екипажа. На излизане от кабинета лакеят хвърли в кошничката под масата на адвоката няколко смачкани късчета хартия.
Готвачката проследи с поглед от парадния вход отдалечаващия се екипаж, след което раздигна от масата прибора с недокоснатото ядене.
Очертанията на храстите и дърветата се разтапяха в синьосивата мъгла на зимната вечер. Падна първият снежец; колелата го превърнаха по пътя в кална каша, но в канавките и под храстите снежните петна се белееха върху тъмната заледена земя. Небето се изчисти от облаците и небесният ловец Орион с елмазения си меч на тризвездния пояс стоеше точно над върховете на дърветата.
Наближаваше полунощ, когато край брода през горския ручей спряха двама пътника. Цялото разстояние от покрайнините на Бълтън до този брод пътниците бяха изминали пеша и по пътя не се отбиха нито в една кръчма. Двамата бяха облечени с куртки и шапки на прости селяни, държаха в ръцете си тежки тояги, но помежду си разговаряха на езика на гражданите.
— Тук е, Уенсли — каза по-възрастният, като се оглеждаше на всички страни. — На цяла миля околовръст е гъста гора. Алекс е избрал хубаво местенце.
— Далече ли е оттук брегът на Келсекс? — запита другарят му. — Доста е тъмнично сега и човек не можела се ориентира в непознатата гора. Трябваше да дойдем, докато беше светло.
— Алекс всичко ми обясни. Ручеят се влива в Келсекс, навярно ей там зад онези храсти… Ще отида да погледна…
По-възрастният прескочи канавката и се скри в храсталака. Спътникът му подпря тоягата си на едно дърво и се заразхожда бавно край брода. Сред голите клони се чернееха гарванови гнезда и слабо прозираше отблясъкът на северните съзвездия. Гримълс дълго време не се връщаше.
— Каква тъмница е, дявол да го вземе! — промърмори Уенсли. — не можеш различи нито конския косъм, нито цвета на кабриолета. Дано да не се излъжем…
Той вдигна наушниците на шаячната си шапка, спуснати отстрани и отзад чак до раменете, и се ослуша. Наблизо попукваха в храстите клончетата под краката на Гримълс. Всеки шум ясно се чуваше в сухия, мразовит въздух и отекваше някъде далеч.
— Кобилка с червен косъм и шарен кон, жълт кабриолет с вдигнат гюрук. Кочияш и двама пътници. Алекс трябва да седи отдясно. Когато конете нагазят в ручея, той ще викне: „Сър, конете се боят от водата!…“ Ще нападнем, щом впрягът премине брода и започне да се изкачва… Е-хе, чаткат копита!
С тихо изсвирване Уенсли извика Гримълс. Последният прекрачи купчината слегнал се сняг в канавката.
— Средата на реката не е замръзнала. Течението е доста бързо. Край бреговете — само една тънка корица, едва ли ще удържи човек… Ти ли свирна?
— Идат… Чуваш ли?
Уенсли и Гримълс се плъзнаха зад най-близките до брода дървета. Двамата приготвиха тоягите си и опитана дръжките на ножовете под куртките.
Иззад завоя на пътя се показа екипаж. Гримълс налегна зрението си и различи, че левият кон е по- тъмен от десния. Преди да се спуснат към брода, конете позабавиха бързия си тръст.
— Сър, конете се боят от водата! — раздаде се резкият глас на пътника отдясно, но кочияшът шибна по конските гърбове и викна! „Дий, камили!“
Чу се плисък на вода и скърцане на железни шини по каменистото дъно на ручейчето, изпод копитата полетяха буци замръзнала глина: конете понесоха екипажа по стръмнината. Гримълс се спусна напред и замахна с тоягата срещу конете. Конете се дръпнаха надясно, екипажът спря насред пътя, кочияшът падна от капрата.
— Ей, проклети лендлорд, давай парите! — ревна Уенсли, появявайки се иззад дърветата.
Внезапно седналият отдясно пътник скочи от мястото си и извади от джоба желязна гиричка. Той замахна силно и… стовари един удар на спътника си, който падна като чувал на стъпалото… Уенсли изтича и го удари с тоягата.
