— През пролетта на 1774 година организирах малка експедиция нагоре по течението на Охайо, прехвърлих Апалачкия хребет през населени места и продадох изгодно в Бостън партида кожи, които мосю Вилие беше закупил от индианското племе сенека. От Бостън изпратих писма в Бълтън до вас и до стария Томпсън. След като изминах в продължение на четири месеца повече от две хиляди мили с лодки и на кон, съпровождан от водачи индианци, аз се върнах тук, отвъд Апалачите, с цяла група нови скватери, наскоро преселили се от Англия, Франция и Скандинавия. Мнозина от тях бяха… заробени слуги, които избягаха тук от жестоките си господари…
— Заробени слуги ли? Аз… не разбирам твърде…
— Виждате ли, ще трябва да свикнете в Америка с тази дума. Това не са нищо друго освен бели роби. Тия, които дойдоха с мен, се оказаха добри селски момчета, повечето англичани… Никой от тях не е помислял дори да изоставя родината си, а ето че нуждата ги накарала! Лендлордът изгонил селяните от късчетата земя, които те наемали от него, „заградил“ всички тези земи и вместо хора пуснал овце…
— Така беше и в Ченсфилд, това не е нещо ново за мен.
— Та ето, след като загубили земята, хората тръгнали по света… Законите на скитничеството в Англия вие също знаете: камшик, затвор, а дори и въже! Къде да се дява беднякът? В обетованата земя, в Америка! А как да се добере дотам? Пътуването струва десетки фунта стерлинги. Тук именно вербовчикът дебне бедняка… Много често с този занаят се занимават английските корабни капитани. Аз, значи, ще те прекарам, но за това ти ще ми отработиш в американските колонии седем години в плантациите, рудниците или в работилницата на собственика. Избор няма… Беднякът подписва документ и — тава роб. За бягство — смърт!
— Ами… след седем години?
— Човек рядко издържа. Стопанинът знае, че заробеният слуга е взет за определен срок. Е, и се старае да изстиска от него всичко, което е възможно. Отнасят се с него лошо, много по-лошо, отколкото с добитъка. И той остава за цял живот собственост на стопанина.
— И вие, Мърей, рискувахте да освободите тези хора? Не се ли опасявахте от потеря?
— Индианците ми помогнаха. По тайни пътища те ни прекараха до Апалачите и покрай форта Пит.
— Ами ако ви бяха хванали?
— Е, момчетата аз бях въоръжил как да е, живи те нямаше да се предадат. Но, както виждате, всичко мина благополучно; добрахме се до този благословен пущинак и сега с общи усилия изграждаме новия си живот.
— А негрите? Свикнаха ли и те в новите места?
— С умението си да подчиняват девствената природа на волята си негрите се оказаха неоценими помощници и верни приятели: те живеят между нас като свободни, равноправни фермери. Да видите само как образцово обработват стопанствата си! Впрочем едно негърче, чиито дядо и баба роботърговците застреляли още в Африка, не поиска да се отдели от мен — просто остана у дома. Съобразителен хлапак, но и до ден днешен потръпва дори при далечен пищовен изстрел.
— Кажете, Мърей, ами червенокожите ви съседи не ви ли безпокоят?
— Ние търгуваме с тях, купуваме кожи. Понякога вождовете на съседните племена идват с лулата на мира. А неотдавна бях поканен от племето кайова-сиу на лов за бизони отвъд Мисисипи. Кожи взимаме от алгонкинските племена, шауните и миамите. Търгуваме и с ирокезите-сенека… Досега въоръжени сблъсквания с индианци, слава богу, не сме имали. Но все пак не бива да се забравя печалната участ на жителите от Винсенс през време на въстанието на Понтиак. Тогава индианците превзели Винсенс с щурм и, както те се изразяват, „украсили поясите си със скалповете на бледоликите“.
— Отдавна ли е било това?
— Преди петнадесет години, в шестдесет и трета. Тогава индианският вожд Понтиак превзел всички английски фортове. Устоял само Детройт…
— Понтиак, вождът на виандопите ли? Спомням си, когато бях още дете, за него писаха дори бълтънските вестници. Четях с увлечение!
