От най-анна младост той изпитваше странна тъга при силна лунна светлина. Тихите сребърни нощи с пълна луна и пробляскваща сребърна пътечка върху водата предизвикваха у Джовани тежка меланхолия. Той беше безсилен да се бори с нея. По време на тези пристъпи той се страхуваше от самотата, ненавиждаше спомените си и изпитваше пълно равнодушие към задълженията, парите и земните наслади.
…Оранжевото слънце още пламтеше над хоризонта, когато на рейда се появи гребна лодка. Тя се приближаваше към „Успех“. Двама джентълмени, със сламени шапки седяха на кърмата под цветен балдахин. Двамина негри гребяха, третият управляваше прав кормилото.
Карачиола разпозна гостите още отдалеч. Това бяха собствениците на неотдавна откритите тук диамантени мини — англичанинът мистър Айвънс Брендън и неговият съдружник, холандският евреин минхер Юлиус ван Арденфройден. По таен знак на капитана боцманът на „Успех“, дебелият Химсуел, наречен Моржа заради кръглите му очи и лошо подстриганата четина на мустаците, махна на гребците да се отправят към кърмата. Носовата стълба ли? Преголяма чест! Боцманът посрещна пристигналите при кърмовата стълба и ги съпроводи до палубата. Капитанът стана от стола люлка и с приветливо изражение на лицето заповяда да донесат столове и една подвижна масичка. Брендън сложи краката си, обути в бели чорапи, върху пречките на масичката, а минхер Юлиус ван Арденфройден се стовари като труп на предложения стол и подложи кръглата си червена физиономия под полъха на щраусовото ветрило.
— Проклета жега! — изпъшка той. — това „есенно“ майско слънце днес ще ме превърне в печено! Ще ми се да пратя по дяволите целия този континент с неговите негри, москити и крокодили. А има щастливци, които спокойно си пият бирата в Заандам и нямат нито нашите грижи, нито нашите…
— …Диаманти! — завърши неговите думи синьор Карачиола. — Аз, господа, ви съчувствувам искрено заради грижите, но ако някога се заема сам с добиване на скъпоценни камъни, бих предпочел да ги измъквам направо от дъното на чуждите каси.
Всички се засмяха.
— Но за да попаднат там, трябва да има нещастни страдалци и тази участ се падна на нас с мистър Брендън. А ние пък на свой ред имаме нужда за тая работа от работни ръце. Обмислихте ли нашето предложение, мистър Карачиола?
— Господа — отвърна Карачиола, — аз не се разпореждам с хората, които се намират на борда на „Успех“. Тези негри са собственост на „Северобританската компания“ и са предназначени за работа в новите плантации на фирмата.
— Предлагам ви като последна и окончателна цена тридесет и пет фунта за всеки негър. За тукашните места това е една твърде прилична цена, защото вашите негри са доста здрав народ, те са по-силни от тукашните хотентоти. Отстъпете ни двеста души, а на фирмата пишете, че са измрели от болести. Това постоянно се случва с тях. Малка епидемия на борда… Тиф или холера, дявол да го вземе! А аз знам, че на борда си имате негри в повече. Сложете си в джоба седем хиляди фунта! Не разбирам вашите колебания!
— С налични пари ли се готвите да платите, господа?
— Както пожелаете вие, мистър Карачиола. Можете да получите цялата сума в злато, в чекове на името на вашия капщадски банкер, в скъпоценни камъни по днешния курс, в банкноти от каквато желаете валута или в ценни книжа.
— Ако към седемте хиляди прибавите още едно камъче, може би ще си помисля върху вашето предложение. Парите ще трябва да се поделят между четирима души… А камъка бих желал… да запазя лично за себе си.
— За да сключим още днеска сделката, аз съм готов да се съглася с предложението на мистър Карачиола — каза Брендън на своя съдружник.
— Добре — съгласи се минхерът. — мистър Брендън, мисля, че вчерашният осемнадесеткаратов камък ще допадне на мистър Карачиола. И така, разрешете да смятаме работата за уредена. Бих желал още утре негрите да се преселят в бараките. Но, синьор Карачиола, това е само първият въпрос, благополучно разрешен на нашето малко съвещание под този уютен балдахин… Кажете, колко време ще трябва да останете в пристанището?
— Шхуната се готви за път. Остават още някои малки поправки. Скоро тук ще се завърнат и другите две шхуни на нашата експедиция, те вече малко закъсняват. Ще натоварим закупените от мен стоки, които лежат на брега, и тогава ще напуснем Капщад. Ще вдигнем котва навярно подир около три седмици, след като завършим поправките, към петнадесети-двадесети юни.
