глава, на която лъскаха зелените очи и страшните зъби, оставили някога неизлечими следи по ръцете на виконта. По ъглите на кабинета бяха изправени четири статуи на рицари в стоманени доспехи, а в краката на една от тях се намираше леговището на хрътката Лейди.
Протегнала дългата си муцуна, Лейди лежеше неподвижно върху вълнената постелка и попоглеждаше групата джентълмени край огъня. Сър Хенри Блентхил, мистър Норуард, военният комендант на Бълтън полковник Джон Бартолд и самият домакин обсъждаха със стария ловец на Ченсфилд плана за утрешния лов. Малко по-настрана, седнали на широкия диван, застлан с персийски килим, доктор Грейсуел, журналистите, Патерсън и Мортън разговаряха полугласно за войната.
Виконтът нареди да донесат в кабинета вино и се вслуша в разговора, който се водеше на дивана.
— „Декларацията за независимост“ е съставена от този американски пророк Джеферсън много здраво — каза Патерсън. — Тя завоюва симпатиите на Европа и спечели много привърженици на американците, особено във Франция. Раз палени умове просто горят от желание да служат на „делото на свободата“…
Полковник Бартолд, началникът на бълтънския гарнизон, се намръщи недоволно, когато доктор Грейсуел с епичен тон започна да изброява неуспехите на британското оръжие.
— Лошо обучената, но храбра въстанически армия на Георг Вашингтон прераства в голяма сила. Никой не вярваше, че редовните войски на нашия генерал Хейдж ще претърпят поражение от разпръснатите из горите и градчетата въстаници колонисти с ловджийски пушки. Кралският гарнизон на Бостън не устоя срещу натиска на въстаниците. Нашите войски едва ли ще задържат Филаделфия. Поражението на нашите наемници хесенци при Трентън, където войските на Вашингтон през нощта преминаха река Делавар, повдигна много духа на въстаниците и помогна на мистър Бенджамин Франклин да уговори французите да признаят независимостта на колониите. Страхувам се, че капитулацията на нашия генерал Бургойн при Саратога свидетелствува вече за рухването на стратегическите планове на кампанията.
Мистър Патерсън въздъхна съкрушено:
— Да, правителството на негово величество прояви нерешителност в началото на военните действия, когато можеше да се смаже бунтът още в зародиш. Сега пожарът се разгоря и един бог знае как ще се свърши всичко това за нас. Французите се намесиха във войната, подпомагат въстаниците и с пари, и с войски, и с флот… А главното — революционният дух на въстаналите! Трудно се борят с него… наемните ръце на хасенци… Лошо, господа!
— Не мога да понасям, когато цивилни джентълмени започнат да обсъждат военни работи! — прекъсна полковникът раздразнено Патерсън. — цялата тази дрипава американска сбирщина, която няма понятие от редовни военни действия…
Но полковникът не успя да доизрече дълбокомисленото си съждение, прекъснат на половин дума от появата на камериера.
— Извинете, ваша милост — шепнешком каза той на виконта. — някакъв конник пред вратите настоява да го пуснем при вас. Помоли да ви предам ето това.
— Господа! — рече припряно домакинът, след като хвърли скришом поглед върху изписаните с молив редове на бележката. — смятам, че преди лова се нуждаете от няколко часа добър сън. Тук всички ние сме гости на сър Хенри. Този кабинет е на негово разположение.
Гостите безропотно се отзоваха на толкова явния намек, а виконтът се качи в кабинета си на горния етаж. След минута един уморен моряк с изтъркан мундир прекрачи прага. Виконтът отпрати камериера долу и бурно прегърна пристигналия.
— Какви вести носиш, Джузепе? — осведоми се той на италиански.
Джозеф Лорн се огледа наоколо си:
— Това е единствената стая, която мога да позная в Ченсфилд. Ти си превърнал дома си в същински замък. Имаш важни гости, а?
— Къщата е пълна с гости, но тук никой няма да ни пречи. Разказвай, Джузепе.
— Вестите не са твърде радостни за краля. Работите в Америка не вървят добре. Затова пък трофейното оръжие продадох дяволски изгодно. Американските купувачи заплатиха със звонкова монета, ала засега нова партида не поръчаха. Смятат, че скоро ще си имат достатъчно английски трофеи.