— Драги Уент, за него още не е написана истината. Само индианските предания пазят за него благодарствен спомен… Той, ако искате да знаете, е индианският Спартак! Може би само с тази разлика, че индианците изобщо не можеш да ги разбереш — твърде силно е у тях чувството за собствено достойнство, любов към свободата и горда непреклонност… След като англичаните сключиха мир с Понтиак, а после предателски го заклаха чрез наемна ръка, индианците не вярват на белите и, разбира се, ние също трябва да бъдем нащрек. Ето такава е нашата нова родина, драги Едуард!… А сега мисля, че трябва да поканим тука жените — искам и Емили да чуе вашия разказ.
След няколко минути по стълбата зашумоляха рокли. Емили и Мери влязоха в кабинета, като държаха под ръка престарялата испанка с дантелено покривало на главата. Мърей почтително я сложи да седне в кресло край камината; младите дами се разположиха на дивана, като изцяло го покриха с шумолящите вълни на муселина и дантелите.
— Приятели, сега ще чуем разказа за чудните приключения на мистър Уент. Опасността е вече минала и милата Мери ще може да го изслуша, без да се вълнува за съдбата на мъжа си. Щастлив съм, че и сеньора Луис ел Гора, майката на моя най-добър приятел, се намира сега между нас и цялото наше братско семейство в Синята долина ще сподели с нея грижите за малкия Диего… Мистър Уент е донесъл също и един тайнствен пакет от стария Томпсън… Я го дайте по-скоро тук, Едуард!
Едуард Уент извади от джоба на своя морски редингот малък пакет и го подаде с поклон на лейди Емили. Тя откачи от стената един кинжал и разпори червения турски сахтиан, с който беше зашито вързопчето. Всички следяха нейната работа. Само сеньора Естрела се обърна настрани и сведе глава.
Емили извади от сахтиана малка кутийка от кипарисово дърво, цялата покрита с изкусна инкрустация. Монах резбар от Атонската обител дълго се беше трудил над това ковчеже! Младата жена отвори и кутийката… Изпод капачето падна бележка. Всички затаиха дъх.
Лейди Емили прочете набързо написаните редове и подаде на мъжа си ковчежето и бележката.
— Чети на глас, Фред — тихо каза тя. — ека нашите приятели чуят какво ми пише Фернандо Диас!
И Мърей високо прочете на събралите се писмото на загиналия Фернандо:
„Многоуважаема сеньора Емили!
Щом пристигнах в Пирея, предадох на сеньора Ветрела Луис всички подробности от нашия разговор в ченсфилдската горичка и великодушния ви подарък. Навярно вече ви е известно, но след като е ваша помощ попаднах на следите на завещания на сеньора Ветрела камък, аз го отнех в Бълтън от един от помагачите на пирата Джакомо Грели, моя смъртен враг, който държи и вас в своя власт, присвоил си с измама титлата и владенията на виконт Ченсфилд.
Междувременно положението на сеньора Луис, благодарение на бога, се беше подобрило. Неочаквано й се притекъл на помощ един бивш гръцки моряк, а понастоящем търговец. Георги Каридас, който познал в лицето на сеньора Естрела майката на своя бивш капитан, комуто е задължен и за свободата си, и за сегашното си благополучие. Заедно с изпратеното от вас злато помощта на Георги Каридас е достатъчна, за да осигури на сеньората спокойна старост.
Когато получи камъка, сеньора Луис ел Гора реши да ни се отблагодари за великодушието, което проявихте към семейството на затичалия капитан, и да изрази възхищението си от вашата мъжествена борба е неговия коварен враг. Сеньората ви моли да приемете този камък като дар от нейния син капитан Бернардито. Аз се задължавам да ви донеса подаръка в Англия.
Бог да ви пази, прекрасна благородна сеньора!
Емили Мърей тихо стана от дивана и се приближи до старата испанка. Старицата, прегърбила се, гледаше в пламъка. Емили коленичи поривисто па вълчата кожа до нозете й и целуна сбръчканата ръка с
