отмъстителя й обзети от страх, хукнали към домовете и сандъците си, като оставили замъка да догаря в предутринния мрак.
А Бернардито с четиримата братя се промъквал по познатата му пътечка към пещерата. По главозамайващи стръмнини на групи и поединично бързали натам и другите разбойници, онези, които разрушили замъка.
Страхливият корехидор замолил за пощада. Със сълзи на очи той напомнил на Бернардито, че майката на кабалеро не е била лишавана от нищо през време на нейното затворничество.
„Ето защо аз няма да те обеся, а ще ти отрежа главата“ — рекъл Бернардито.
И сеньор корехидорът в същата минута бил обезглавен.
Бернардито се приближил до побледнелия от страх дон Салватор и му казал така, че да го чуят всичките другари:
„Изменник и предател на Испания, търгаш с испанските свободи, слуга на чужденци насилници, грабител на съотечествениците си, убиец на Долорес и Рамон, от името на нашето братство на отмъстителите, осъждам те на смърт!“
И тогава приятелите на Бернардито хвърлили дон Салватор и сина му Родриго в отровната пещера. Изхода на тази пещера разбойниците зазидали, струпали скални отломъци. Сигурно страшни ще да са били виденията, които са измъчвали жестокия гранд, докато сърцето му не се пръснало и отровената му кръв не се съсирила в жилите!
Така младият Бернардито, който бил тогава само на двадесет години, победил могъщите си врагове и утолил жаждата за мъст, изгаряща сърцето му. Под високата скала той погребал своето кърваво знаме и заповядал да издълбаят на скалата такива думи:
„Тук почиват останките на благородния сеньор Рамон де Гарсиа, загинал невинно и отмъстен от своя приятел Бернардито Луис ел Гора.“
А на следната нощ Бернардито, преоблечен като селянин, пристигнал на муле в родното си градче. Той намерил винарската избичка на Пабло Виляс и потропал на затворения прозорец. Недоволен и сънлив, домакинът отворил вратата и много се учудил, когато видял непознат селянин, който мълчаливо мушнал в ръката на винаря малко вързопче и веднага се отдалечил. Във вързопчето се оказал прекрасен елмаз в златна рамка и кесия с дукати, а оставената бележка гласяла: „От Бернардито, когото ти спаси“.
Старата мавританка вече не била жива, затова от къщичката на винаря предводителят на братството се върнал направо в планината.
— Чичо Тоби, а какво е станало после с него?
— После ли? Събрал той своите братя и им казал, че си разплатил напълно сметките със своите притеснители, гонители и с малкото на брой свои благодетели. Той казал също, че сега братята са свободни да си изберат друг предводител, защото него — Бернардито — отсега нататък го чака път, по-друг от обикновеното разбойничество за забогатяване. Богатството не блазнело Едноокия дявол. Сам, обезправен, гонен, лишен от отечество, семейство и приятели, той съобщил на братята, че възнамерява да излезе в морето и да помага доколкото му стигат силите и умението, на също такива несправедливо гонени като него да отмъщават на своите притеснители и преследвачи.
— А какво му отговорили братята?
— Никой не дигнал ръка против Бернардито… Всички се съгласили да излязат заедно с него в необятните морета, за да станат свободни корсари. Същата сутрин всички другари на Бернардито завинаги напуснали родната Испания на „Толоса“, гемията на стария Христофоро. Много скоро им паднал щастлив случай да завземат една бригантина, принадлежаща на португалски роботърговци, и… за Бернардито започнал пиратският живот, който също не му донесъл ни щастие, ни радост.
Повече от двадесет години летял по вълните капитан Бернардито, сменил шест кораба и загубил до един всичките си стари другари. Отдавна били загинали в ожесточени боеве всички членове на братството на отмъстителите и дори стъкленото око на капитана било избито от треска, отхвръкнала при взрив в един от корабите. Последен умрял от старост отец Симон; заспал си ей тъй на масата, като оставил недоизпита чашата с подсладен херес…
— Кажи ми, чичо, ами успявал ли е Едноокия дявол да спасява от беда обиждани и гонени хора, както той искал?