— Мистър Карачиола, ние с господин Брендън искаме да ви предложим една твърде примамлива за вас операция. Тя ще си остане само между нас тримата и вие няма защо да делите печалбата с вашите колеги. Предлагаме ви да вземем всички ваши негри на работа в рудниците, докато шхуната стои в Капщад. Хората безделничат и даром получават храна. А ние ще ги накараме да се поразтъпчат, разбира се, с дневна надница. Нашите условия са петнадесет шилинга за работна седмица. Това прави три фунта на месец за работата на всеки негър. Храненето на хората поемаме върху себе си. След днешната ни сделка у нас остават, доколкото ни е известно, около двеста и петдесет чернокожи. За един месец вие ще можете да добавите към вашата сметка седемстотин и тридесет фунта, без да имате нито грижи, нито разходи, а освен това ще икономисате порядъчна сума и от изхранването на двеста и петдесетте безделника. Смятам, капитане, че няма да срещнем възражения от ваша страна.
— Гарантирате ли добри условия за издръжката на негрите? Ако ми върнете вместо здрав работен добитък изтощени кранти, фирмата ще понесе загуби.
— При нас условията за робите са прекрасни. Те имат всичко: стряха, богато ядене и пиене, слама за легло; даже за душите им се грижат двама преподобни мисионери. Трудът ще бъде полезен за вашите черни ленивци… И така, да се уговорим, мистър Карачиола: утре ще доставите цялата партида в нашата кантора. Тя се намира на петдесет шестдесет мили оттук, на брега на удобно малко заливче. Към осем часа сутринта ние се надяваме да видим вашата шхуна в заливчето срещу кантората. Само сутрин ние, тукашните страдалци, имаме възможност да дишаме, да мислим и да се показваме на улицата! И така, до утре сутрин, мистър Карачиола!
Товарът на шхуната „Успех“ — четиристотин мъже и петдесет жени, отделени от Карачиола, за да бъдат продадени в Америка — редставляваше цветът на племето баконго. Роботърговците от фирмата на Райланд бяха избрали най-дравите и силни мъже и най-тройните и привлекателни жени, за да бъдат продадени на американските пазари за роби. При припряното нощно пресортиране на робите в Капщад роботърговците в бързината отнеха децата от младите майки, предназначени за Америка, и натовариха ревящите деца на шхуната „Доротея“, където се намираха предимно възрастни жени, които се изпращаха на островната плантация. На „Доротея“ се вдигна такава олелия, изплашените деца, захвърлени в трюма при чуждите жени, пищяха така отчаяно, че капитан Хятчинсън заповяда по-скоро да затворят трюмните люкове, като предостави на черните жени грижата да усмирят осиротелите деца… И ето, беше изминало повече от месец от тези сцени, но на майките, заключени в отделен трюм на „Успех“, все още се струваше, че във всяко корабно изскърцване чуват плача на отвежданите деца.
Сега, при настъпването на новия горещ ден, Карачиола, застанал на капитанското мостче на „Успех“, вече вкарваше шхуната в малкото заливче, където сред крайбрежната зеленина се гушеше сивото здание на кантората на диамантените рудници. Зад красиви огради на брега се извишаваха жилищата щата на Брендън, Арденфройден и на надзирателя.
Лодките стовариха робите на брега, където ги посрещнаха английски, португалски и холандски пазачи, въоръжени с тояги, камшици и пушки. Половин дузина кучета съпровождаха пазачите.
Мистър Брендън излезе на верандата на своя котидж159, а минхер ван Арденфройден, пренебрегвайки условностите, излезе от дома си направо по платненото нощно бельо, като притури към това си облекло и един камшик за езда.
— Вие сте извънредно точен, мистър Карачиола. Това е качество на истинския търговец — каза холандецът, когато капитанът слезе с последната партида негри. — ваше позволение най-напред ще отделим двестата, които преминават в наша собственост.
Минхер ван Арденфройден и надзирателят започнаха да отварят най-безцеремонно устата на негрите, разглеждаха им зъбите, пипаха мускулите на корема, тупаха ги по гърбовете.
Жените стояха по-настрана от мъжките редици. Те не бяха предвидени за купуване; предаваха се на рудника само за временна работа. Ала една от младите негърки, много стройна девойка, привлече
