живия Бернардито кралят определил награда.
Ала дон Салватор не се ограничил само с премахване на опасните за него младежи. Той успял да издействува да бъде изгорен и разрушен до основи самият дом на родителите на Бернардито, а старата му майка, доня Естрела, затворили в тъмничната крепост. Там я държали като заложница половин година, а след това по всемилостива заповед на краля доня Естрела била изгонена от Испания. Тя се добрала до Венеция и там преживяла много години в дома на един велможа, граф Паоло д’Еляно, който сигурно е бил трогнат от печалната й участ. В този дом по-късно я намерил Бернардито… Оттогава той често прехвърлял майка си от място на място и накрай я оставил в Гърция. Тук той се разделил с нея май вече завинаги…
— Добре, чичо, ама разказвай нататък за Бернардито. Сега той ще стане Едноокия дявол, нали?
— Да, синко, тогава именно Бернардито се превърнал в Едноокия дявол. Слушай как е станало това.
3
…След като излекувал раните си и напуснал къщичката на мавританката, Бернардито не си обръснал порасналата за цял месец брада, сложил си черна превръзка, която закрила половината от лицето му, облякъл просяшка дреха, препасал се с въженце и взел в ръка груба чепата тояга. Но вътре в тази тояга имало остра толедска кама, а в пазвата на просяка лежал зареден пищов. От старата мавританка Бернардито знаел за всичко, което ставало в града, и… успял навреме да дойде на градския площад! Той мълчаливо наблюдавал сред тълпата жестоката екзекуция на дон Рамон. Никой не обърнал внимание на просяка с бледо лице и пламтящо единствено око. След екзекуцията, когато народът започнал да се разотива в мрачно мълчание, Бернардито се проврял до ешафода и намокрил копринената си кърпичка в кръвта на своя приятел, която била обагрила дървената площадка. Той скрил до гърдите си това печално знаме, отишъл в близката планина и намерил една скрита сред скалите пещера. Тук извадил от пазвата си окървавената кърпичка, сложил я върху един камък в ъгъла и високо произнесъл клетва за мъст.
Обезсилен от мъка и умора, той се проснал на голите камъни, без дори да си постеле под главата просяшкото наметало. Тялото му се разтърсвало от треска. Мисли, една от друга по-тежки, се въртели в главата му като воденични камъни. Бернардито мислел за това, че вече бил останал съвсем сам на света, без майка, без сестра и без приятел, лишен от кътче й стряха над главата. Дон Салватор му отнел всичко, дори правото да ходи по земята и да диша въздуха, защото сега всеки можел да му отнеме живота и да получи срещу това обещаната от краля награда. Всички предишни чувства и всякаква привързаност умрели в него; само жаждата за мъст горяла сърцето му. Той забравил бога и призовал сатаната да му стане помощник.
Вече настъпвала нощ и измъченият от всичко преживяно Бернардито затворил очи, но веднага Ги отворил пак, защото почувствувал, че не е сам в пещерата! Смътни сенки танцували под свода, плъзгайки се безшумно в здрача. За миг Бернардито си спомнил приказката, която бил слушал като дете от стария овчар Хозе за разбойници, които криели в тези скали ограбеното, а после бягали ужасени от появилия се призрак на дявола.
Все по-бърз ставал танцът на сенките и Бернардито вече започнал да различава отвратителните мутри на въртящите се дяволи. Те били сиви като прилепи, но приличали и на облак от мръсна мъгла. Обрасналите в мъх стени на пещерата започнали да се мърдат. На Бернардито се сторило, че дяволите, въртейки се, идват до него, хващат го за гърлото, стискат черепа му. Ето че и диша все по-рудно… Червена светлина, бог знае отде дошла, облива пещерата…
И когато роякът сенки затанцували вихрено над тялото на проснатия кабалеро, подът на пещерата внезапно се олюлял, миризма на сяра изпълнила целия проход и сам сатаната в червен плащ застанал пред него, като впил право в лицето му огнения си взор.
Повелителят на ада протегнал ръка към най-отдалечения ъгъл и нещастният Бернардито видял там през кълбата пушек два призрака: белия вързоп с тялото на сестра си и мъртвата глава на приятеля си на дръвника…
Внезапно сякаш животворна прохлада повяла в пещерата. Изчезнал от нея страшният гост в червен плащ, потънали вдън земя всички видения и сенки. Бернардито разтъркал окото си, седнал и в почуда се заозъртал. Небето вече светлеело, потръпвала зората. В пещерата нахлул свеж утринен ветрец. Някъде далеч долу звънтели звънчетата на овче стадо, в дъното на дола ромолял поток и сенките на планината покривали низината, където още спял родният градец.
