Един мургав като мавър андалузец с къдрава брадичка и могъщи космати гърди хвърлял зарчета, облегнат на масата на осакатената си лява ръка с три отрязани пръста. Наричали го Антонио Карильо. Някога той бил славен тореадор, любимец на севилската арена. Един злополучен за него ден разярен бик, единадесетият поред от онези, които той повалил на пясъка на една празнична корида127, му разпорил хълбока и осакатил лявата ръка. Измежду зрителите се намирал и самият крал Филип V, който подхвърлил високо презрителна забележка по адрес на поваления тореро. Антонио се привдигнал на пясъка, свалил от ръката си пръстена, с който негово величество кралят само преди един ден благоволил да награди смелчагата за десетия бик, и запратил пръстена в кралската ложа. Пръстенът ударил по лицето началника на кралската стража, а Антонио паднал на пясъка, притискайки с ръце страшната рана. Дошъл в съзнание в тъмнична килия с ампутирани пръсти и набързо зашит хълбок. Освен трите ребра и толкова още пръсти тореро навеки загубил милостта на монарха, а после се оказал под една стряха с Бернардито, когото срещнал по планинските пътеки.
Петият играч бил възнисък, рус, с нежно, почти моминско лице. Но този юноша с дълги като на ангел клепачи огъвал с женствената си ръка подкова и от двадесет крачки улучвал карта за игра, а стройните му нозе в обувки с токи били неуморими като краката на хрътка.
Този млад човек бил израснал в голямо, задружно семейство. И изведнъж за една седмица загубил всичко: родители, братя и сестри, дом, имот. Баща му, славният капитан де Лас Падос, бил смел мореплавател и на това отгоре — учен човек. Със златните пиастри, събрани между приближени на краля и предприемчиви търговци, на няколко пъти той екипирал кораби и тръгвал в опасни плавания към неизвестните брегове на новооткрити страни и острови из южните морета. След завръщането си от пътешествия капитанът се залавял да описва новите земи и съставял точни карти. Всички моряци на Испания, Португалия и Франция го благославяли за този благороден труд, но търговците не се интересували от науката и учената слава на съотечественика си: те искали злато, те очаквали, че капитанът бързо ще натъпче сандъците им със съкровища.
С голям успех се завърнал в пристанището на Барселона от последното плаване полуразбитият от бурите кораб на капитан де Лас Падос. Мореплавателите открили в Тихия океан един благословен остров, населен с весел тъмнокож народ. Туземните жреци учудили капитана с познанията си по математика, астрономия и лечебно изкуство. Колибите и домашните съдове на туземците били покрити с фина резба, тъканите поразявали с ярките си багри и с красотата на шарките. Няколкото големи селища на острова били украсени с чудновати кули и храмове, отрупани със златни фигури на необикновени зверове и птици.
Островитяните посрещнали капитана и другарите му като приятели, а ги изпратили като братя. В чест на корабния екипаж бил устроен празник. Девойки украсили кораба с цветя и той тръгнал в обратен път, изпровождан от приветствен хор.
Когато кредиторът на капитана, барселонският търговец Прентос, баща на презрения Хуанито, научил за богатствата на чудния остров, тайно екипирал три кораба, качил на тях въоръжени главорези и предложил на капитана да поведе тази армада128 към острова. Честният капитан отказал категорично. Той знаел каква опасност крие това за неговите приятели островитяни: цялото население на острова ще бъде обречено на гибел, селищата — опожарени, храмовете — Безмилостно разграбени. Той не можел да стане убиец на цял един народ!
И ето тогава подлият Прентос съчинил донос против благородния капитан, като го обвинил в измяна на краля. Хвърлили капитана в тъмница и пет денонощия го изтезавали, за да каже пътя към острова. Но капитанът не издал своята тайна и на петата нощ умрял от мъченията. Неговият дом и всичките му имущества били конфискувани и търговецът Прентос ги закупил на безценица. Когато хората на търговеца отишли в къщата, тримата синове на капитана грабнали шпагите. В кратката схватка двамата от тях били убити и само най-младият, Алонзо, успял да избяга. Двете дъщери на капитана кралските слуги заточили в манастир. А жена му от мъка се побъркала и била намерена мъртва на брега до стълбата на осиротелия кораб.
— Чичо Тоби, ти май забрави, че Бернардито играе на зарчета при рибарите и че петият играч…
— Вярно, мое момче, аз съвсем се разбъбрих за добрия капитан и не казах, че петият играч, юношата с моминското лице, бил именно най-малкият син на капитана. Наричал се Алонзо де Лас Падос. Изхвърлен на широкия друм, той срещнал отец Симон и сега мятал зарчетата, дразнейки другите играчи.