Гримълс и Уенсли отвлякоха трупа в храстите. Алекс Кремпфлоу разтърсваше за яката изплашения кочияш, който лежеше до предното колело натъртен и замаян. Омоталите се в хамутите коне тръгнаха и Кремпфлоу отскочи с проклятие. Той хвана поводите, като псуваше и ругаеше.
— Че помогнете ми де, дяволско семе! — изрева той на достойните си съучастници. — инак с Флетчър е свършено! Тези проклети твари не искат да стоят на едно място! Флетчър, дяволите да те вземат, изпълзи поне настрана от колелата!
Кочияшът с пъшкане изпълзя в канавката и застана на четири крака. Лицето му бе се сгърчило от страх.
— Не се бой, Флетчър! Пълзи на четири крака в гората, направи малък завой, после пак излез на пътя и тръгни бавно за Тренчбъри. Не забравяй какво и как трябва да обясниш на помощник шерифа.
— Много ме смазахте, момчета — с усилие проговори кочияшът, като се измъкваше от канавката. — здраво място не ми остана…
— Върви, върви, по-бързо се измитай оттук! Ние ще трябва още малко да поработим.
— Ами конете? — плахо запита Флетчър.
— Конете ще разпрегнем без теб и с тях ще се върнем в Бълтън. Не губи време, Флетчър, и ти докато си жив ще имаш своето уиски сутрин, на обед и преди лягане!
4
На другата сутрин след пристигането си в Доналд Корт лейди Елен стана твърде рано и незабавно се зае с тайнствата на тоалета си. Седнала пред огледалото, тя се вслушваше внимателно в утринните звуци на къщата. Щом от фехтовалната зала започнаха да се чуват чести, тихи удари, милейди шепнешком извика камериерката си.
— Иди и узнай къде е Блентхил — нареди тя на своята неизменна довереница.
Бетси изчезна, но скоро се върна и увери дамата, че сър Хенри още не е излязъл от стаята си.
Лейди Елен слезе долу свежа като утринен ветрец, облечена подкупващо просто и сресана тъй изкусно, като че ли самата природа без докосването на човешки ръце беше сътворила нейната прическа.
Сред фехтовалната зала граф Хари Елсуик и мосю Льоглоа мълчаливо се биеха с тъпи шпаги. Робърт Станфорд броеше „поразяващите“ удари. Мрежи защищаваха лицата на спортистите, кожени ръкавици предпазваха ръцете им от нараняване.
— Не ви ли попречих, господа? Колко жалко, че господ ме е създал жена! От всичко на света най-много обичам спорта, лова, състезанията с лодки — всичко това за мене са полузабравени плодове! Дайте ми рапира, мосю Льоглоа, искам да видя колко секунди ще издържа срещу първата шпага на Оксфорд. Графе, моля, защищавайте се!
За свое най-голямо учудване граф Елсуик се оказа пред една изключителна фехтовачка. Първите нападения на прекрасната амазонка той отби, шегувайки се, но когато връхчето на нейната рапира за трети път докосна рамото и гърдите му, той захвърли мрежестата маска и започна да се отбранява по-внимателно. В разгара на двубоя графът не забеляза, че от острието на неговата рапира беше паднало защитното връхче.
— Милорд — подсказа му Льоглоа шеговито, — по всичко изглежда, че имате сериозен противник. Опитайте испанския похват.
Увлеклият се граф последва съвета на своя ментор, измами противницата си с лъжлив пристъп и с обърната длан нанесе мълниеносно малко убождане. Милейди извика слабо и изтърва рапирата. Малко по- горе от лявата й мишница се показа алена капчица кръв. Виконтесата се изплаши, побледня и разтревоженият Хари Елсуик я подхвана през талията.
— Как стана това? — извика Робърт. — Боже, та вашата рапира няма предпазител, Хари! Милейди, ранена ли сте?
В тази минута на вратата се показа сър Хенри Блентхил.
— Просто една драскотина — промълви виконтесата; устните й бяха побелели и трепереха. — затова пък сега за цял живот ще запазя следа от срещата си с най-обрата шпага на Оксфорд! Благодаря ви, графе!
