предложението за предателство…
— Чичо, защо млъкна? Сигурно хубавичко са наказали предателя, а?
Разказвачът въздъхна и не отговори веднага:
— Виждаш ли, мой Чарли, по това време бащата на Бернардито вече бил разбрал добре, че на бедния човек му е все едно кой от двамата крале ще седи на трона, още повече, че и двамата били чужденци. Филип, под чието знаме се сражавал бащата на Бернардито, успял вече да покаже в Арагона как зачита испанските свободи… Но, разбира се, като честен човек, бащата на Бернардито се възмутил от тайната измяна. Той отнесъл писмото в щаба, поискал да се съберат всички офицери от полка и да устроят над командира изменник бърз военен съд на честта. Ала дон Салватор бил нащрек и успял да вземе мерки. Той не действувал, разбира се, сам и неговите продажни съучастници в тайното споразумение нападнали честния идалго. Как да е, бащата на Бернардито се защитил от тях, но бил тежко ранен и едва се спасил с помощта на един верен войник и дори запазил у себе си опасното писмо. Полужив, той се добрал до дома си и тук пролежал в леглото от толкова рани дълго време.
Когато се поправил, узнал, че войната е свършила, дон Салватор Морильо дел Портес вече бил спечелил милостта на новия крал Филип V, същия онзи, комуто грандът тъй коварно щял да измени в тежката за краля минута! Бащата на Бернардито бил беден, съсипан от болестта и дълбоко разочарован от новия монарх. Той получил съобщение, че оставката му е приета, и се отнесъл равнодушно към слуховете за придворните успехи на своя вероломен командир; разбирайки, че опитът да бъде разобличен тъй късно няма да има никакъв успех вече, той се отказал от това намерение, но отклонявал и попълзновенията на дон Салватор за сдобряване. Дон Салватор пък лесно убедил краля, че уж честният идалго е човек с опасни, бунтовни мисли и бил напуснал службата от омраза към краля чужденец.
Така изминали много години. Родили се и пораснали Бернардито и Долорес и дошло време баща им да умре. Сеньор Бернардито нея пролет бил на кораба на дон Рамон, на морски поход. Старецът издъхнал в ръцете на жена си и дъщеря си. Преди да умре, той изповядал греховете си и помолил бога да му прости старото прегрешение — че изменникът дон Салватор е останал неразобличен пред народа и властите. И умиращият признал, че писмото се било загубило някъде из къщи…
Не мога точно да кажа откъде дон Салватор е научил тайната на тази изповед, но вероятно я е узнал много скоро. Предполагам, че калугерът изповедник е спечелил от своята откровеност пред дон Салватор много повече, отколкото бил получил от семейството на Бернардито за извършване на тайнството.
Та ето, около един месец след погребението на бащата Бернардито се завърнал от плаването с дон Рамон. Още в Барселона той научил вестта за смъртта на баща си и приближавал натъжен осиротелия дом.
Същия ден, когато пристигнал Бернардито, старият сеньор Салватор Морильо дел Портес за пръв път почел с посещението си скромния дом в околностите на градчето, където живеела доня Естрела с двете си деца. Домочадието на покойния сеньор Луис ел Гора живеело в трите крайни стаи и в оцелялата ъглова кула на този почтен „замък“, а всички останали помещения били предоставени на паяците и на промъкващия се през цепнатините вятър. В трите жилищни стаи се палела една камина, защото дърветата никога не достигали, а що се отнася до ястията и лакомствата, то днешната наша трапеза там би изглеждала празнична.
Сеньор Салватор пристигнал на гости с позлатена карета и, разбира се, бързо видял цялата тази плачевна сиромашия. Той обяснил целта на идването си с желанието да изрази съчувствие на осиротялото семейство на своя стар другар по оръжие и главно — да бъде представен на очарователната сеньорита Долорес.
Майката заварила дъщеря си да чете нежното, много скромно послание на дон Рамон; тя поправила облеклото на сеньорита, наметнала я с черна мантия и между другото й намекнала в разговора си с гранда… да помни изповедта на бащата!
Младата Долорес се явила пред гранда като майско цвете пред стар мъхнат търтей. Този търтей оглушил девойката със своите комплименти и с всяка минута ставал все по-любезен и хрисим. Сеньорита Долорес скромно се усмихвала на похвалите, учтиво разговаряла с гранда, но след като напуснала гостната, побързала да забрави за това посещение, защото си имала много по-интересно занимание — четенето на новото писмо от дон Рамон.
