — мадмоазел Камила Льоблан.
На брега Едуард Уент доведе пред дамата в амазонка един петнадесетгодишен юноша с покрито е лунички после и хитри очи.
— Кажете, лейди Емили, спомняте ли си този бълтънец? — запита морякът.
— О, в Англия аз имах толкова малко приятели, че по никакъв начин не мога да забравя почтения мистър Томас Бингъл! Здравейте, мистър Томас! Как е вашата мамзел Микси?
— Мамзел Микси се чувствува съвсем добре и си стои вързана отговори вместо момчето Едуард Уент. — Мъничката хитруша ни създава сума грижи, но тя оказа неоценима услуга при Издирванията на сеньора Естрела и малкия Диего…
Докато Емили продължаваше да прегръща своята приятелка Мери, жената на Едуард Уент, и тригодишната им дъщеря, мъжете се отдръпнаха настрана.
— Ето, мистър Мърей, както виждате, доставих ви целия си ковчег не само без загуба, но дори и без особени приключения Можеше да бъде и по-рудно: вой на е! Разбира се но безлюдната Мисисипи тя не се чувствува толкова, но все пак имахме опасни срещи… Ала и тук аз виждам войници. Вие нищо не ми писахте за тях.
— Неотдавна тук пристигна половин рота кралски драгуни. Командува ги един невежа и грубиян, някой си капитан Бърнс… Изпратил ги е военният губернатор да надзирават преселниците и строежа на укреплението. Те не без основание виждат в нас, тукашните пионери, врагове… Засега се мъчим да ги уверим в нашия неутралитет. Иначе не може: частите на генерал Вашингтон са твърде далеч. Сраженията се водят на изток, в населените земи, но казват, че към зимата насам ще се промъкне отряд въстаници.
— Тъй, значи! Ами имате ли си съседи? Имам пред вид бели.
— Факториите в горите и няколко английски форта Преди били френски, но от шестдесет и трета година ги взели англичаните. Най-близкото от всички селища до нас е Винсенс, на брега на река Уобеш, малко по- оре от мястото, където нашата красавица Сребърната река се влива в нея.
— Също английско ли?
— Винсенс ли? Сега да, но повечето от жителите му са французи. То вече не е ново селище, на около петдесет години е, заселено място. Това е първата голяма фактория за кожи в тукашните места. Там е построен форт, доста добре укрепен. Охранява се също от кралски драгуни, такива невежи като нашите. Впрочем за всички тези неща ще си поговорим в къщи, след като си отпочинете от пътя.
3
Скоро гостоприемният дом на Мърей се изпълни е шум, детски гласове, тракане на съдове. След веселия обед домакинът предостави жените на грижите на своя съдружник, френския преселник пионер мосю Морис Вилие, и покани Уент горе, в кабинета си.
Ламперията от тъмен дъб, покриваща две трети от стените, придаваше на този кабинет вид на голяма корабна каюта. По рафтовете бяха наредени книги от съвременни френски и английски автори, най-острите умове на своя блестящ и противоречив век. Портретът на Емили и едно копие на „Сикстинската мадона“ от Рафаело висяха на противоположните стени. Две ловджийски пушки се кръстосваха върху тъмночервен индийски губер на диван, застлан с мечи кожи.
Върховете на младите дървета вече бяха успели да се издигнат наравно с прозорците на тази стая. Ветрецът поклащаше пердетата на широко разтворените към градината прозорци.
— Не е зле за този първобитен горски пущинак! — възкликна морякът. — как успяхте да създадете тука такава благодат?
— Вие знаете от по-ранните ни разговори, Едуард, че безсмъртните идеи на Русо за създаване на справедливо човешко общество сред лоното на волната природа и на основата на равенство между хората винаги са били най-близки до сърцето ми. Аз не съм от рода на безплодните мечтатели и отдавна съм си поставил за цел да осъществя тези идеи на моя велик учител. Опитът от живота ми сред индийските джунгли и на известния ви далечен остров затвърди у мен това намерение и ме научи на много работи. Всичко, което виждате в нашето селище, е резултат на трудолюбие, взаимна помощ и общи усилия.
Здрачът се сгъстяваше. Мъжете преместиха плетените кресла по-близо до традиционната английска камина от жълт дялан камък, пред която беше просната голяма вълча кожа. Домакинът извади от едно шкафче бутилка вино и разпали дървата в камината.
— Защо избрахте именно тази долина, мистър Алфред, и как я намерихте? — запита Уент.
— Долината е била открита от френски преселници от Винсенс. Аз узнах за нея от моя приятел Морис Вилие, в чието семейство ние прекарахме четири месеца, след като пристигнахме в Нови Орлеан. През юли 1773 година слугата на Емили, нашият добър великан Самюел Хопкинс, ни донесе от Англия документите за развода, писмо от стария Уилям Томпсън и много домакински вещи. В края на юли ние се венчахме с Еми и веднага потеглихме нагоре по Мисисипи, за да започнем нов живот в Синята долина. Мосю Вилие с жена си, шведският лекар емигрант Нилс Валнер, няколко отлични ловци и фермери със семействата си — такъв беше съставът на белите участници в нашата група.
— Ами другите?
— Другите бяха откупени от робство негри. Там, в Нови Орлеан, ние с Емили за първи път имахме случай да наблюдаваме страшните картини на пазара за роби… Започна с това, че видях едно голямо обявление: „Продават се здрави негри, наскоро докарани от Африка, които са боледували от едра шарка; цени умерени, жените с децата се продават много евтино! Стоката може предварително да се види на борда на кораба «Глория»…“ Разбирате ли, Уент, това беше кораб на… сър Фредрик Райланд!
— Да, търговията с роби стана основа за благополучието на „Северобританската компания“… И тъй, вие, мистър Мърей…
— …Откупих от агентите на Грели двадесет души и им дадох пълна свобода, за голямо негодувание на мосю Вилие. Като местен човек, той толкова е свикнал със сцените на продажба на хора, че сметна нашата постъпка за безразсъдна. Тези черни хора бяха наивни деца на природата, изплашени и безпомощни. Те ни молеха да не ги оставяме в Луизиана и да ги вземем със себе си. Ние сключихме с тях контракт, всекиму определихме за плата и ги взехме за гребци на гемията. Плавахме около три месеца. Няма нужда да ви описвам всички трудности на пътя… вие сам ги изпитахте! Късно през есен та на 1773 година разчистихме гората покрай брега и построихме нашите жилища в Синята долина. Първият роден в селището беше моят син Реджиналд. След една година се роди Джени…
Мърей се усмихна, протегна към огъня ръцете си — ръце на моряк, дърводелец и ловец. Като поправи с машата горящите главни, той продължи:
