сини очи, блестящи от треска, посрещнаха доктора с любопитство и страх. Влажни ленени къдрици се виеха около главата на детето. Измачканото бельо на леглото беше отхвърлено безредно, а в крачетата на момиченцето, на единия край на одеялото спеше котенце.
Докторът седна край леглото, погъделичка котенцето по корема и с това мигновено спечели доверието на пациентката си.
— Това е Пънч, то ми е още съвсем мъничко котенце, още суче — поясни Изабела, оживявайки се.
Смутената Хелга понечи да махне котенцето, но лекарят отблъсна ръката й. Доктор Грейсуел беше ревностен поклонник на Русо и на възпитателните му методи.
— Вие постъпвате правилно, Хелга, като свиквате детето с животни — каза той. — тона развива наблюдателността и природната хуманност на човека. Внимавайте само, като си играе, зверчето да не нарани очите на детето, а две три одрасквания на тази възраст не са нищо.
Лекарят констатира, че момиченцето има дребна шарка, нареди да вземат лекарства и да спускат през деня пердетата на прозорците в детската стая. След като се сбогува с пациентката си твърде сърдечно, доктор Грейсуел отиде при милейди. Уморена от танците, тя си вееше с ветрилото. Като чу диагнозата, милейди се успокои и реши да се качи в детската стая. Шумолейки с копринените си дипли подобно на ченсфилдската горичка през буря, виконтесата се приближи до креватчето и момиченцето видя пред себе си своята изящна майка.
— може мой, там лежи някакво гадно животно! — погнуса се намръщи дамата.
И бавачката побърза да махне от леглото злополучния Пънч, защото идеите на автора на „Емил“, изглежда, не бяха известни на милейди. Грабнатият за врата Пънч заскимтя и разпери във въздуха пухкавите си лапички. Момиченцето нададе отчаян вик и милейди напусна детската стая с разстроено лице. Оставеният от нея тънък аромат на парфюм накара котенцето да кихне и да скрие нос в собствената си козина. „Гадното животно“ мирничко се намести на предишното си място. От време на време отзвукът от музиката нарушаваше тишината: болното дете потръпваше от тези звуци и отваряше леко очи, докато не задряма под гласа на уморената си бавачка.
В това време долу вече разтвориха вратите към трапезарията, където двете дълги маси блестяха с официалния сервиз от старобритански фаянс за осемдесет души, с букети орхидеи, с фамилното сребро и кристали. Седнал на тази тържествена трапеза заедно с другите гости, мистър Ричард Томпсън не можа да се откаже от удоволствието да подразни своя недоброжелател — домакина. Той умишлено високо запита не е ли известна датата на завръщането на капьора „Окриленият“ в Англия. Адвокатът беше дочул, че сър Фредрик имал известни причини да отбягва любопитството на публиката във връзка с някои операции на „Окриленият“. Като чу въпроса на адвоката, виконтът наостри уши.
„За какъв дявол този плъх се интересува от кораба?“ — мислеше с раздразнение собственикът на капьора. В трюмовете на „Окриленият“ имаше голяма партида трофейно оръжие, взето от потопени кораби, и неотдавна виконтът беше изпратил на Джозеф Лорн тайно нареждане да намери добър купувач за тази твърде неудобна стока. Сега отвъд океана лесно можеха да се намерят купувачи, готови да заплатят за оръжието тройно по-скъпо, отколкото плащаха английските власти.
Домакинът се усмихна приветливо на адвоката, поясни, че корабът сега се сражава с враговете на краля — американските колонисти — ловко даде на разговора друга насока.
Виконтът имаше навик, когато си поставя някаква цел, да обръща пръстена на безименния пръст на лявата си ръка, за да си припомня. Камъкът, обърнат към дланта, беше крайно неудобен и го дразнеше, но виконтът не оправяше пръстена, докато замисленото не беше изпълнено. Отпращайки към адвоката приветлива усмивка, той обърна пръстена. „Да се избавим от Ричард Томпсън“ — едно не ново намерение, което се беше породило у лъжевиконта след плаването на „Орион“, когато на адвоката стана известна тайната на Ченсфилд, — то за какво трябваше денонощно да напомня пръстенът на своя притежател.