— Никой ли не подуши тази операция?
— Никой. Блякууд си мисли, че съм предал оръжието на нашите войски.
— Е, какво пък, парите нямат мирис. Впрочем цялата тази партида беше една сбирщина от вехтории… Ти си все такъв юнак, Джузепе! В какво състояние е корабът?
— „Окриленият“ е ударен. В кърмата има дупка. Част от лявата палуба изгоря и фокмачтата я няма. Сражавахме се с три американски капьора. Допълзяхме дотук с кръпка.
— Утре ще вкараме кораба на док. Къде стана сражението?
— Североизточно от Бермудските острови. Засега американците са все още лоши моряци. Два от корабите им потопихме, а третият офейка. Отбих се на пристанището при Уудро. Той ми предаде две писма за теб. Едното е пристигнало от Америка с „Омега“, пренасящ ранени, а другото — една военна фрегата от африканското пристанище Капщад. Защо ме гледаш така, Джакомо?
— Остаряваш, Джузепе! Мисля си колко зле възнаграждавам твоето приятелство. Ето заради мене ти трябва да водиш такъв неспокоен живот, стари мой друже. Остани при мен, старче, ще те оженя. Искаш ли да заседнеш на земята и да бавиш деца?
— Ех, Джакомо, не беше тъй отдавна, когато преди закуска убиваше по половин дузина немски кавалеристи, а после се оплакваше на генерал Хамилтън от спокойния си живот и искаше истинска работа! Не, моят живот е по-весел от твоя. Нека засега така да си върви, по старому.
Докато Джозеф Лорн се справяше с чифт печени яребици, безбожно обливайки ги с неразреден ром, домакинът разпечати двата плика.
— Донесъл си важни вести, Джузепе! Не току така реших да държа този чистофайник Мърей под наблюдение.
— Мърей ли? Ах, онзи… от острова? Значи, той си остана под новото име?
— Да, аз го снабдих с документи на един загинал американец, родом от Виржиния. Единственият чичо на този американец е умрял. Документите са неоспорими. Глупакът би могъл да си живее спокойничко, без да си спомня за работите в Ченсфилд. Но аз реших все пак да не го изпускам от очи и оказва се, ненапразно!
— А кого си вързал за опашката му?
— Капитан Бърнс. Помниш ли го?
— Онзи мошеник от нашия взвод ли? Къде го изрови?
— Там, където и всички наши.
— Да не би да си го измъкнал от затвора?
— Ами откъде другаде? Разбира се, не от уиндзорския дворец, стари чудако! Купих му капитански чин и го пратих в Америка с някои инструкции. Както и предвиждах, командуването на форта Детройт се съгласи, че Синята долина е „важен стратегически пункт“, и по заповед на началството и по мое тайно ходатайство той замина за там с половин рота наши драгуни.
— Каква е тази Синя долина?
— Райско кътче, Джузепе, където мистър Мърей си е свил топло гнезденце. Там той си подхвърча като гълъбче над хиляди акри заграбена земя и носи в човчицата си червейчета за своята любезна мисис Емили. Това на нея й харесва повече, отколкото участта на виконтеса… Ала зъл ястреб лети наблизо!
— Какво ти пречат те? Нека си гугукат и се обичат.
— Виждаш ли, около това гнезденце започнаха да кацат и други птички. Това вече не ми се харесва. Ето за това именно ми съобщава Бърнс.
— Що за птички са това?
— Първо, там се е загнездил оня смахнат Едуард Уент с дъщерята на Мортън. Старецът едва не получи удар, когато те избягаха.
— За това ти ми писа. Разказвай по-нататък.
— Второ, Уент е закарал там на своя ковчег синчето и майчицата на Едноокия.
— Какво? Синът на Бернардито? А-а, това е по-сериозно! И на колко години е това… тигърче?
— На десет години… Още пет шест годинки и ще стане опасен.
— Ще стане? Не, дявол да го вземе, той и сега вече е опасен, Джакомо! Та той е син на дявола! Мигар
