вниманието на минхер Юлиус. Той се приближи до синьор Карачиола, свали от ръката си златен пръстен с доста едър светъл рубин и незабелязано го мушна в ръката на италианеца.
— Необходима ми е камериерка — прошепна поверително той.
— Тя е продадена — излъга Карачиола. — ще трябва да платя неустойка. Сто фунта, минхер.
— Петдесет — отряза холандецът.
— Тука не е пазар, мистър Арденфройден. Седемдесет и пет. Последна цена.
— Като се включи и пръстенът — умилкващо понижи глас събеседникът на Карачиола.
— Пръстенът е комисионна. Седемдесет и пет — или ще си я взема обратно на шхуната.
Вие използувате човешките слабости — въздъхна холандецът. — човекът е грешно същество и си остава такова дори при тридесет градуса южна ширина!
„Дявол да го вземе, можех да отмъкна стотарка — помисли си капитанът със съжаление. — избързах като зарадван ученик! Ала сега разбирам защо Уилсън и Хятчинсън, а най-много почтеният мистър Ървин Сайръс О’Хири влачат със себе си такива тежки ковчежета и дебели чекови книжки, работата била баснословно доходна, а да се мамят чернокожите царчета, не е кой знае колко трудно нещо! Ето защо компанията на Райланд расте като гъба на черен тор!…“
В това време двестата негри, отбрани от собствениците на рудниците, бяха най-сетне отделени. При тях веднага се приближиха надзиратели с ножици и бръсначи и съвсем безцеремонно ги остригаха до кожа.
— Защо правите това? — полюбопитствува Карачиола.
— Първо, всички те са ужасни крадци и се опитват да крият камъни в своите фризури. Имали сме случаи, когато негрите дори са гълтали камъни, за да ги изнесат по такъв своеобразен начин, а след това забягват. Второ, остриганите негри много по-лесно могат да се открият, когато се опитат да бягат при дивите племена на хотентотите, бушмените и зулусите или пък да се прехвърлят на минаващи кораби. Стригането е задължително условие за нашите работници. Освен това то е и полезно.
— Може, тези са продадени и правете с тях, каквото си искате. Но дължа да ви предупредя, минхер, че моите двеста мъже и петдесет жени са ви отстъпени за един месец и трябва да се върнат на борда на „Успех“ също така здрави, както ги виждате сега.
— Е-е, нашият приятен утринен разговор придобива съвсем ненужна острота. Защо са тези опасения, мистър Карачиола? Вие ще получите своите чернокожи бодри и охранени… Но нас вече ни очаква закуската в дома на мистър Брендън.
— Аз все пак бих желал да поразгледам вашите рудници…
— Непременно, синьор, непременно. Но ще се отправим за там с карета след закуската. Има цели десет мили оттука.
Негрите бяха отведени под силен конвой. На брега остана само стройната девойка. Тя гледаше печално след дългата върволица, която се отдалечаваше по прашния път, обкръжена от пушечни дула и кучета. Минхерът посочи на девойката с камшика си вратата на своя котидж. Тя разбра, че е продадена на този розов шишко в странно облекло, и тръгна с наведена глава към господарския дом.
— Хамилкар! — никна след девойката новият й собственик.
Един стар негър с европейски костюм изтича през задната врата. Холандецът посочи негърката:
— Настани засега новата слугиня в бившата стаичка на Луиза. Наглеждай я, Хамилкар. И, за бога, облечи я по-скоро! Неприлично е!…
…Този ден Джовани Карачиола не отиде в рудника. Не се върна той и на шхуната, която беше оставена под надзора на боцмана Химсуел. Утринната закуска, започната с херес, незабелязано се проточи до лънча, лънчът продължи до обяд и вече на мръкнало ромът и ликьорите хвърлиха мост към вечерята. Неуморим оркестър, съставен от китари, кларинети, цигулки, триструнни негърски маримбо160 и звучни туземни дайрета гърмеше непрестанно. Тази музика опияняваше Карачиола, възбуждаше го, караше го да отмерва такта с токовете и да си подсвирква мелодията. Пред него на верандата се мержелееха танцьори. Той забеляза, че сътрапезниците му се сменят и само кръглото лице на ван Арденфройден през цялото време се мяркаше близо до него. Някъде дълбоко в съзнанието му гаснеха остатъците от привичната му бдителност, възникваше подтискащото чувство, че пропада в бездна по стръмно наклонена плоскост… Когато излезе, олюлявайки се, на опустялата веранда, право в очите му плисна призрачнобяла светлина. Кръглата плешива луна беше единственото неподвижно тяло в зрителното поле на капитана: всичко танцуваше, люлееше се, раздвояваше се, само луната беше неподвижна, безгласна и враждебна…
Всъщност той бе тръгнал към верандата след хубавичката златокоса мис… Тя се появи за малко в трапезарията и изчезна, като излезе през вратата на верандата. Май че се казва мис Ирена, дъщеря е на собственика на рудника, на мистър Брендън… В трапезарията още горяха светлини и виснеха облаци цигарен дим. Карачиола гледаше бледата призрачна светлина, струяща се от небето, обърна се несигурно на токовете си и се затътри към трапезарията. По пътя от вратата до масата с бутилките той успя да забрави за мис Ирена. Розовият минхер ван Арденфройден още седеше на масата. Карачиола го хвана за раменете, втренчи безизразните си очи в лицето му и произнесе много бавно и отчетливо:
— Защо има луна? По дяволите! Глупци! Магарета!
