броеницата на китката. Сеньора Естрела прекръсти младата жена и я целуна по челото. Никои не смееше да наруши тишината; само дърветата попукваха в камината…
На дъното на кипарисовото ковчеже, застлано с черно кадифе, лежеше една торбичка от шведска кожа. Мърей я отвори и прекрасният елмаз засия с разноцветни лъчи при светлината на камината. Мълчанието прекъсна Мърей:
— Този камък е безценен и красив, но още по-безценни бяха сърцата, които биеха в гърдите на такива хора като Фернандо и Бернардито! Болно му става на човек, като си помисли, че в нашия несправедлив свят тези сърца не намериха други пътища освен ония на бунтарство и пиратство… А сега, Едуард, ние сме готови, ако щете и до утре сутрин, да слушаме вашия разказ.
4
— Ще започна, господа, с признанието, че още на острова, в навечерието на отплуването на „Орион“, аз направих едно малко откритие, което изведнъж ме хвърли в недоумение. Спомняте ли си, мистър Мърей, часа, когато лодките откарваха скритата между скалите стока? Оглеждайки пясъчната ивица, аз се натъкнах на една ръждясала котва и прочетох на нея полуизтрития надпис „Офейра“. За мен стана ясно, че завзетата от пиратите бригантина не е загинала в сражението, а се е скрила във водите на острова. Освен това товарът се оказа толкова голям, че той в никакъв случай не е могъл да се побере на мъничкото сал че, с което уж се бил спаси.] мистър Мърей. Разбрах, че ръкописът на стария Мортън, бащата на моята Мери, изопачава фактите или премълчава някаква важна тайна. Та нали в ръкописа нямаше нито дума за пребиваването на „Офейра“ на острова!… После други работи ме отвлякоха от тази загадка чак до деня, когато старият бълтънски адвокат Уилям Томпсън ми разкри под най голям секрет цялата страхотна ченсфилдска тайна…
…Спомням си, че се върнах в Ченсфилд от кантората на Томпсън късно вечерта под пресните впечатления на тайната, която ми беше открита. Едногодишната ми дъщеря спеше в люлката до леглото на майка си. Аз заговорих на жена ми с такъв страшен шепот, че бедната Мери скочи, препъна се на люлката и детето се разплака. Тя притисна бебе го към гърдите си и аз се опомних…
…Открих й без заобикалки всичко, което бях чул от Томпсънови, като не премълчах и за ролята на нейния баща. Мери веднага започна да си събира нещата и да облича бебето. Бледа и решителна, тя ми каза, че напуща този дом завинаги. На заранта се настанихме в странноприемницата „Бялата мечка“ и Мери изпрати бележка на Томас Мортън:
„Татко! Пред мен и моя мъж се откри истината, изопачена във вашия срамен ръкопис. Ние напуснахме завинаги Ченсфилд. Сбогом. Мери“
…Незабавно отидох при капитан Брентли и поисках да приеме оставката ми. Моят тон беше толкова решителен, че получих съгласието му веднага. Брентли разбра, че се е случило нещо сериозно и не се помъчи да ме разубеждава. Злополучният Мортън, след като получи бележката на дъщеря си, не посмя да ни търси. Ние вече не го видяхме, също така и Грели… Прехвърлих семейството си във Франция, наех за него една къщичка в околностите на Руан, а аз се отправих на кон през цяла Франция за Тулон, за да отплувам от това пристанище с първия попътен кораб за Пирея. Натам ме водеха, както вие, разбира се, се досещате, най-неотложни грижи за семейството на капитан Бернардито.
Разказвачът замълча и извади от джоба си празната луличка. Когато бръкна в джоба за табакерата си, Мърей го спря и му протегна красива кожена кесия, украсена с червена индианска везба — подарък от вожда на шауните, Планинския орел. Уент с интерес разгледа обшитото с мъниста везмо и бавно натъпка лулата си. С въгленче от камината той я запали и прати към тавана колелца ароматен дим.