Когато дошъл ред на Бернардито да хвърля, той сложил зарчетата настрана и се загледал през ниското прозорче в нощния мрак. Отвъд извисяващите се крайбрежни скали бушувало морето и разпенените гребени се появявали в лунната светлина като проблясъци на бели светкавици във водата.
„Сеньори! — обърнал се той към играчите. — оля за тишина! Ние встъпваме в сурово братство по оръжие. Пред нас са още дълги часове на очакване, защото гемията на Христофоро едва ли ще излезе от Минорка129 в такава буря. Да прекъснем играта и да скрепим нашия съюз. Ние малко се познаваме още един друг, а нашето братство трябва да бъде вечно. За измяна — смърт! Има още време за слабодушните да си отидат с мир, докато не е изречена последната дума.“
Играчите зарязали заровете. По години Бернардито бил най-младият от тях, но главата му успяла вече да побелее от преживяното и някаква вътрешна сила карала всички тези хора, толкова различни един от друг, да му се подчиняват.
Бернардито разгънал своето печално знаме, убол ръката си с камата и с кръвта написал върху чист пергамент клетвените думи. След това извикал Матео Велмонтес. Матео разказал накратко своя неспокоен живот на контрабандист и моряк и с всеобщо съгласие също скрепил с кръв върху пергамента участието си в новото братство. След него същото направили Антонио Карильо, Алонзо де Лас Падос и накрай дошъл ред да се разпише и отец Симон.
„Обясни на братята кой си ти и чие злато попадна в наши ръце“ — заповядал Бернардито.
„Приятели — рекъл монахът, — свещеният сан ми забранява да се кълна в каквото и да било освен във вярност на истинната църква. Изслушайте моята история и смятайте ме без кървавия подпис за свой брат до края на живота ми. Затова аз целувам кръста пред вас!“
Старецът разказал, че някога, на младини, той обичал девойка и се венчал за нея против волята на баща си, човек горд и жесток. Бащата го лишил от наследство и го изгонил от къщи. Веднъж, препускайки на кон по тесен планински път недалеч от родното си място, той налетял на един конник, който идвал насреща му, и го свалил от седлото. В нощния мрак пострадалият извадил шпага и младежът, скачайки от коня, приел боя и убил непознатия. Донесли факли и в убития той познал родния си баща. Потресен от постъпката си, той се покалугерил под името отец Симон. Двадесет години прекарал в пост и молитва, измолвайки опрощение на своя грях и усърдно четял свещените книги и съчинения на църковните отци. Веднъж влезнал в богословски спор с някакъв учен служител на Светата инквизиция и толкова се увлякъл, че грабнал попадналия му под ръка том от съчиненията на блажения Августин и с един удар на тежката книга извадил душата на своя опонент. В голяма уплаха отец Симон избягал в гората. Насън той видял, че свети Петър уговорил господа да прости на грешника вината: види се, и вратарят на рая много-много не обичал отците инквизитори!
Твърде скоро отец Симон се намерил край горския огън на разбойниците от шайката на стария Гонзаго, всяваща ужас у пътуващите през планините на Италия, Франция и Испания. Отец Симон влязъл в тази шайка, споделял с бандитите буйния им живот, като предварително им опрощавал греховете и сам наваксвал пропуснатото през двадесетте години пост и въздържание. Това продължило, докато кралските мускетари на Людовик XV не разгромили шайката във френските Пиренеи.
След дълги скитания неколцина от оцелелите разбойници се добрали с награбеното злато до Каталония с намерение да се качат в Барселона на кораб и да отплуват за Генуа. Нощта ги заварила на път в планината и те останали да пренощуват в една скрита сред скалите пещера. На отец Симон, който вечерта надигал бутилката с особено усърдие, през нощта му прилошало, измъкнал се от пещерата и цяла нощ пролежал край ручейчето, странно отмалял и преследван от зловещи сънища. Когато се съмнало, той се върнал в пещерата и заварил страшна картина: другарите му лежали мъртви. Единствено Пабло Виляс, който се търкалял край входа, показвал още слаби признаци на живот.
„Пабло Виляс ли? — запитал Бернардито. — не е ли същият оня Виляс, който има винарска изба в моето градче?“
„Той същият — потвърдил отец Симон. — не би държал той сега това заведение, ако аз не го бях измъкнал за краката от пещерата и не го бях напоил с мляко от овчарите. Тези овчари ни обясниха, че в
