участници в последната експедиция на Джефри Макрайл в Африка.
— за тебе, старче, е време да се попроветриш. Май че се готвеше да се посдърпаш с американците заради добрата стара Англия, а?
— Аз се готвя да се поборя заради парламентарното кресло с двама високоблагородни джентълмени… А за това ми е нужно много нещо, преди всичко — успех! Успех абсолютно във всичко и навред, за да чуват кралският двор, кралят и парламентът името на виконт Ченсфилд само в съчетание с думата „победа“. Негово величество кралят се отнесе доброжелателно към идеята ми да се колонизира новият остров. Ето защо там трябва по-скоро да се въведе ред. Ако скимне на морския министър да изпрати някаква комисия в моето губернаторство, тя трябва да намери там цветущи плантации, щастливи колонисти и техните благоденствуващи черни слуги. Моля те, Джузепе, вразуми тези невъзпитани негри и ги научи на добри маниери веднъж завинаги! След твоите уроци те ще станат меки като коприна. Тогава ти долети тук, а Карачиола отправи по-скоро за Синята долина… Джузепе, какъв е оня кораб там на рейда?
Военният транспортен кораб „Омега“. Тези дни се е върнал от Новия свят и скоро ще замине обратно. Обкръжен е с военна тайна толкова усърдно, че дори хлапетата от пристанището знаят закъде ще замине: пристанището Йорктаун.
— Кога вдига котва?
— Това е също военна тайна. Всички казват: след една седмица.
— Вече поглеждаш часовника си, Джузепе?
— Да, определих да се тръгне точно на обяд… Остани със здраве, Джакомо!
— А на теб наслука, старче!
Когато виконт Ченсфилд седна на седлото, двата малки кабестана с железни спирачки вече бяха изтеглили двете котви. Те увиснаха над миниатюрните червени клюзове, прилични на огнедишащите ноздри на чистокръвен бегач, и набраздената вода на пристанището се запени под форщевена. След четвърт час вимпелът с почиващия лъв, издигнат над сините платна, вече се загуби в облачната пелена.
Придружен от камериера си, виконтът се отправи към корабостроителницата, където на пристана стоеше „Окриленият“, подобно на ранен воин пред палатката на полеви лазарет. Виконтът поздрави капитан Блякууд, обеща да му издействува награда за доблестния бой с трите американски кораба и кимна ободрително на пленения французин мосю Шарл Льоглоа.
— Бутби — извика виконтът боцмана, — я ми доведи пленения французин. Ще поговоря с него в капитанската каюта.
— Ваша милост, според мен този Шарл Льоглоа е просто мошеник — каза боцманът поверително. — смее само да се фехтува, а за моряк съвсем не го бива.
Разговорът с Льоглоа, за учудване на честния боцман, отне на милорда не по-малко от два часа. На сбогуване с френския „ловец на глупци“, както сам плененият изящно се препоръча ла виконта, собственикът на капьора заповяда на Блякууд да даде на мосю Льоглоа пълна свобода.
Стрелките на томпионовския154 хронометър на виконта вече показваха към седем часа, когато господарят напусна борда на своя ранен кораб. Той отпрати камериера си, а сам се отправи на кон за Сент Джейкъб стрийт.
Малката къщичка на Сент Джейкъб стрийт, обкръжена от храстите на занемарената градина, виконтът бе закупил за неофициалните си срещи в града.
Разположил се в кожено кресло, Уудро Крейг разговаряше с виконта. Виконт Ченсфилд мереше с големи крачки стаята от ъгъл до ъгъл, като рязко се обръщаше на токовете, сякаш в ъглите на залата се сблъскваше с невидими препятствия.
— Избра ли момък, когото да изпратим при Бърнс? — от отсечения тон на въпроса се виждаше, че виконтът не е съвсем доволен от необходимостта лично да се намесва в такива дреболии.
— Взел съм един на мушката — много спокойно отговори Уудро. — Бил е свидетел по делото на Бърнс и добре познава капитана.
— А, знам: Франк Бялката… Той е нехранимайко, но все пак на времето си изпусна Меджерсън. Нали имаш пред вид Бялката?
