3
Един мургав мъж с черен плащ скочи от стъпалото на дилижанса пред странноприемницата „Бялата мечка“, като размахваше малък куфар. Той заобиколи сградата на бълтънската катедрала и подсвирквайки си една френска песничка, забърза към пристанището. На улица Пристанищен фар човекът се изкачи бързо по мръсната стълба на втория етаж на една неприветлива къща, населена с най-различни хора. В полумрака на коридора се сблъска с хазайката на жилището, у която беше наел две стаи с прозорци към улицата.
— А, мистър Алекс Кремпфлоу, най-сетне ви дочакахме да се върнете у дома!
По тона на хазайката можеше да се заключи, че тя е благосклонна към този наемател. Почтената жена последва пристигналия в неговите стаи и незабавно започна да бърше с парцалче праха, който се беше наслоил по всички предмети през време на отсъствието му.
— Непременно ще забраня на горните квартиранти да устройват такива диви танци и да тропат с крака. Виждате ли, мазилката е попадала върху всичките ви вещи, мистър Кремпфлоу… През последните два месеца почти всеки ден питаше за вас някой си мистър Гримълс.
— Да, малко закъснях със завръщането си. Нали човек живее веднъж, мадам, а пък аз се връщам от Париж… Как са вашите квартиранти? Какво ново има?
— Всичко по старому, мистър Кремпфлоу. Само мистър Франк Вилърс вече става два месеца, откак е заминал на далечно пътешествие. Добър квартирант е той, като вас. Мистър Вилърс постъпи на транспорта „Омега“ и отиде да воюва в Америка…
— Благодаря ви за новините, мадам. Изпратете ми вашето момче, трябва да запали камината…
— Тичай в кръчмата „Утробата на кита“ — каза наемателят на младия слуга на хазайката — поръчай за мен при мистър Крейг ром и канела за грог. Нека ми изпрати всичко това по свой човек.
Когато поръчката на мистър Кремпфлоу се появи на масата, той поиска от хазайката си захар и гореща вода. С приготвянето на питието се зае сам. При появяването на хазайката с горещата вода той небрежно смачка на топка сметката от кръчмата и я захвърли в камината.
Хазайката отиде да донесе обяда на наемателя.
— Уудро рядко напуща своя тезгях — промърмори мистър Кремпфлоу. — днес в шест часа вечерта ме вика в уютната къщичка. Уенсли и Гримълс също ще бъдат там. Изпечени момчета са те. Изглежда, че старецът има за мен нещо сериозно. Без добра работа е скучничко да се живее на този свят!
След като отпрати последния си клиент, Ричард Томпсън нареди на старшия клерк Дженкинс да окачи над входа на кантората бялата табелка с надпис „Затворено“ и да заключи вратата. Беше ноемврийска съботна вечер и адвокатът имаше всички шансове да прекара остатъка й приятно.
— Числото три винаги ми е носело щастие — говореше той, обръщайки се към мраморния Меркурий върху медната поставка. — Я чакай за сбогом аз да ти избърша праха, летящи пратенико на боговете и покровителю на търговията! Сега, драго ми боже, бих искал да притежавам твоите крилати сандали! Сърцето ми подсказва, че днеска е велик ден в моя живот. Скъпият ми покоен баща от сърце би одобрил третия избор на своя Ричард. А тя… О, очите й така ясно говорят, че очаква само решителната ми дума! Днес тя ще бъде произнесена!
Тази вечер семейството на Томас Нетер, началник на бълтънската митница, също се намираше в нетърпеливо очакване. Всички погледи бяха насочени към най-голямата дъщеря, мис Люси, мома на двадесет и четири години, любителка на тъжните стихове, на риболова и на силно подправения с оцет сос. Нетърпението в къщичката на митническия чиновник беше лесно обяснимо, защото мистър Томпсън многозначително помоли за разрешение да дойде в събота за важен разговор с Люси и баща й.
Дори без крилатите сандали на римския бог адвокатът се понесе към дома си с пределна скорост и по пътя награждаваше мрачния Флетчър с шеговити потупвания по гърба. Кочияшът долови възможността за някакъв допълнителен бакшиш за още една чашка и подкарваше червената кобилка с всички сили.