След вечерята на гостите беше даден домашен концерт. Те можаха да се насладят на изкуството на пристигналия италиански цигулар, чието бледо лице направи на женската половина на обществото не по- малко впечатление, отколкото изпълнените от него пиеси от Хайдн и Хендел. След това една френска певица, пътуваща из градовете на Северна Британия, достави наслада на гостите с няколко модни песнички, нелишени от дързост. Самата лейди Елен изпълни доста свободно няколко етюда на арфа, инструмент, който тя си бе избрала твърде пресметливо, с цел да демонстрира по най-изгоден за себе си начин своите красиви рамене. Накрай мистър Ричард Томпсън с голям успех издекламира няколко монолога от Шекспирови трагедии. Сър Хенри Блентхил, който беше заспал в едно от креслата на първия ред още при интродукцията на италианеца, тактично и навреме се пробуди при заключителния монолог; той остана доволен, като сметна за главно достойнство на концерта неговата непродължителност.
След това под сводовете на покритата горна галерия, отдето денем се откриваше ефектен изглед към парка и езерото, гостите се любуваха на красив фойерверк. В замъгления въздух се извиха червени, зелени и златисти ракети, бликнаха фонтани от студен бенгалски огън и в ослепително светлинен вензел засия името на милейди.
В танцувалната зала отново засвири музика и младежта, вече в присъствието на по-малко неблагосклонни зрители измежду възрастните лейди и джентълмени, с още по-голямо удоволствие се отдаде на танци и игри. Любителите на карти се разположиха край зеленото сукно на игралните маси. Накрая една част от гостите се сбогува с гостоприемния дом, на който новата стопанка беше съумяла да придаде тъй липсващия му преди блясък.
Късно през нощта, когато повечето от останалите в дома гости вече спяха в определените за тях покои, пред вратите на замъка (така целият окръг наричаше преустроения ченсфилдски дом) скочи от коня си някакъв закъснял конник.
Вратарят, най-старият от слугите на Ченсфилд, излезе от своята стаичка в кулата до портата и се вгледа в мрака. Слезлият от коня посетител нетърпеливо разтърсваше вратичката.
— Какво искате? — запита вратарят.
— Бързи известия за господин Райланд.
— Господин виконтът е зает и заповяда да не пущаме никого…
— Незабавно предайте на виконта ей това нещо — каза нощният гост, като подаваше през решетката къс хартия с няколко думи, написани на италиански.
Вратарят разгледа първом морския мундир, после лицето на пратеника със светъл белег над носа. Той отвори вратичката, пусна пристигналия в своята стаичка и изпрати втория пазач при камериера на господаря.
Камериерът Ерик Мърч, помнейки някои предупреждения на господаря, незабавно тръгна да занесе бележката на виконта.
2
Огромната пламтяща камина, в която би могло да се изпече на шиш цял менингтрийски149 бик, озаряваше стените на ловния кабинет. Ето защо тук нямаше нужда нито от лампи, нито от свещи и дори не бе свален калъфът от големия полилей, висящ сред помещението.
Зад стъклените вратички на шкафовете матово проблясваха при светлината на камината цеви на пушки. Черната уудуорска стомана на английските изделия, металът от при-рейнските недра, обработен в оръжейните цехове на Есен и Зул, многосплавният и източен челик на изтока, златните нарези върху благородните изделия на шведската Хускварна привличаха погледите на познавачите към тези шкафове, в които бяха поместени около двеста превъзходни пушки. По стените, покрити изцяло с източни килими, беше окачено хладно оръжие и различни доспехи; върху тесни и дълги масички, тапицирани с тъмносиньо кадифе и запазени отгоре със стъклени похлупаци, в специални гнезда лежаха пищови от всички оръжейници на света, от грубите британски „пистоли“ на XV век до съвременните френски, белгийски, руски и английски системи. Чифт превъзходни „каретни“ пищови, изработени от тулски майстор, лежаха на открито върху писмената масичка на домакина. А над креслото на виконта висеше най-новата карабина на Фъргюсън150, току що приета за въоръжаване на английската армия в колониите.
Креслото на домакина беше покрито с великолепна кожа от африкански леопард, с изкусно препарирана