— Да, предлагам Франк Вилърс.
— Е, мисля, че го бива. Помня неговата история: измамник на карти, после полуинвалид, после корабен бръснар и в края на краищата твой шпионин. Колко време служи при теб?
— Отдавна, много години. Изпълнителен е, държи си езика зад зъбите, точен е. Случаят с Меджерсън е единственият му пропуск. Изгубил го е от погледа си на улицата.
— Добре. Съгласен. Как ще прехвърлим Франк в Америка?
— Забелязахте ли на пристанището транспорта „Омега“? Корабът очаква една партида немци доброволци от Хесен. Боцманът на този транспорт държи за мен едно вакантно място за корабен бръснар. Франк Вилърс ще тръгне през океана на този кораб, а от брега с каквито и да е средства ще се добере за месец и половина два до Синята долина.
— Ще напиша на Бърнс писмо на чисто парцалче и ще наредя да го зашият в подплатата на една моряшка куртка. Тази куртка с писмото утре ще ти я донесе Нед Мойнс.
— Славен момък, нали?
— Да, хареса ми… Писмото ще бъде зашито на лявата страна под джоба. За мене не казвай на Франк. Бърнс ще разбере всичко от писмото, а Франк трябва да познава само тебе, Уудро.
— Ясно, шефе! Има ли още някакви поръчки?
— Има една, много бърза. Щом я изпълниш, ще закупя от Хопкинс „Бялата мечка“ и ще ти я дам с целия й инвентар. Освен това ще получиш петстотин гинеи.
— Какво се иска от мене, шефе?
Виконт Ченсфилд злобно изруга и поопипа обърнатия на пръста си пръстен.
— Да се прати по дяволите оня адвокатски плъх Ричард Томпсън! Но, Уудро, работата трябва да мине не само съвсем гладко за нас, но и да злепостави завинаги този Томпсън пред властите.
— А, как… посмъртно ли?
— Е, да.
— Ясно. Колко време ми давате за тази работа?
— Един… е, може и два месеца, не повече. Това трябваше да направим отдавна.
— За тази работа имам пред вид един човек. Сега той е на път, но след месец два ще се завърне. Казва се Алекс Кремпфлоу.
— А, онзи с мустачките ли? На времето много добре му се удаде „апоплектичният удар“ на стария банкер Ленди!
— Добра памет имате, шефе.
— Кажи, Уудро, кой от прислугата в дома на Томпсън е свързан с тебе?
— Както по рано кочияшът Флетчър. А в кантората — старият Дженкинс, старшият клерк.
— Е, като прибавим и Алекс, и подсеченото дърво ще трябва да падне… Но помни, Уудро, че аз не ще бъда напълно спокоен, докато е живо това адвокатче, което подуши премного неща.
— Не се безпокой, шефе. Но заедно с Алекс при мен винаги работеха двама помощници, момчета с минало; Гримълс и Уенсли са избягали от каторжния рудник в Нова Каледония. Ще трябва да ги изпратя в помощ на Алекс.
— Добре. После ще можем също да ги изпратим при Бърнс. Там са нужни такива момчета… Дявол да го вземе, едва не забравих! Утре при тебе в кръчмата ще се яви един французин, мосю Шарл Лъоглоа. Ще дойде за документи. Извикай оня твой Дженкинс от кантората и нека изфабрикува по-бързичко на французина такива препоръчителни писма, каквито той му поръча. Льоглоа трябва да постъпи като учител по фехтовка в един дом, който ме интересува. Сбогом, Уудро!
В мъгливото утро на 12 август, когато целият Ченсфилд още спеше мирен селски сън, неговият господар стана от леглото, отвори шкафа в кабинета си и извади оттам една моряшка куртка. Тя беше доста груба, не много нова, но здрава и неповредена. От лявата страна на тази куртка, под страничния джоб, старият шев беше разпорен и отново зашит с груби, едри тегели.
— Калпава работа! — процеди виконтът. — конците — нови, и бодовете — по-едри от останалите… Не, не я бива Елен в тази работа. Лоша шивачка би станало от нея, дявол да го вземе.
Виконтът нареди да извикат Едуард Мойнс.
