един от гончиите се завърна у дома си с куршум в прасеца и сметеното от конете овчарче към обед умря от раните си. Но тези незначителни произшествия не помрачиха празника.
След веселия обед под сянката на старите липи, вече по здрач, върволица карети и яздитни коне напуснаха Ченсфилд. В ловджийския си кабинет виконтът лично следеше да бъде поставено на мястото му всичкото изчистено и смазано оръжие. Когато всичко беше прибрано и стъклените шкафове приеха обичайния си вид, камериерът доложи на виконта, че някакъв непознат младеж пита за него.
— Нарече се Едуард Мойнс, сър — добави слугата.
Господарят на Ченсфилд видя пред себе си млад човек на около деветнадесет години с лице, леко обсипано с лунички, със спокоен поглед на сивите очи и с дълги светли коси, сресани на път. Младежът беше облечен със синя моряшка куртка с изтъркани до блясък медни копчета. Износените обувки бяха твърде старателно изчистени, едрите, малко загрубели ръце носеха следи от работа с коравите кълчища на корабните въжета.
— Милорд — заговори посетителят, като гледаше без смущение стопанина на къщата, — изпраща ме от Бълтън мистър Лорн. Той ми каза да се явя лично пред вас, сър, затова извинете моята смелост.
— Ти се казваш Нед?
— Такова е наистина умалителното ми име, сър.
— Седни край огъня, Нед. Пеша ли дойде?
— Да, сър.
— В такъв случай, преди да говорим за работата, заеми се със студеното еленово месо. Ерик, прибор и бутилка рейнско!
Младият моряк прие предложението, без да се превзема и без престорено отказване; боравеше с вилицата и ножа свободно и виконтът се успокои относно неговите маниери.
— Сега, Нед, разкажи ми за себе си. Откъде си родом?
— Роден съм в Клепхан Грийн, който е на югозапад от Лондон. Баща ми, Арвид Мойнс, отначало имаше там малък магазин, после се разори и стана докер. Ние се прехвърлихме в Ист Енд, там беше по като за нашите възможности. Баща ми умря в болницата „Свети Вартоломей“ — падна от корабната стълба и се преби. Майка ми също умря. Тогава бях на четиринадесет години. Трябваше да изоставя ученето и да тръгна по море.
— А как попадна в Бълтън?
— Пътувах с кораб от Копенхаген, заболях на борда и лежах тука две седмици в „Свети Христофор“. През това време моят кораб заминал и ето че аз останах на пристанището. От последния кораб имам добра препоръка. Чух, милорд, че вие имате много добри кораби и бих се радвал да получа работа на един от тях.
— Какво умееш да работиш, Нед?
— Нищо особено, милорд.
— Казват, че имаш хубав почерк.
— Като малък се учех да чертая и пиша с туш, но отдавна не съм се занимавал с тази работа.
— Лорн ми каза, че рисуваш хубаво.
— Не желаете ли да ме изпитате сър?
— Това ще успеем да направим. Нужен ми е пъргав секретар, Нед, и аз искам да ти предложа тази работа.
— Какво говорите, сър, нима е по силите ми такава важна работа?
Младежът все повече и повече се харесваше на виконта. Той го потупа по рамото:
— И нея хора я вършат, Нед. Надявам се, че бързо ще свикнеш с новите си задължения. Харесва ли ти у мен?
— Сър, през целия си живот аз не съм влизал в такава стая. Тя прилича на зала в Британския музей. Нима вие използувате толкова много оръжие? Според мен то би стигнало за цялата британска армия.
Виконтът се засмя:
— Ти също ще се ползуваш от това оръжие. Приближи се и си избери нож и пищов по сърце, само че винаги ги пущай в работа умната. Оръжието, знаеш, е една такава вещ, която прави човека или много страшен, или много смешен. Затова никога не го размахвай напразно!… Защо стоиш? Избери си, каквото искаш.
— Ако не се шегувате, милорд, аз бих си избрал ей тоя пищов и този кинжал.
