нея окървавения копринен парцал.
Колкото и слаб да се чувствувал Бернардито, щом видял кърпичката в чужди ръце, разтворил стиснатите си зъби и промълвил:
„Вземи си златото, но ми върни тази вещ!“
Калугерът разглеждал с любопитство кърпичката.
„Това да не ти е талисманът?“
„Не, това е моето знаме, под което аз трябва да победя или да загина.“
„Кръвта по него е още прясна. Дали не е от вчерашната екзекуция? Кой си ти, еднооки скитниче?“
„Отмъстител“ — отвърнал Бернардито.
Калугерът му подал канче вода. Езикът с мъка се подчинявал на Бернардито, мозъкът му бил помътен, но дори и в това състояние той съобразил, че ако този калугер доминиканец е пратеник на тъмното царство, което му се било при видяло през нощта, той не би си служил с такъв новичък пищов с надпис: „Париж, 1742 година“. Кабалеро вече се до сещал, че нощните му видения се дължат на действието на някакъв отровен газ, проникващ в пещерата през цепнатина та и дупката в пода. Смътна догадка, че хитрият калугер може би принадлежи към разбойническата шайка, за която му бил разказвал старият овчар, изплувала в мозъка на Бернардито и той се вгледал по-внимателно в лицето на събеседника си.
„Скитнико отмъстител, у тебе е останало още от сатанинския метал. Ти никъде не ще успееш да го отнесеш, той и без това ще гори джобовете ти“ — казал монахът, като пак вдигнал пищова.
В това време трима овчари се показали на пътеката и калугерът, без да спуща пищова, сложил пръст на устните си. Овчарите седнали наблизо и се заели да кладат огън.
„Да оставим на мира сатаната и неговите изчадия. Стига ти това, което лежи в торбата“ — прошепна л Бернардито, като седнал и заопипвал джобовете си, пълни със злато.
Той измъкнал незабелязано от тоягата бащината си кама, отблъснал с нея ръката на калугера с оръжието и стиснал доминиканеца за гушата, като опрял до гърлото му камата. Виждайки пред себе си изблещените му очи, Бернардито го пуснал и прибрал камата, обхванат от суеверна почит пред черната одежда на противника си.
Овчарите се заозъртали при шума в храстите и грабнали здрави тояги. Бернардито и калугерът замрели на четири крака, като се поглеждали изпод око. Овчарите се успокоили и отново седнали край своето котле.
„Много съм гладен“ — промърморил божият служител.
„Да отидем при онези хора“ — предложил Бернардито.
„Ами ти познаваш ли ги?“
„Тук никого не познавам.“
Ала спътникът в расо предпочел да потърпи с трапезата, от което Бернардито заключил, че и той не се чувствува много сигурно по тези места. Калугерът пресипал златото от торбата на Бернардито в своята торба и като я претеглил на ръка, сърдито промърморил:
„Проклет едноок дявол! Знаеш ли кого си ограбил? Това злато не е мое, а в джобовете ти е останало пет пъти повече.“
„Ако това злато е на дявола — хладнокръвно отговорил Бернардито, — то е попаднало в добри ръце. Как се казваш ти, хитри калугерино с пищов?“
„По големите пътища някога ме наричаха отец Симон. Вижда се, че си неоперено пате още, щом не си чувал за мен и ми тикаш в гърлото детското си железце! С това злато ти ще се задавиш, пиле!“
Окото на Бернардито блеснало с такава злоба, че калугерът се дръпнал.
„Не много отдавна набучих на това железце петима алгвазили. Гледай си броениците, калугерино, и си върви по живо по здраво из пътя!“
„Струва ми се, че за нас двамата той е един и същ — рекъл доминиканецът примирително. — да ти прости свети Доминик, задето ме… хм… задето ме принуди да правя делба с теб! Но я ми кажи, как подуши ти златото на Гонзаго?“
Бернардито не признал, че за първи път чува това име и отговорил уклончиво. Накрая просякът и калугерът гладни се спуснали в долината.
