Продължавайки да се опира на ръката на противника си и без да погледне сър Хенри, виконтесата напусна залата. Кипнал от негодувание, сър Хенри остана на прага, а граф Елсуик придружи дамата до вратата на стаята й. Тук, когато отваряше вече вратата, тя го погледна нежно в очите и прошепна:
— Обещайте ми да се държите благоразумно, ако оня, побеснелият, намисли да играе ролята на мой защитник. За всичко съм виновна само аз и никой друг освен моя съпруг няма право…
На виконтесата й се зави свят, тя залитна и за миг обви с ръка рамото на кавалера. В следващия миг ранената амазонка изчезна зад вратата. Върху бялото си жабо Хари забеляза влажен отпечатък от алено петънце… Слисан, с опияняващо чувство на главозамайване той вървеше по коридора, без да вижда нищо пред себе си; на стълбата се сблъска лице с лице с Хенри Блентхил.
— Бихте ли желали да се уговорим относно нашата среща? — запита сър Хенри с надменен тон.
— Всяка минута съм на вашите услуги — подхвърли графът небрежно, показвайки с държанието си, че срещнатият джентълмен е за него най-незначителна и праз на пречка на пътя му.
— Хлапак! — изсъска сър Хенри. Задъхан от ярост, той хвана графа за рамото, обърна го с лице към себе си и лекичко го перна по носа с кожените ръкавици, които държеше в ръка.
На езика на джентълмените това беше тежка и оглушителна плесница. Графът изрева и като ранен глиган се нахвърли върху оскърбителя. Изскочилият сякаш изпод земята мосю Льоглоа разтърва разгорещените противници.
След един час вече секундантът на граф Елсуик, мосю Шарл Льоглоа, и секундантът на маркиз Блентхил, младият Робърт Станфорд, се уединиха на неутрална почва в библиотечната зала и под най-строга тайна изработиха условията на дуела, като взеха всички мерки, за да не се засегне репутацията на дома и да не се опетни името на благородната лейди. За място на срещата беше избрана горичката край Шрусбъри. По молба на двамата противници секундантите им — младият Робърт и мосю Льоглоа — се заклеха в благородническата си чест, че какъвто и да бъде изходът на дуела, името на лейди Елен никога и при никакви обстоятелства няма да бъде споменавано.
В това време лейди Елен с голямо безпокойство пробваше твърде разголения вечерен тоалет. За свое огорчение тя се убеди, че триъгълната раничка е над деколтето на роклята. Това съвсем развали настроението на виконтесата и мислено тя от цялата си душа прокле несръчния граф. Най-после при удара на гонга лейди Елен слезе за закуска, като остави камериерката си с напляскани бузи, в сълзи и самота.
— Днес сте бледа, скъпа моя — посрещна я лейди Агнес. Графинята, като всички дами, прекрачили критическата възраст, изпитваше от подобен род състрадателни наблюдения над по-млади особи истинска християнска радост. — добре ли спахте след пътуването?
— Измъчваха ме кошмари. Сънувах страшни селяци с тояги и пролята кръв. То е от вчерашните ни разговори за бунтовници. Аз съм толкова впечатлителна!
Лорд Артър разтвори вестника, донесен със сутрешната поща от Бълтън. Броят носеше утрешна дата.
— Боже мой! — възкликна домакинът, като хвърли поглед върху заглавията. — какво нещастие! Близо до Бълтън е загинал от ръцете на тези негодници… Вие сте видели пророкуващ сън, братовчедке! Не, повече не може да се търпи! Ще си прекъсна отпуската, за да прокарам по-бързо в парламента бич за проклетите селяци!
— Кой е загинал, Артър? — един глас запитаха двете лейди.
— Ричард Томпсън, нашият славен млад адвокат…
Лейди Елен трепна… „О, Фреди, ти наистина си страшен противник… Падна още един твой недоброжелател… А сега, ако успея да скарам тия …“
— Прочетете на глас, Артър — замоли виконтесата тихо. — или не, дайте ми вестника и… господа, извинете ме… ще се кача горе в стаята си. Това е… толкова ужасно…
Закуската завърши в мълчание. Всички знаеха, че милейди беше на времето си сгодена за загиналия юрист и сега мълчаливо се преклониха пред скръбта на женското сърце.
