упоритото животно. Мулето зарита и запръхтя, като се опита да хвърли ездача. Направих крачка напред, хванах мулето за юздата и исках да заговоря, но в същия миг огнен сноп ме заслепи, един изстрел от пищов свали шапката ми от главата и дръпналото се муле ме събори на земята. След миг ситният му тропот вече се чуваше по пътя.
„Днес дяволски не ми върви“ — заключих аз, намерих шапката си и тръгнах към града. По пътя навремени ми се струваше, че някакви сенки ту се приближават, ту се отдалечават от мен. Болеше ме натъртеното място, а и куршумът, който бе прелетял на един дюйм от челото ми, малко наруши душевното ми равновесие. Затова аз приписах тези смътни видения на разстроеното си въображение. Едва в покрайнините на Пирея ме настигнаха двама души с наметала.
Дойдох до улицата, която се спущаше от каменистия хълм към пристанището. Пред мен под един уличен фенер видях трима пийнали гръцки моряци.
„Знаете ли, запитах аз на френски — дали тази вечер заминава някакъв кораб за Марсилия?“
„Вече замина“ — отговори един от тях.
„Какъв кораб беше той?“
Моряците ме изгледаха и раздърпаният ми вид, а още повече продупчената от изстрела шапка, ги предразположи в моя полза.
„Това беше галошът на стария Каридас — поясни моят събеседник, — позволение може да се каже шхуна. По времето на Александър Македонски е била още съвсем новичка. Нарича се «Лъчезарна».“
„Ако си плюеш на петите — добави вторият матрос, — може би ще я стигнеш в Малкия залив. Там тя ще вземе някакви пасажери.“
Моряците ми обясниха, че недалеч от голямото пристанище има още едно мъничко затулено заливче, където спират само малки морски съдове.
Въпреки голямата ми умора аз закрачих по дадената посока. Моряците пак викнаха подире ми:
„Ей, приятелю, в залива може да не намериш лодка! Иди на пристанището и се качи на някой платноход.“
Последвах добрия съвет и скоро е една неимоверно мръсна гръцка гемия с раздърпани платна вече минавах край пристанищния вълнолом на древния атински кей. Вятърът покрай брега беше слаб и ние плувахме бавно. Между скалите на крайбрежието от време на време различавах тъмнеещия се нос, зад който беше заливчето. Срещу него в морето стоеше малък кораб с два фенера на мачтите. До него оставаха вече по-малко от два кабелтови, когато внезапно иззад носа се показа силуетът на лодка. Двама души седяха на веслата, а на кърмата се чернееха още някакви фигури и вързопи. Лодката отиваше към кораба с двата фенера. След нея от дъното на тъмното заливче изникна втора лодка. Вътре седеше само един гребец, който работеше с веслата е всички сили. Гребецът подвикна високо на първата лодка, заповядвайки й да спре.
Веднага познах гласа. Това беше Карачиола. От предната лодка нищо не му отговориха. Тя заплува още по-бързо, изминавайки последните няколко ярда до кораба. Тогава гребецът захвърли веслата и вдигна пушка. Едновременно със звука на изстрела някой охна и предната лодка се завъртя на едно място. Видях как преследвачът отново налегна веслата, а на носа на неговата лодка се изправи втори човек е пушка, който досега се криеше. Спътникът на Карачиола също стреля по бегълците. Пламъкът озари лицето на датчанина Оге Йензен. В отговор от голямата лодка се раздаде изстрел от пищов.
Аз също извадих пищова си и от стотина фуга разстояние изкомандувах: „Горе ръцете!“ Изглежда, тригодишният навик да чуват в мрака гласа ми от мостчето на „Орион“ и безпрекословно да ми се подчиняват подействува на двамата преследвачи автоматически. Йензен захвърли пушката, а Карачиола остави веслата.
