измежду индианските племена на Америка. И разгоря се край Бостън и Потомак, край Филаделфия и река Делавар ожесточена борба не на живот, а на смърт.
От крайбрежието на Атлантическия океан, от териториите на населените вече стари щати на Нова Англия пожарът на войната се пренесе и на запад, в сърцето на материка, отвъд Апалачките планини, там, където редките фактории и селища на белите се губеха сред девствени лесове и където според кралския закон земите принадлежаха на короната и на колонистите изобщо беше забранено да се заселват. Наистина тази забрана вече беше нарушавана от смелите скватери — така наричаха в Америка онези заселници, които самоволно заграбваха участък свободна земя.
А богати бяха тези девствени земи отвъд Апалачите! Широколистни дъбрави и иглолистни гори, изобилен дивеч и зверове със скъпи кожи; пълноводни реки, където рибата се ловеше не с килограми, а с тонове; оросявани тревисти ливади и покрити е мъх блата — там беше царството на лосовете и елените; а в долните течения на реката Охайо и по отвъдния бряг на Мисисипи се ширеше необятният океан на прериите със стада бизони!
Тази прекрасна земя с векове беше хранила своите древни стопани — индианците. Индианските племена алгонкини, ирокези и сиуси дружелюбно посрещнаха белите пришълци — отначало французи и испанци, а после английски търговци на кожи.
Деца на горите и на волните степи, индианците доверчиво помогнаха на появилите се тук от Канада французи да изследват страната. Те доведоха французите до Бащата на водите — великата река Мисисипи — разкриха пред очите им всички съкровища на своята родина. Научиха пришълците да отглеждат новото растение — маис, от което индианците ирокези сееха над двадесет вида в малките си ниви, извоювани от вековните гори. Много ловджийски тайни откриха индианците на бледоликите си братя, изяснявайки им как трябва разумно и грижливо да се ловува, без да се изчерпва запасът от дивеч.
Белите хора научиха много неща, запазиха индианските наименования на реките и долините, на езерата и планинските хребети, но започнаха да изтребват безпощадно в тези стопанства… самите стопани! Ту с кърваво разбойничество и насилие, ту с гнусни измами те отнемаха от доверчивите и честни индианци огромни територии. Англичанинът Уилям Пен „придоби“ от индианците цялата територия на щата Пенсилвания за няколко десетки долара, като успокои напълно с тази „сделка“ квакерската си съвест. А холандският търгаш Минюйт „купи“ целия остров Манхатън, като заплати на индианците със стоки на стойност… двадесет и четири долара! За тази цена той получи четиридесет и две хиляди акра131 земя, същата, върху която по-късно се разгъна град Ню Йорк.
Но дори и такива „сделки“ бяха рядкост: индианските племена алгонкини, населяващи крайбрежието на Великата солена вода — Атлантическия океан, бяха в началото на XVIII столетие просто изтребени, а останките от тях изтласкани отвъд Апалачите.
Сега по време на събитията, описвани в този роман, белите колонисти, придвижвайки се към запад, тук-там завладяваха нови индиански земи вече отвъд Апалачите… Търговците на кожи опиваха индианците с ром и откупвайки на безценица „мекото злато“, трупаха баснословни печалби. След търговците в горите отиваха сладкодумни проповедници мисионери, а не оставаха по-назад и войниците: в обширните гори и езера редом с първите фактории за кожи и селища изникваха малки, сковани от греди военни фортове…
…В Синята долина, разпростряла се в долното течение на Охайо, белите преселници сечаха вековната гора. Те работеха под надзора на войници в червени мундири. Веселият звън на брадвите и съскането на трионите заглушаваха нежния шепот на листата. Разкошните корони на подсечените ясени, дъбове, кленове и сребристи ели със свистене разсичаха въздуха. По гористите склонове фермерски коне влачеха греди към долината на Синия поток, към брега на Сребърната река.