Като останал насаме с доня Естрела, дон Салватор започнал да се оплаква от своето вдовство и не се отказал от глътка кисело домашно вино. В престореното си благоразположение към стопанката на дома важният гост благоволил дори да изяде майска праскова от нашата изоставена градинка…
— Чичо Тоби! — прекъсна разказвача момчето. — какво каза ей сега? Как тъй — „от нашата градинка“?…
— Мигар казах „от нашата“? Сигурно така ти се е счуло, момченце! Не, това била праскова от старата градинка на родителите на Бернардито… Та ето, след като изял тази праскова, дон Салватор застанал в тържествена поза и благоволил да окаже нечувана чест на семейството на своя бивш офицер: той… предложил ръката и сърцето си на сестрата на Бернардито!
— Искал да се ожени за нея?
— Да, мой Ли. Поне това предложил. Тогава старата сеньора пак изпратила да извикат дъщеря й и предложила на гранда да изрече тези думи на самата девойка. Това много не се харесало на гранда, защото такива въпроси, отнасящи се до неговите деца, той бил свикнал да решава сам. А когато повторил предложението си вече в присъствието на сеньоритата, Долорес погледнала майка си в очите, преместила погледа си върху малката торбичка, която носела на шията си, и отговорила на гранда с учтив, но твърде решителен отказ, след което доня Естрела въздъхнала с видимо облекчение.
Разяреният гранд едва сдържал злобата и раздразнението си, но все пак запитал сеньоритата защо не желае да изгради собственото си щастие, а също така щастието и на неговия живот.
И тогава сеньоритата не се сдържала от опасната съблазън. С най-очарователна усмивка тя уязвила гранда с намека: не е май убедена в постоянството на най-добрите чувства на дон Салватор, защото далечното минало й дава всички основания да подлага верността му на съмнение!
Невъзможно било да се нанесе на гранда по-чувствителен удар! Той разбрал, че духовникът не го е измамил и че опасността не е погребана заедно със стария му другар по оръжие. Всичко това довело гранда до неописуемо озлобление. Той се оттеглил, вдигнал високо рядката си заострена по испански брадичка, а още същата нощ… Долорес изчезнала от къщи!
Отвличането било извършено толкова тихо, че в къщи никой дори не се събудил. Още от вечерта сеньоритата напуснала своята стаичка, в която живеела заедно с бавачката си и отишла в празната ъглова куличка. Там тя седнала тихичко със свещ, перо и хартия да съчини отговор на писмото на дон Рамон и оттам изчезнала, отвлечена през празните стаи на къщата от хората на дон Салватор.
Разбуден още призори от тази страшна новина, Бернардито оседлал стария куц кон на своя родител и се отправил към Барселона с надежда да завари корветата още в пристанището и да съобщи за случилото се на дон Рамон, годеника на отвлечената девойка.
Вечерта Бернардито се явил на борда на кораба, но узнал, че сеньор Рамон прекарва времето си някъде на брега. Бернардито тръгнал да търси приятеля си из най-близките кръчми и наистина го намерил в малка стаичка на пристанищната странноприемница. Дон Рамон се бил усамотил, за да даде воля на поетическото си вдъхновение: той съчинявал поема, посветена на Долорес.
В същото време сеньора Естрела отишла при градския корехидор122, за да го моли да изпрати своите алгвазили123 в замъка на гранд Салватор и да освободи девойката.
Но лукавият корехидор си направил сметката, че от бедната доня Естрела няма какво да вземе, докато, ако се скара с важния гранд, би се лишил от големи доходи, а може би и от изгодната си служба. Привидно той обещал на доня Естрела всякаква помощ при издирването на дъщеря й, но изразил увереността си, че почтеният старец в нищо не е виновен. Корехидорът заявил, че девойката би могла да бъде отвлечена само от нетърпеливия й жених дон Рамон де Гарсиа и от никой друг!
А дон Рамон, потресен от неочакваното нещастие, още призори намерил в Барселона един свой богат приятел, някой си Хуанито Прентос, взел назаем от него десет жълтици, за да закупи коне, и му предложил да вземе участие в търсенето на девойката, без да подозира, че Хуанито Прентос е роднина на стария корехидор. За да не го помислят другарите му за страхливец, Хуанито със свито сърце се съгласил да тръгне