„Лейтенант Уент, вие ли сте? — викна италианецът учудено. — Не стреляйте, помогнете ми да задържа бандитите!“
„Ти си бандит! — изтръгна се от мене. — той, негоднико!“
Ала Карачиола предпочете да избегне обясненията и си плю на петите. В това време корабчето на Каридас взе на борда си всички пасажери от първата лодка и вдигайки платна, започна бързо да се отдалечава от брега. Безполезно беше да преследвам Карачиола, но и да догоня шхуната на Каридас, беше невъзможно…
Мушнах в джоба си безполезния сега пищов и заповядах на моя грък да кара назад, към пристанището на Пирея. Тук, без да си отдъхна нито минута, намерих една по-голяма гемия, натоварих на нея единствения си куфар и на обед отплувах с наетото корабче за Марсилия…
Разказвачът млъкна… Лулата му отдавна беше угаснала и той машинално дъвчеше изстиналия й край. Емили Мърей нежно милваше ръката на старата сеньора. Никой не помръдна, не проговори дума. Уент разбра тази мълчалива молба и извади празната лула от устата си…
5
— Е, господа — продължи разказвачът, — смея да ви уверя, че плаването по море на риболовна гемия съвсем не прилича на сватбено морско пътешествие… Но няма да ви уморявам с подробности. След кратък престой край бреговете на Сицилия ние пресякохме Тирентско море и тук — уви! — шхуната „Успех“ ни изпревари. На единадесетия ден след напущането на Пирея ние привързахме гемията на марсилския кей.
Аз се осведомих дали „Успех“ не е тук и с безпокойство научих, че шхуната е престояла в Марсилия около два часа, взела е прясна вода и се отправила на запад. Справките за шхуната „Лъчезарна“ не дадоха резултат — поред сведенията на пристанищните власти такъв кораб не беше хвърлял котва в това оживено пристанище.
Дълбоко замислен, аз тръгнах из заления вече от пролетното слънце град — прашен, шумен и винаги препълнен с празноскитащи хора.
Минавайки през пазара, видях тълпа зяпачи, която беше обкръжила един пътуващ фокусник. Нещо ме накара да се приближа до тази тълпа и аз видях едно около тринадесетгодишно хлапе с турски фес и малка маймунка, която правеше наистина твърде забавни фокуси. Зрителите се смееха и във феса на момчето полетяха доста монети, когато след представлението, то обходи тълпата.
Аз му хвърлих малка златна монета и момчето веднага я извади от купчината медни и сребърни пари. След като стисна ловко със зъби монетата, то я пусна в джоба си и ме погледна. Маймунката седеше на рамото му, клетката беше оставена на земята, народът се разотиваше, а ние напрегнато се гледахме един друг. Аз познах моя пирейски преследвач с мулето, познах и маймунката от къщата на Каридас и веднага реших да не изпускам това малко човече. Като начало здраво го стиснах за ръката.
„Да не си се опитал пак да стреляш по мене с пищов, дяволче — прошепна х му аз, — не се мъчи да се изплъзнеш, защото ще вдигна на крак полицията. Слушай, приятелче, искам сериозно да си поговорим с тебе. Казвам се лейтенант Уент. Не се страхувай от мен, не мисля да те арестувам.“
При звука на гласа ми и името момчето малко се поободри и престана да се оглежда, за да се измъкне.
„Дай ми дума, че няма да избягаш — казах аз, — тогава ние с теб ще отидем в някоя кръчма и ще си по говорим.“
„Добре“ — примирително отговори моят пленник, настани маймуната в клетката и ние закрачихме по улицата.
Под сенника на едно открито кафене, сред свежа майска зеленина, седнахме на една масичка.
„Как се казваш?“ — запитах го аз.
„Луиджи.“
„Слушай, приятелю мой Луиджи, мога да те нарека, ако щеш, и маймунка, щом желаеш да криеш истинското си име, но като си намислил да лъжеш, прави го по-мело. И аз съм родом от Бълтън.“
Момчето побледня и сигурно би хукнало да бяга, ако не го бях стиснал силно за крака под масата.
„Стой! — заповядах аз властно. — въпросът се отнася до живота и смъртта на мои близки хора. Кажи ми направо: знаеш ли нещо за сеньора Естрела Луис и за малкия Диего?“
Хлапето намусено се втренчи в паничката и упорито мълчеше. Продължих да го убеждавам.
„Сигурно мислиш, че искам да напакостя на тези хора? Разбери, дошъл съм от Англия, за да ги спася от
