Салватор за юдината услуга.“
Синът на търговеца паднал в краката на отмъстителя.
„Сеньор Бернардито! — замолил се той. — мене насила ме заставиха да подпиша книжата.“
„Лъжеш, страхливо куче! Отговаряй, колко ти заплатиха?“
„Хиляда златни дуро, сеньори, само хиляда!“
„Братя — обърнал се Бернардито към своите спътници, — какво заслужава този юда?“
„Смърт!“ — казал преоблеченият като жена Алонзо.
Останалите кимнали мълчаливо.
„Тогава умри, смрадливо куче, на този кучешки остров! Познаваш ли това място?“
Хуанито разпознал най-после пустия и неплодороден остров: отдавна вече до ушите му достигал пресипнал лай и вой, а сега започнал да различава и някакви сиви сенки, мяркащи се наоколо. Обхванало го ужас: значи, той е осъден да умре на Кучешкия остров, където всички жители на Цариград изхвърлят болните и стари кучета, които на турците е забранено да убиват. Тук от време на време спират лодки, пълни с кучета, и гребците бързат да стоварят животните и по-скоро да се отдалечат от прокълнатото място, което ден и нощ се оглася от воя на подивелите кучета.
Хуанито диво заревал и хукнал да бяга. Бернардито вдигнал пищова и куршумът пронизал крака на беглеца. След това братята смъкнали камизолата и баретата на Хуанито и го оставили сам. Когато отмъстителите се върнали на гемията, цяла глутница подивели кучета с ръмжене вече се боричкали над тялото на предателя…
Матео Велмонтес бил един ръст с екзекутирания и косите им си приличали. Той облякъл камизолата и баретата на Хуанито и легнал на пейката. Приятелите го покрили с плащ. Преди изгрев слънце гемията докарала всички на „Голиат“ и полковникът с усмивка обяснил на търговеца, че Хуанито попрекалил с виното. Приятелите вдигнали преоблечения Матео от пейката, подкрепяйки го под ръка, а той, навел глава, някак се дотътрил до каютата.
„Голиат“ вдигнал платна и скоро светлините на Златния рог останали далеч зад разпенената шир. Подир „Голиат“, гмуркайки се във вълните, плувала гемията „Толоса“. На борда й останал само „старият шкипер“ Христофоро Велмонтес, а безпръстият „моряк“ вече успял да се преобрази в слуга на полковника и последвал своите господари на кораба.
На сутринта, когато „Голиат“ стигнал в Мраморно море, младият Прентос извикал баща си в каютата. Тук вече били и полковникът със съпругата си…
След известно време търговецът Прентос повикал в същата каюта началника на корабната стража. Последният разполагал с двадесетина войници.
Под втренчения поглед на полковника търговецът Прентос заповядал с твърде слаб и странен глас да отворят и трите просторни трюма на „Голиат“. С трепереща ръка той подал на началника на стражата ключовете и наредил, след като бъде изпълнена заповедта му, да се върне с десетина войници.
„С оръжие ли?“ — осведомил се началникът на стражата.
„Не, без оръжие“ — пояснил полковникът.
Скоро войниците с тежък тропот нахлули в каютата. Полковникът упрекнал строго офицера за вдигнатия шум, защото се изисквало предпазливост и тишина.
„Екипажът на кораба е замислил бунт и трябва тихичко да се изловят заговорниците поединично — пояснил той на офицера. — дете в кубрика и викайте моряците един след друг в трюма. Там ги свържете и ги оставете на пода.“
Заповедта била точно изпълнена. Боцманът и всички моряци освен дежурните се намерили заключени в кърмовия трюм. След това полковникът заповядал на офицера и на десетина войници да слязат тихичко в средния трюм, да се потаят там и да чакат по-нататъшни нареждания. Когато войниците влезли в трюма, полковникът и безпръстият му слуга спуснали върху люка тежкия капак и окачили на него един осемкилограмов катинар. Накрая полковникът събрал останалите войници, обяснил им, че в носовия трюм е нахлула вода и им заповядал да преместят сандъците със стоката. Едва войниците се заловили за работа, над главите им също паднал капакът и затрещели ключалките. Сега оставали само петима дежурни, капитанът и неговият помощник.