Тази река отнасяше своите чисти, наистина сребристи води в прозрачния Уобеш, долен приток на широката Охайо. На стръмния, отвесен бряг при вливането на Синия поток в Сребърната река изникваше нова, невиждана досега тук постройка …
Веригата ниски хълмове плавно се спущаше към реката и тук, на самия бряг, сякаш с последно усилие се беше устремила нагоре като самотен стръмен хълм. На този именно хълм, господствуващ над цялата местност, трескаво се строеше военен форт. От плоското било се откриваха на всички страни величествени горски простори. Те продължаваха и на запад, където на триста мили оттук влачеше водите си могъщата Мисисипи, отвъд нея се разстилаше зеленият океан на прериите.
Под хълма, на брега на Синия поток, се гушеха в тихата горска зеленина новопостроени сгради. Това бяха жилищата на малкото селище на белите хора, които се бяха появили тук преди няколко години.
Недалеч от строящия се форт преселници, подтиквани от войници, разтоварваха речен шлеп. Колелата на няколко оръдия бяха вече оставили дълбоки бразди по крайбрежния пясък. Зад амбразурите на дъбовия стобор артилеристи наместваха топовни дула върху тежки лафети.
Един конник е широкопола шапка и широка блуза се приближи до хълма, дето се строеше фортът. Враният мустанг, съвсем наскоро опитомен, хвърляше коси огнени погледи към английския драгунски офицер. С триъгълната си шапка в ръка офицерът стоеше край мостчето, прехвърлено през наскоро изкопания крепостен ров.
— Вашите войници, господин капитан — обърна се към него конникът, — развалят скелите на недостроените къщи на нашите фермери. Тук има достатъчно дървен материал в свободните земи. Моля ви да прекратите този произвол.
— Войниците ми, мистър Мърей, имат нареждане от губернатора, сър Хамилтън, за три седмици да построят форта в Синята долина. Сега е война. Взимам всичко, което ми трябва.
— Доколкото ви разбрах, господин капитан Бърнс, вие от казвате да уважавате чуждата собственост и чуждия труд? Тези хора в долината не са ваши роби!
Действувам, както смятам за нужно. Вие сте се заселили тук самоволно и незаконно върху земите на британската корона. Затова, ако се наложи, ще заповядам не само да разрушат къщите за нашите фортификационни блокхаузи132, но и да изселят от околността тези хора.
— Капитане, вие злоупотребявате с търпението на нашите мирни жители. Заставихте всички фермери на селището да преустановят полските работи. Конете им са конфискувани за ваши нужди. Войниците безчинствуват из селището. Дължа да ви кажа с цялата сериозност: дори между нас, неутралните американци, действията ви не засилват симпатиите към войските на краля!
— Мистър Мърей, а пък аз на свой ред с цялата сериозност ви предупреждавам да не държите подобен тон с мен. Не ми е известна думата „американци“. Аз знам само разнородни презокеански колонисти. Дали участвуват в бунта, или пазят неутралитет, това няма значение, те си остават поданици на краля. Бунтовниците ги очаква бесилка, а вас, както и всеки скватер, аз… не съветвам да се вмесвате в разпорежданията на английското командуване. Сержант Динс! — викна офицерът някъде нагоре. — какво се белее там по реката?
— Някакъв платноход идва откъм долното течение, господин капитан — отговори от билото на хълма сержантът наблюдател с рижите мустаци.
— Кажете на лейтенант Шелтън да дойде при мен! — заповяда комендантът на форта и тръгна към реката, без да обръща повече внимание на конника.
Конникът обърна разгневен коня си и в ситен галоп препусна към къщичките на селището. След като прехвърли една малка височина, конят доведе ездача до двуетажна дървена къща. Мърей се качи на долната веранда, обвита от млади, още нежни и тънки ластари на дива лоза.
— Еми! — никна той от прага. — На реката се вижда платноход. Да вървим по-скоро, конят ти е вече оседлан!
2
Двамата конници яздеха покрай брега срещу кораба, идващ от долното течение на Сребърната река. До врания жребец на Мърей танцуваше под дамското седло дългогривест испански кон със златист косъм. Вятърът развяваше тъмносинята амазонка133 на ездачката. Тежките копринени дипли шумоляха и се плъзгаха по конския гръб.
Голяма речна гемия с две платна се изкачваше нагоре по реката. Виждаха се вече дългите весла на