— Ех, синко! Бернардито много скоро разбрал, че почти целият божи свят се състои от такива хора и не с корсарство трябва да се бори срещу злото, което управлява света! Корсарят си е все пак разбойник и мнозина от екипажа на Бернардито мислели повече за плячката, отколкото за чуждата съдба… Но сега няма да говорим за това! Ето, като се спасим от този остров, ще изплатим още един стар дълг, а после… ще видим, може би нашите сили пак ще послужат някъде за добро дело! Е, случвало се е понякога и на корсаря Бернардито да помага в беда на добри хора. Доста нещастни роби, бели и чернокожи, получили свободата си от неговите ръце. И някои станали негови приятели за дълго време. Имало такъв един славен гръцки моряк от Пирея, Георги Каридас… Едноокия го спасил от ръцете на мръсен туниски пират… Имало една красавица Зоя… Едноокия успял да я изтръгне от роботърговците… и тя, синко, обикнала стария Бернардито!… Спомням си още за един земляк на Бернардито, верния Фернандо Диас, спасен от бесилката… Пък и може ли човек да запомни всички, с които е бил през първите двадесетина години… А после… После Едноокия дявол, за свое нещастие, срещнал и спасил… един злодей!
— Какъв злодей, чичо Тоби?
— Е, синко, това вече е нова приказка! Ала много силен дъжд вали днес и по неволя ще трябва да стоим затворени с тебе. Вчера тъкмо се готвех да ти разкажа за Леопарда. Та ето, плувал веднъж Едноокия дявол на своя черен кораб. И вижда той на брега една висока скала …
Силният порив на вятъра разтвори вратата и Остроухия се отдръпна в ъгъла от втурналия се в къщичката вихър и дъжд. Кучето наостри уши, козината му настръхна. През воя на бурята обитателите на къщичката ясно различиха продължителен, странен звън и проточен вой, които се сливаха с рева на вятъра. Бернардито скочи и грабна ловната си пушка от стената.
— Звук на сигнална тръба и… корабна камбана! — промърмори той. — как не се досетих още снощи! …
Той наметна едно старо платнено наметало, заповяда на момчето да стои мирно, да не пали огън в огнището, и след като повика кучето, скри пушката под наметалото и бързо излезе, шибан от проливния дъжд и бурята.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
В СИНЯТА ДОЛИНА
1
Беше през 1778 година… Буреносните светкавици на освободителната война прорязваха небето на Новия свят. Народът в презокеанските колонии на британската държава грабна оръжието, утвърждавайки правото си на държавна независимост. Тружениците преселници, които някога бяха избягали от Европа в Новия свят от сиромашията и притесненията, се излъгаха в своите очаквания за по-обра съдба: в американските колонии на Англия те намериха същите сурови британски закони, жестоки губернатори, тежко робство и всевъзможни забрани. Изчерпа се търпението на народа и той въстана. Сурови фермери, свободолюбиви занаятчии и работници, дребни търговци граждани, ловци трапери, чернокожи роби на вирджински плантатори и свободни негри от северните колонии щурмуваха британски фортове, потопяваха въоръжени кралски кораби, отнемаха градове от британските губернатори. Богатият с гори, езера и степи материк, чиито брегове дръзкият генуезец Колумб беше видял от борда на своята каравела само три века преди тази война, се обви в барутния дим на сраженията.
Негово величество крал Георг III се нуждаеше от много войници за усмиряване на въстаниците. Редовните полкове бяха малко и Англия купуваше със своите тежки фунтове и гинеи пушечно месо от германските княжества. Хиляди млади немци от Хесен, Саксония и Вюртемберг изоставиха плуговете и занаятчийските си инструменти и с въздишка нахлузваха английските мундири. Продадени от своите курфюрсти и херцози, тези немци доброволци пълнеха трюмовете на английските кораби и намираха отвъд океана бърза смърт от точните куршуми на въстаниците… Британските генерали търсеха съюзници и