— Превъзходно! — заяви той. — не по-лош от турския, и по-силен! Виждам, че що се отнася до тютюна, вашите приятели индианци наистина си ги бива… И така, господа, няма да ви измъчвам с подробности по какъв начин лъжевиконтът е научил, че някъде в Пирея расте малкият син на капитан Бернардито Луис. Тази вест развълнувала ужасно злодея, защото в лицето на момчето растеше отмъстителят, който знаеше от Фернандо Диас чии ръце са обагрени с кръвта на Бернардито. Грели е чул за това момче благодарение на цяла верига случайности: моята Мери се разприказвала пред баща си и той веднага уведомил Грели. Самозванецът се посъветвал с Патерсън… Е, той пък, за наше щастие, се разбъбрил пред Томпсънови за мерките, които възнамерявал да предприеме лъжевиконтът. Разбира се, това бяха обичайните за Грели мерки: той решил да изпрати в Пирея довереното си лице Карачиола със задача да издири и премахне момчето. Простете ми, сеньора Луис, че тъй открито говоря за всички тези ужасни неща. За това ми разказаха Томпсънови, когато им съобщих, че възнамерявам да си потърся щастието в Синята долина. Те от душа ми пожелаха да намеря това щастие, възложиха ми да ви донеса пакетчето на Фернандо Диас и ме посъветваха да побързам за Пирея, ако вземам присърце съдбата на малкия Диего. Аз отдавна ви бях обещал, мистър Мърей, още в писмата си от Англия, да издиря и доведа момчето в Синята долина, но дълго време не ми се удаваше да узная пирейския адрес на сеньора Естрела. Когато получих от Томпсънови пакетчето от Фернандо, с радост видях този адрес на опаковката. За щастие той не беше известен на агентите на Грели!
И тъй, когато пристигнах в Пирея, аз преди всичко по-гледах пристанището. За голям мой страх веднага видях познатата кърма на шхуната „Успех“. Но оказа се, че корабът на Карачиола беше хвърлил котва в Пирея едва предната вечер и това малко ме поуспокои.
Благополучно минах край мястото, където стоеше шхуната, без да бъда познат от някого, и тръгнах към града, разположен по склоновете на планината. Впрочем сеньора Естрела може много по-добре от мен да опише живописното пристанище на древната елинска столица, днес жестоко страдаща под турско иго. Къде се намира къщата на търговеца Каридас, аз узнах още на пристанището от полицейския чиновник.
Къщата на търговеца беше далеч от пристанището, по пътя за Атина. Отправих се за там вече на мръкване с нает файтон. Разбира се, по пътя старателно разглеждах останките от „дълги стени“ и всяко чирепче вземах за реликва от Перикловата епоха. Много скоро обаче забелязах, че още от покрайнините на Пирея след моя екипаж язди на муле някакво малко човече с турски фес. „Ако това е преоблечен полицай — помислих си аз, — няма защо да се опасявам от усложнения: турските власти в Гърция се отнасят благосклонно към британските офицери.“ Затова не се и помъчих да се изскубна от моя нежелан спътник. Карачиола не знаеше за връзките на семейството на Бернардито с търговеца Каридас и аз отхвърлих мярналата ми се мисъл, че може да ме следи агент на Грели. Ала моят файтонджия честичко се обръщаше назад, поглеждаше подскачащия в тръст ездач на мулето и явно нервничеше. Щом пристигнахме до предградието, файтонджията скри по-дълбоко парите, които беше получил, огледа се настрани и погна в галон конете по стръмния хълм. Изглежда, че си имаше свои схващания за безопасността на гръцките пътища!
Вече по тъмно намерих къщата, която ми трябваше, и потропах на затворения прозоречен капак. Къщата беше заобиколена с постройки, стобор и лози, така че изгубих от погледа си човечето на мулето. На моето чукане дълго време никой не отговаряше Накрай капакът се открехна и някаква старица, дебела и разчорлена, надзърна през прозореца. Тя изрече бързо няколко думи, които аз не разбрах, и вече щеше да затвори прозореца, но в отчаянието си аз хванах капака и просто назовах името на сеньора Естрела. Тогава старицата запали свещ и я доближи до прозореца. В дъното на стаята успях да видя една клетка с маймуна. Старицата явно не се доверяваше на моята особа, защото замаха с ръце, изговори нещо дълго и рязко хлопна прозореца. В къщата всичко утихна. В пълен мрак аз направих няколко крачки и се натъкнах на нещо топло и космато. Потръпнал от изненада, аз си дръпнах ръката, но в това време дочух дълбока въздишка едновременно с тракане на челюсти, преживящи храна; не беше трудно да се досетя, че пред мен тежи мулето на моя преследвач.
Размишлявайки къде би могъл да бъде ездачът, аз стоях край животното, когато изведнъж в двора се хлопна врата и се чуха заглушени гласове. В единия от тях познах гласа на старицата, а другият можеше да принадлежи само на дете. Те говореха гръцки, при което детето с труд подбираше думите си. Дочух две думи от техния разговор, но тези две думи — „сеньора“ и „Марсилия“ — ме заставиха да наостря уши.
Скоро дочух в мрака стъпки и една малка фигурка се приближи към мен. Дошлият ритна мулето, като го караше да стане, и при това издаде е момчешко гласче чисто англосаксонско възклицание, в което се споменаваха ръцете, краката и кръвта на прадедите. Веднага почувствувах в този юноша земляк. В мрака той привързваше към седлото нещо като сандък или клетка и след дълги усилия накрай се качи на гърба на