В една бедна кръчмичка, която се посещавала само от овчари, мулетари и скитници, двамината седнали на отделна масичка. До тях пред кана с вино седели двама селяни. Единият разказвал на другия за екзекуцията от предния ден. Бернардито чул собственото си име, повторено няколко пъти. Скръцнала вратата, двама алгвазили влезли в кръчмата.
„Архангели!“ — промърморил единият от селяните, като вдигнал каната над главата си и струя вино потекло в отворената му уста.
„Ей, ти там на масата! — закрещял алгвазилът. — запуши си устата! Обърни си лицето към нас! Я се приближи насам!“
Алгвазилите огледали и дори опипали приближилия се. И чак след като кръчмарят се заклел, че този човек не е преоблеченият Бернардито, стражарите пуснали селянина. След това един от алгвазилите извадил лист и прочел високо отличителните белези на престъпника Бернардо Луис ел Гора. Накрая те обявили, че за главата на Бернардито, жив или мъртъв, кралската хазна ще плати хиляда дуро125.
В оповестения документ нищо не се казвало за единственото око на кабалеро. Значи, раняването било останало неизвестно за властите. Сега много трудно би могъл да бъде разпознат кабалеро Бернардито в едноокия дрипльо с разрешената брада!
Просякът се приближил до алгвазилите, които вече се били изправили пред тезгяха и захвърлили листа на лавицата. Сложил длан до ухото си, той запитал със старчески глас какво се казва в прочетения документ.
„Да не би и ти, старче, да се готвиш да тръгнеш на лов за Бернардито?“ — весело запитал алгвазилът.
„Гледай само да не зашие и тебе в някой бял чувал!“ — със смях подхвърлил и вторият.
„Я налей, кръчмарю, да опитаме това винце — викнал първият стражар. — само по-скоро! Сеньор корехидорът заповяда след един час да му върнем тази хартия. Той иска да я изпрати в печатницата, за да бъде разлепена утре по всички кръстопътища като обява.“
Като чул тези думи, Бернардито взел от лавицата молива на кръчмаря и незабелязано написал няколко думи върху подгънатия край на листа. Алгвазилите пийнали, повторили, платили си виното с одобрително покашляне и като си прибрали листа, си тръгнали важно.
Когато градският корехидор получил този лист в собствените си ръце, веднага обърнал внимание на следните редове, написани в долния ъгъл: „Сеньор Корехидор! Ако в тъмницата от главата на майка ми падне дори един косъм, ще те обеся на косите на дъщеря ти Мигуела. Бернардито“.
След един час, когато цял отряд алгвазили обкръжили пазарния площад, просякът и калугерът вече се промъквали по планинските пътеки към Барселона.
4
Изминали около две седмици след всички тези приключения. Късно вечерта в една рибарска къщичка, забутана сред крайбрежните планини на Каталония, играели на зарове петима души. Навън шумял бурен вятър.
Измежду играещите правел впечатление един човек с лилава кадифена камизола и барета с перо. Лявото му око било закрито с черна превръзка. Трудно можело да се определи неговата възраст, защото единственото му око святкало младежки, но косите му били побелели. До него седял пиян гологлав калугер. Тонзурата126 на темето му била окръжена от редки разчорлени коси. От джоба му се подавала дебела библия, а на гърдите му висяло костено разпятие.
Срещу кабалеро с баретата играел синът на домакина рибар, младият Матео Велмонтес. Червената кърпа, завързана отзад на възел, обхващала къдравите му коси и се спускала на челото до черните гъсти вежди. Той бил препасан с широк колан, из който стърчали дръжките на два пищова и два ножа. Този човек се славел като най-ловкия контрабандист по цялото крайбрежие, а баща му старият Христофоро, притежавал малката гемия „Толоса“.