В ъгъла на пещерата все така лежало върху камъка кървавото парцалче и гореща вълна на ненавист отново закипяла в душата на обезправения. Той се навел да вземе кърпичката и при това движение ръката му се ударила о някакво желязо. С мъка, като тежко болен изпълзял Бернардито от пещерата, отчупил едно смолисто кипарисово клонче, запалил го и с този факел осветил тъмния ъгъл. Върху камъка лежал ръждясал търнокоп, а до него се белеели черепи и кости на скелети. Бернардито взел търнокопа и отмахнал камъка. Пред него се открила черна цепнатина. Бернардито я разширил с търнокопа и извадил глинено гърне, чието гърло било завързано с кожа; на гърнето били грубо изрисувани с нещо бяло череп и кости. Кабалеро го счупил с търнокопа и намерил сред парчетата един вехт черен парцал; през разкъсания плат на пода се посипали жълтици. Бернардито напълнил джобовете си догоре със злато, а остатъка напъхал в просяшката си торба. Тука имало монети от всички страни, но най-често се срещали старинни испански дублони и пиастри, френски луидори, тежки, много стари монети с ангели; сечени в Британия, италиански флорини, турски дукати и холандски гулдени.
Едва Бернардито успял да скрие златото и по планинската пътека, която се извивала под пещерата, се зачули нечии предпазливи стъпки. Младият кабалеро тихичко надзърнал и видял един калугер, който се катерел нагоре към пещерата, като се озъртал и залавял за храстите. Тогава Бернардито изтичал бързо в отдалечения ъгъл, вмъкнал се под самия свод и се притаил. Преди още да е успял да извади из пазвата си пищова, главата на калугера се показала при входа на пещерата; непознатият запалил свещ и започнал да разглежда наоколо. Като видял счупеното гърне и черния парцал на пода, той започнал да вие и паднал на земята… Не спиш ли още, мой малки Ли?
— Какво говориш, чичо Тоби! Разбира се, че не спя.
— Не ти ли е страшно?
— Малко е страшно, ама пък е много интересно!
— А ти нищо ли не чу през шума на вятъра навън?
— Стори ми се, като че ли някой стене или вие… Но вече нищо не се чува. Разправяй по-нататък.
— Навярно и на мене ми се е счуло така… Е, слушай! Калугерът дълго време лежал проснат на земята и на нашия Бернардито вече изтръпнали краката от неудобната поза под свода на пещерата. Накрай калугерът се изправил, приближил свещта до дупката под отместения камък. Той започнал да рови в струпаната пръст и извадил оттам едно малко сандъче, което Бернардито в бързината си не бил забелязал. Като скрил сандъчето в торбата под расото, калугерът извадил от джоба си една кърпа, намокрил я в ручейчето, което ромоняло недалеч, и се върнал в пещерата. След това той закрепил свещта до отвора, омотал устата и носа си с мократа кърпа като маска и започнал да копае с търнокопа в дъното на дупката. След известни усилия той се изправил и започнал да гледа пламъка на свещта. Отначало тя — оряла равно, а след това пламъкът започнал да намалява, запращял и изведнъж свещта угаснала.
Калугерът захвърлил търнокопа, притиснал плътно кърпата до лицето си и бързо се измъкнал от пещерата. Бернардито веднага започнал да слиза, но преди още да стъпи на земята, усетил в устата си сладникав, неприятен вкус. Завило му се свят и стените на скривалището заплували, сякаш били направени от дим. Той едва не се строполил от каменната издатина, грабнал тоягата си и почти в безсъзнание, с последни усилия се измъкнал пълзешком от пещерата на чист въздух. Гадело му се, ръцете и краката му се гърчели, а студеният чист въздух на дола като нож режел дробовете му. Бернардито се изтърколил по стръмния склон и паднал полумъртъв в лещака край мъничкия вир. Неопомнил се още от падането, той видял пред носа си дулото на пищов. Хриплив глас произнесъл:
„Върни ми пъкленото злато, скитнико, или дяволите в преизподнята ще залеят с него алчното ти гърло!“
Бернардито с мъка привдигнал глава и видял калугера с оръжие в ръката; той почувствувал как другата ръка в мазен черен ръкав бърка в торбата му. Калугерът я смъкнал от обезсиления кабалеро и извадил от