Ван Арденфройден и слугата положиха Карачиола на дивана в кабинета на домакина. Пияният дълго време не мирясваше, след това заспа, легнал по гръб, и страшни бяха сънните му халюцинации.
2
През следващите две седмици Карачиола изпи повече алкохол, отколкото през целия си изминал живот. На шхуната се появяваше сутрин, подпухнал и бледен. Но в джоба му лежаха чекове, в една кутийка се спотайваше пръстен с осемнадесеткаратов камък, а на ръката му блестеше друг пръстен, украсен с твърде солиден рубин.
През един от тези бурни дни синьор Карачиола все пак настоя да посети рудника. Всичко видяно му се мяркаше след това смътно, като насън: жълти скали и синя, огромна яма, подобна на кратер, дълбока двадесет фута, в която копаеха съвършено голи роби. Мнозина работеха с окови на краката, а някои бяха приковани с вериги към ръчните колички. Наблизо имаше барака, в която трошаха и раздробяваха синята скала, съдържаща елмази. Ямата и бараката бяха заобиколени от ров с насип, по хребета на който минаваше плътен дъсчен стобор с набити гвоздеи. Покрай стобора крачеха часови. В края на деня пред вратите се строяваше върволица голи, остригани роби. Обискирваха ги: надзирателят пъхаше пръсти в устата на всеки, надзърташе в ушите, в ноздрите — да не би хитрият роб да е скрил някое скъпоценно камъче! Непрекъснато плющяха бичове, понякога прогърмяваше пищовен или пушечен изстрел. Гърбовете На мнозина чернокожи роби гнояха…
Негрите се движеха само в общ строй; под конвой ги водеха на работа и ги отвеждаха обратно в лагера. В „синята яма“ работеха от тъмно до тъмно, но ги хранеха с вариво от ечемик или маис само в лагера — реди да отидат на работа и преди да легнат да спят. В забоите имаше само бъчвички с вонеща топла вода.
Впрочем всички тези картини твърде смътно се задържаха в замъгления мозък на Карачиола, а в ушите му, заглушавайки дрънченето на веригите, ударите на търнокопите и плющенето на бичовете, неспирно звучаха напевните гласове на господарите на рудника и на двамата мисионери, които се грижеха за християнското възпитание на черните роби и им проповядваха словото божие. С църковните служители Карачиола се запозна отблизо на трапезата у мистър Брендън и се съревноваваше с тях в надпиване.
Като изминаха двете пиянски седмици, капитанът започна да забелязва признаци на пълна разруха на дисциплината на „Успех“.
На борда на кораба, който отново беше изкаран на външния рейд на Капщад, рядко минаваше ден без побоища. Мръсният, запуснат кораб се превърна в шумна кръчма и свърталище на съмнителна градска сбирщина. Най-сетне един чиновник от пристанището дойде веднъж на кораба и съобщи, че двамина моряка от „Успех“ са убили на брега чужд негър и са задържани под арест от холандеца, господар на негъра.
Тази новина накара капитана да изтрезнее. След като обсипа екипажа с енергични проклятия, той заплати на холандеца за убития негър, смаза от бой двамата моряци, забрани на всички да слизат на брега и накара екипажа да приведе кораба в ред. Пресметнал сроковете за вероятното завръщане на „Глория“ и „Доротея“ в Капщад, той разбра, че с шхуните е станало някакво нещастие. Беше изтекъл вече половината от юни. С военен кораб, пътуващ за Англия, Карачиола изпрати бързо съобщение на виконт Ченсфилд,