С голямо неудоволствие мистър Томпсън видя на закачалката у дома си чужд черен плащ. В малката гостна седеше непознат мъж с модна парижка камизола, перука с много къса сплитка и черни чорапи. Наглото лице на клиента веднага отблъсна Ричард. Той заяви категорично, че до понеделник не може никого да приеме и придружен от стария Франсис, влезе в кабинета си.
— Сър, този човек ви очаква вече цял час и казва, че непременно ще го приемете, щом узнаете каква работа го води при вас. Казва, че е от Единбург.
Адвокатът погледна часовника си. Очакваха го в девет, сега беше седем и половина. Тоалетът, подходящ за високотържествения случай, беше предварително приготвен от Франсис и сложен на дивана.
— Покани го — изръмжа той и непознатият влезе в кабинета. — С кого имам честта да говоря?
— Името ми е Филип. Аз служа при ескуайър мистър Нетер, собственик на имението „Тихият приют“ в Тренчбъри. Благоволете да получите това писъмце.
В Тренчбъри се намираше имението на престарелия бездетен чичо на Люси.
— Значи, вие не сте от Единбург?
— Съвсем не. Роден съм в Единбург, а служа в Тренчбъри. Писъмцето ще е от една особа…
При тези думи лакеят се ухили неприятно.
Ричард взе напарфюмирания розов плик, запечатан с етикетче във формата на летящо гълъбче. Като махна околовръстния ширит, акуратно залепен по трите страни на плика, адвокатът прочете следните редове:
„Мили мистър Ричард,
Тази бележка ще ви предаде Филип, слуга на моя чичо. Той е дошъл от Тренчбъри да ни вземе, защото горкият ни чичо умира. Ние с татко и мама трябва незабавно да заминем за там.
Ако вие, мили приятелю, пожелаете по-скоро да ни утешите в тази голяма скръб и да присъствувате при отварянето на завещанието, елате в Тренчбъри. Ние тръгнахме с наемна карета в седем часа; може би с лек екипаж вие ще ни настигнете. Ако решите да тръгнете (татко също ще ви бъде много задължен за помощта при проучването на книжата), вземете Филип със себе си.
Мистър Томпсън погледна със съжаление сложения на дивана параден костюм. Май че по-прилично ще е да пътува с всекидневно облекло… Той се обърна, бързо целуна подписа на мис Люси и скри писмото в пазвата си.
— Извикайте Флетчър! — викна той на слугата. — мама в къщи ли е?
— Мисис е на заседание на Благотворителния комитет. Тя заръча да изпратим конете да я вземат към девет часа. Флетчър, впрегнете в кабриолета двата коня тръгваме за Тренчбъри. Кажете на Доли да доведе мама с наемна карета и да й каже, че ме викат по бърза работа вън от града. Едва ли ще се върна по-рано от понеделник. Филип, вие без кон ли сте?
— Дойдох дотук с пощенския дилижанс. Ако позволите, ще се кача във вашия екипаж.
— Добре, можете да пътувате с мен. В какво състояние оставихте болния?
— Ох, вече в несвяст! Цялата му лява половина е безчувствена. Сигурно е предал вече богу дух, царство му небесно. Добър господар беше!
— Вярно ли е, че по вашите пътища върлуват разбойници?
— Съвсем вярно! Колко, прости ме, господи, се завъдиха такива селяци убийци по пътищата! Грабят, убиват господата! Именията палят!
— Умеете ли да боравите с оръжие, Филип?
— Тъй вярно, обучен съм. Случвало ми се е дори с пищов да стрелям…
Мистър Томпсън измъкна от прашния сандък под масата чифт стари ръждясали пищови, а иззад облегалото на дивана — шпага с медна дръжка. Още покойният мистър Уилям в дните на своята младост я запасваше на парадния си мундир. Острието беше леко подгънато и оръжието едва ли би внушило уважение на един уличен крадец. Адвокатът нахлузи на краката си топли обувки за кънки, подплатени с козина, загърна се в зимния си плащ, нахлупи на главата капишон и предложи на лакея от Тренчбъри да седне в