След закуската лорд Артър се оттегли в кабинета си и започна да разглежда лондонските вестници. В тях пишеше за пристигането от Бълтън в Портсмут на двете нови фрегати — „Уиндзор“ и „Уелс“. Те пристигнали точно навреме за прегледа на военноморските сили и били удостоени с личното посещение на негово кралско величество. Крал Георг III наградил с висок орден виконт Ченсфилд и един от участниците в бляскавия подвиг на капьора „Окриленият“, капитан Блякууд. Виконт Ченсфилд бил удостоен с честта да съпровожда негово величество от Портсмут до Лондон, взел участие в заседанието на лордовете на адмиралтейството и имал продължителна аудиенция при краля, след което бил произведен в ранг контраадмирал и излязъл в морето с ескадра от пет кораба, като вдигнал своя вимпел на фрегатата „Уиндзор“.
— Виконтът прави бърза кариера — забеляза лорд Артър, като слагаше вестниците настрана. — ако кандидатурите на двамата му съперници нямаха решаващо предимство над неговата собствена, след време той би седнал до мене в камарата.
Лейди Елен забрави и за произшествието във фехтовалната зала, и за собствената си рана дори, толкова я порази съобщението във вестника. Тя извика Бетси, заповяда й да си изтрие сълзите, да затвори вратата и да прочете цялото съобщение на глас. Бетси, която често приспиваше господарката си с четене на романи, разтвори „Бълтънс Адвъртайзър“ и прочете:
РАЗБОЙНИЧЕСКО НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ КРАЛСКИ АДВОКАТ.
МИСТЪР РИЧАРД ТОМПСЪН ПАДНА ЖЕРТВА
НА РАЗБОЙНИЦИ ПО ПЪТИЩАТА
Вчера, неделя, на разсъмване един търговец от селището Тренчбъри пътувал за Бълтън и забелязал на единбургското шосе повреден кабриолет. Заскрежената трева и снегът, паднал предната вечер, запазили следите на две тела, които са били влачени през храстите към стръмния бряг на Келсекс.
Докато търговецът оглеждал мястото на нощното произшествие, от Тренчбъри пристигнали помощник шерифът и констебълът, тъй като сутринта при тях дошъл кочияшът на адвоката Томпсън, Арнолд Флетчър, и заявил, че неизвестни селяни разбойници нападнали през нощта екипажа и убили пътниците. Самият Флетчър, пребит от разбойниците, съвсем случайно останал жив и едва се довлякъл до Тренчбъри.
Флетчър обяснил, че не е знаел за целта на пътуването на мистър Томпсън.
Прежната вечер при адвоката дошъл един от познатите му от Единбург, на име Филип Прайс, и предал на мистър Томпсън писмо, което извънредно много развълнувало адвоката; след това те тръгнали заедно за Единбург, като заявили обаче на членовете на семейството на мистър Томпсън, че отиват в Тренчбъри. Пред очите на Флетчър двамата пътници били убити с удари от тояги, а телата им — хвърлени в реката.
Благодарение на енергичните усилия на полицията привечер съшия ден бил намерен под леда край брега единият от труповете, закачен за разклонен дънер. В лицето на удавника бил познат мистър Томпсън. Тялото на спътника му от Единбург засега не е намерено — силното течение очевидно го е отнесло надолу, — но един черен плащ със следи от кръв, както и шапка с надпис „Филип Прайс“ са извадени от водата. Конете, запотени и обезсилени, били открити на половин миля от Бълтън. Очевидно разбойниците са се добрали на откраднатите коне до града. Според показанията на Флетчър престъплението е било извършено от петима или шестима разбойници, което се потвърждава и от данните на полицията.
Последния час постъпиха нови сведения, които правят това произшествие още по-загадъчно. Установява се, че мистър Томпсън е възнамерявал да напусне Англия. Редакцията разполага с твърде интересни допълнителни материали, които не могат да бъдат публикувани преди завършване на следствието.
„Монитор“, излизащ във вторник, беше успял да напечата много кратка хроника за погребението на адвоката. Биеше на очи, че на погребението не са присъствували градският кмет и съдия, а също тъй и други длъжностни лица и почетни граждани на Бълтън. Целият тон на бележката беше извънредно сух.
Виконтесата отпрати Бетси и захвърли вестниците. При мисълта за страшния край на Ричард тя изтръпна: „Нощ в тъмна гора… Тояга по главата… Ледена вода… Бррр!“
Вратата се открехна. Хенри Блентхил застана на прага. Виконтесата нежно се усмихна и му протегна ръцете и устните си като малко момиче. Той затвори леко вратата, закри я с раменете си и каза с леден тон:
