пещерата живее самият дявол и души хората, които му отидат на гости.“
Когато Пабло се свестил в благочестив ужас от всичко привидяло му се през нощта в пещерата, решил да махне с ръка на златото, което още лежало в торбите на мъртвите другари, и да започне честен живот на винар. Отец Симон, който запазил у себе си една торбичка с дукати, бил случайно разпознат на улицата от един търговец, ограбен от шайката на Гонзаго, и затова побързал да напусне онези места.
За пет години, прекарани в Италия, отец Симон успял да пресуши златния си запас и намислил да провери дали не е оцеляло в каталонската пещера съкровището на Гонзаго. Той се добрал до онова опасно място и намерил в пещерата два скелета в ботуши, изгнилите торби със злато и ръждясалото оръжие. Пещерата била изпълнена с тежката миризма на някакъв газ.
Калугерът слязъл в градчето, донесъл със себе си глинено гърне и търнокоп, а после, като омотал лицето си с мокър парцал, изследвал пещерата. Забелязал, че отровният газ излиза през една цепнатина в ъгъла. Калугерът плътно натъпкал с глина тази цепнатина, а до нея изкопал дупка. Половината от жълтиците увил в черен парцал и ги мушнал в гърнето, на което нарисувал с вар череп; след това пуснал гърнето в дупката. Като свършил с това, отец Симон хвърлил поглед към костите на своите бивши другари, въздъхнал и решил да предаде по християнски тези тленни останки на земята. Но когато се докоснал до ребрата на стария Гонзаго, напипал под останките от облеклото му кутийка, обкована със сребро. В нея се оказали двадесет и девет блестящи елмаза, един от друг по-едри. Ала монахът все по-силно започнал да чувствува признаците на отравянето: твърде дълго бил престоял в пещерата. Почти загубил съзнание, той бързо хвърлил кутията в скривалището, затрупал дупката с чакъл и свлякъл отгоре й тежък камък. Отец Симон едва изпълзял на чист въздух с торбата жълтици, като зарязал костите на разбойниците. Това злато се оказало достатъчно за пет години безгрижен живот във Франция и Италия, а през юли 1742 година калугерът отново тръгнал на път, за да попълни своя запас. Останалото било вече известно на слушателите от разказа на Бернардито; всичкото злато и скъпоценностите новите приятели събрали наедно и го поверили на суровия отмъстител предводител на братството…
5
На другата нощ петимата братя отмъстители отплували с гемията на стария Христофоро Велмонтес към турските брегове, държейки курс към Цариград.
Една седмица преди това за там тръгнал от барселонското пристанище корабът „Голиат“, натоварен с много стоки. На борда му се намирал самият собственик на кораба, търговецът Прентос, виновникът за гибелта на цялото семейство на младия Алонзо. В това плаване старият Прентос взел със себе си и своя син Хуанито, онзи страхливец и негодник, който наклеветил дон Рамон и Бернардито.
Тежко прекарали братята разбойници в старата, прогнила гемия през време на августовските бури в Средиземно море! Старият Христофоро, Матео и Бернардито били опитни моряци, но другите двама членове на братството едва сега се учели да управляват платната и да се ориентират по звездите и слънцето, защото нямали компас. На шест пъти бурите ги задържали по пътя. Но приятелите имали късмет и сварили кораба на презрения Прентос в залива на Златния рог. Стоките, които търговецът докарал от Испания, били вече продадени и „Голиат“ товарел на борда си стоки за обратния път. Тука имало източни благовония и подправки, марокен и слонова кост, дамаски и ножове, брокат и коприна, турски тютюн и буренца с розово масло. Голяма печалба очаквал търговецът от продажбата на тези стоки на испанските грандове и манастири и затова стражата на кораба ден и нощ не отмахвала поглед от здраво заключените трюмове и никого не допускала дори да се приближи до кораба.
И ето точно преди корабът да отплува, на мястото, където стоял на котва, се явил важен чужденец със съпругата си. Те пристигнали в богата носилка на британския посланик в Цариград и помолили Прентос да слезе на кея. Високият господин в униформа на английски офицер обяснил на търговеца на развален испански език, че е британски полковник в отпуска и прави сватбеното си пътешествие. Съпругата на полковника — полякиня, която не разбирала испански — мълчаливо стояла до мъжа си, местейки погледа на сините си очи от кораба към неговия собственик. Двойката знатни чужденци вече се връщала в Англия, но имала намерение по пътя си да посети Мадрид. Затова от името на британския посланик полковникът молел да го вземат на кораба заедно със слугата му и френския епископ, приятел и спътник на полковника. Полковникът, вече с побеляла коса, бил загубил във фландърските полета през 1714 година лявото си око и носел черна превръзка, пресичаща лицето му.
През време на разговора синът на търговеца Хуанито също слязъл на брега. Прелестната руса полякиня го погледнала с умолителен израз на лицето и така кокетливо му се усмихнала, че той започнал да моли баща си да уважи молбата на важните пътешественици. Полковникът извадил от джоба си кесия със злато и размерите на кесията по-бързо от останалите доводи пресекли колебанията на предпазливия търговец. Златото преминало в джобовете на Прентос, а Хуанито сам предложил да придружи новите пасажери на „Голиат“ до британското посолство, за да им помогне при качването им на борда. Тримата седнали на възглавниците в закритата носилка и върху атлетичните рамене на носачите се отправили към една вила извън града. Търговецът предупредил, ле корабът вече излиза на рейд и затова пасажерите ще трябва да дойдат на него с лодки.
През мръсните улици на Цариград носилката стигнала най-сетне до една малка вила. В къщата било пусто и прислугата се състояла не от англичани, а от турци. Британския посланик го нямало, но в уютните покои била сервирана закуска с изобилни превъзходни вина.
На закуската полковникът и френският епископ се позаинтересували дали „Голиат“ е надеждно въоръжен и достатъчно ли са запасите от барут. След като получили от Хуанито най-успокоителни уверения, полковникът заповядал на слугите незабавно да съберат малкия им багаж. След един час цялото общество отново седнало на възглавниците в носилката. Хуанито се оказал между полковника и младата му жена, а епископът с лилаво копринено расо се наместил срещу тях. Пийналият си търговски син се осмелил да напипа в полумрака на носилката ръчичката на прелестната пани и за неописуема своя радост почувствувал в отговор леко стискане; при всяко поклащане на носилката ръчичката на костеливата пани все по-силно стискала пръстите му.
Разпалвайки лулата си, полковникът неочаквано забелязал този непозволен флирт. С гръмък глас той поискал незабавно удовлетворение, подал се от носилката, заповядал нещо на носачите и мрачно замълчал, като попоглеждал Прентос с единственото си око и си играел страшно с дръжката на много дългата шпага.
Когато пристигнали на кея, вече се свечерявало, но на пристанището имало още много хора. Далеч на рейда се виждал „Голиат“, а край самия кей стояла гемия със стар шкипер с испанска барета и един брадат моряк, който на лява та си ръка имал само два цели пръста.
Полковникът уловил здраво под лакътя търговското синче, а за другата ръка, за голямо учудване на Хуанито, болезнено го стиснали нежните пръсти на пани. Така той бил мигновено качен на гемията. След това полковникът още веднъж скочил на брега и Хуанито чул как той с помощта на странна езикова смесица посъветвал турските носачи по-скоро да замажат британския посолски герб на вратичката на носилката. Последната му фраза накарала Хуанито да потрепери, защото, когато подавал на старшия носач шепа златни монети, полковникът му казал: „Сбогом старче, и не споменавай със зло Едноокия дявол Бернардито!“
Ужасно подозрение се мярнало в ума на Хуанито, но гемията вече разпенвала вълните на Златния рог и след два часа спряла на един гол, пустинен остров.
„Слизай!“ — заповядал Бернардито на предателя и сам стъпил след него на каменливата почва.
Вече било тъмно, никаква светлинка не проблясвала в това безлюдно място. Само някъде в далечината небето и морето слабо аленеели от отблясъците на светлините на турската столица.
„Погледни ме в лицето, Хуанито Прентос — рекъл Бернардито. — познаваш ли ме?“
Колкото и да се вглеждал предателят в това сурово лице, не можал да разпознае в него чертите на бившия кабалеро, макар че се досещал кой стои пред него.
„Помниш ли ти екзекутирания дон Рамон, краставо куче?“
Треперейки с цялото си тяло, Хуанито прошепна л, че той бил приятел на покойния сеньор Рамон де Гарсиа.
„Тогава повтори, клеветнико, онова, което каза на кралския прокурор, и кажи колко ти заплати дон