— Хм! Ти не направи лош избор! Това е хубава испанска кама и е служела някога… Впрочем това няма значение! Вземи ги. Много ли си изморен от пътя?
— Не, сър.
— Тогава седни на масата и напиши едно писмо, което ще ти продиктувам. Искам да видя почерка ти. Ерик, кажи на стария Мортън да дойде при мен.
Младият човек подостри перото и постави пред себе си чист лист хартия. Виконтът сложи ръце на гърба си и разхождайки се от единия до другия ъгъл, започна да диктува писмо до Карачиола в Капщад. То беше кратко, предлагаше на Карачиола светкавично да проведе с помощта на Джозеф Лорн „операция на острова“, а после да предаде на Лорн командуването на експедицията и да се отправи за Синята долина в долното течение на Охайо, сто мили над селището Винсенс, след като предварително получи от Лорн някои допълнителни указания. Младият човек плъзгаше перото много бързо и листът се покриваше с идеално равни редове и ясно изписани букви.
— Бих желал да притежавам твоето умение, Нед — каза виконтът, като гледаше през рамото на младежа. — досега не ми се е случвало да видя у моряк такъв почерк. Отдавна ли си изоставил учението?
— Повече от пет години, милорд. Но после един художник ме учи на живопис и рисуване, а щурманът на кораба ми възлагаше да водя дневника и много други записки. Той беше добър човек и искаше да ме направи свой помощник.
— Някога и аз имах щастието да срещна такъв добър щурман и да науча от него това онова. Той беше норвежец и плавахме ние с него…
В кабинета влезе Томас Мортън. Неговото изморено, старчески подпухнало лице, киселата физиономия, омазнената сплитка на перуката и небрежно облечената камизола с изобилни следи от пудра свидетелствуваха за ергенския начин на живот на стария атърни.
Мортън прочете писмото, написано от Едуард Мойнс, и му каза да поправи две грешки. Младежът почервеня.
— Не се смущавай, мое момче, аз бих направил двадесет! Обърнете внимание на почерка, Мортън!
Виконтът подписа листа, сложи го в плик и запечата писмото. В кабинета замириса на горен червен восък. Готовото писмо сър Фредрик мушна в джоба си.
— Утре сам ще го предам на Лорн. Ти ще останеш тук, Нед, и ще живееш в ъгловата лява кула. Тук в замъка имаме превъзходен художник, мистър Огюст Джернс; ти ще можеш да се учиш от него и на живопис… Сега върви. Мортън, след като придружите Нед до кулата, качете се при мен в кабинета на горния етаж.
Томас Мортън завари господаря на същия диван, където предната нощ беше спал Джозеф Лорн.
— Не водете излишни разговори с това момче и го дръжте по-далеч от старите слуги, докато не го поогледам. Още сега направете запитваме за него в Лондон до нашия агент Кленч, в Темпъл. Нека Кленч да направи подробни справки в Ист Енд, в доковете и в болницата „Свети Вартоломей“ за Арвид Мойнс и сина му Едуард. Отговорът трябва да дойде с обратната поща, незабавно. Общо взето, момъкът ми хареса. Знаете ли чий кинжал му се падна? Дяволчето, мътните да го отнесат, си избра толедската кама на Бернардито. Сега искам да чуя какво ново ви разказаха журналистите. Впрочем последната статия на Кемпбъл в „Монитор“ не ми хареса. Хвали ни твърде усърдно, от статията лъха на евтина реклама. Предупредете го, че това е мечешка услуга. Ето Ръби Розиниус в „Адвъртайзър“ ни ругае така умело, че статията ще ни привлече стотици нови акционери. На „Адвъртайзър“ трябва да се увеличи субсидията; много ловък нехранимайко е този Ръби… А какво ви съобщиха тези господа за парламентарните работи? Кои кандидати имат най големи шансове?
— Сър Хенри Блентхил ще наследи титлата маркиз много скоро и ще стане пълен собственик на големи владения, откъдето ще събере толкова гласове, колкото му са необходими. Едва ли е възможно да бъде