Полковникът се качил на мостчето и предал на капитана нареждането на търговеца Прентос незабавно да се свалят платната, да събере екипажа на бака и да извика помощника.
Когато и това нареждане било изпълнено, зад полковника с пищови във всяка ръка застанали Антонио, Алонзо и Матео. В това време отец Симон напътствувал и изповядвал търговеца Прентос. Полковникът се обърнал към събралите се:
„Приятели мои! Спуснете една лодка, качете се в нея и карайте към брега, който едва се вижда в далечината. Корабът се намира във властта на Едноокия дявол Бернардито Луис и след пет минути ще хвръкнете във въздуха!“
На борда всички се вкаменили от изненада. Капитанът и помощникът, му не се докоснали до дръжките на своите кортици, а друго оръжие те нямали под ръка. Докато моряците спускали лодката, Бернардито връчил на капитана един документ и кесия:
„Вземете този документ за ваше оправдание, сеньор капитан. В него удостоверявам, че съм платил изцяло стария си дълг към търговеца Прентос. А за да не търпят лишения вашите хора, когато слязат на брега, поделете между тях това злато.“
После приятелите пуснали боцмана и моряците от кърмовия трюм и им заповядали по-бързо да догонят първата лодка.
Накрай Бернардито пуснал един по един всички войници и началника на стражата. Когато те се събрали на кърмата при третата, последна лодка, Бернардито им казал:
„Слушайте вие, пазачи на алчния лихвар и подлия доносник! Вашите бивши господари погубиха невинния баща и цялото семейство на моя приятел Алонзо де Лас Падос. Може би и между вас има някои хора на лукавия корехидор, които бяха тръгнали да гонят Бернардито Луис и да се любуват на екзекуцията на честния Рамон де Гарсиа. Но аз не желая да проливам напразно кръвта на мои земляци и ви пущам да си вървите по живо по здраво!“
В това време гемията на Христофоро Велмонтес се долепила до борда на „Голиат“. Приятелите, претърсили корабните трюмове, свалили в гемията най-ценните стоки, заставили Прентос да предаде всичкото си злато и напуснали кораба. Търговецът Прентос останал привързан за едно корабно легло, а в барутния погреб вече тлеел фитилът.
След десетина минути, когато „Толоса“, порейки вълните, летяла на запад, разцепеният от взрив „Голиат“ изчезнал във водовъртежите и само един черен облак дим дълго време още се реел над морето. А гемията с петимата отмъстители, след като оставила зад себе си бурния Хелеспонт130, навлязла в Егейско море, преминала архипелага и достигнала в края на краищата до Италия, където приятелите продали стоките на търговеца Прентос.
От Генуа Бернардито се отправил за Париж, където дал на своите, приятели един месец весел отдих. В Париж той намерил един изкусен златар и му поръчал изкуствено око, което било направено от френския майстор с голямо изкуство.
След около осем месеца приятелите се качили на един кораб и пристигнали в Португалия, а оттам по околни пътища се завърнали в родното градче на Бернардито. Но те били вече не петима, а петнадесет добри юнаци, които се били присъединили към Бернардито в Италия, Франция и Испания. Този отряд се скрил в планините и започнал да се готви за нова акция. На отмъстителите се удало да я свършат бързо, защото Бернардито узнал, че майка му била изгонена от Испания. Като се убедил, че не я заплашва вече никаква опасност като заложница, той повел приятелите си в нов поход за отмъщение, след който решил да напусне испанската земя и да излезе в морето… Момче, ти май заспа вече, а?
Като не получи отговор, Бернардито се наведе над лицето на детето. Разпиляло къдрици на възглавницата, момчето спеше дълбок детски сън.
Бернардито прекрачи свилия се на кълбо Карнеро и отиде да нагледа, още веднъж животните в обора. Бурята бушуваше, проливният дъжд плющеше по короните на дърветата. Дрехата на капитана се измокри за миг и той побърза да се върне в къщурката. Преди да затвори вратата, Бернардито се ослуша и отново му се счу през рева на бурята нещо като далечен проточен стон, подхванат от вятъра.
— Мигар на острова са се завъдили чакали? — промърмори островитянинът и се просна на пейката,
