поучителните му уроци и пакета тютюн!
6
Дните на пещерното заточение на Доротея и Чарлз свършиха. Но колко необикновени бяха тези тревожни дни, прекарани в полумрака, озарявай от червената жарава на тлеещите въглени!
Момчето, приучено от своя възпитател на сурова сдържаност, не познаваше ласката. Скъпата дума „мама“ то произнасяше отначало плахо и срамежливо, сякаш преодоляваше някаква огромна вътрешна съпротива, изпитвайки смущение и дори страх. После това мина, мина бързо: преголям запас от душевна топлота и страстна нежност имаше у майката. Вълшебната дума все по-често и по-често излиташе от устните на Чарлз.
Доротея не засегна, не нарани детската срамежливост на сина си, защото самата тя носеше в себе си това чувство. Не с думи, а с очи говореше, избликваше навън нейната любов. От наблюдателните майчини очи не убягна нито една дреболия. Те веднага видяха, че синът беше израснал в грижливи, умни ръце. След първите изблици на майчина страст жената намери в себе си сили да победи ревността към възпитателя на нейния син и почти не нарушаваше привичния начин на живот на момчето. Между момчето и стария Бернардито тя зае някаква своя особена позиция — не искаше нищо друго освен да не я разделят от детето. В редки часове, когато Бернардито идваше в пещерата и отпращаше момчето с някаква поръка, в очите на жената се появяваше израз на птица, пред чийто поглед ловец измъква птиченцата й от гнездото. И старият корсар се стараеше колкото се може по-рядко да прибягва до услугите на малкия си помощник.
Бернардито забеляза, че нито един съд, нито един предмет в пещерата не са разместени, а само са много старателно изчистени и покрити. Всички дрехи на капитана, окачени на колчета по стените бяха изкърпени и изсушени. За него и за Антонио жената уши удобни кожени обувки, докато на нозете на Чарли все още се мъдреха грубоватите изделия на самия капитан. Бернардито забелязваше всичко това и веднъж, в онзи напрегнат час, когато наблюдаваха от дървото лагера на робите, неочаквано за Антонио той рече като на себе си:
— Рядка жена е тая Доротея Чени, а Джакомо е просто едно магаре без мозък …
Антонио се обърна учудено към своя спътник, но той вече гризеше сухо стръкче и разглеждаше съсредоточено спусъка на пищова си.
Оставайки насаме с Чарлз, Доротея се мъчеше да надвие тревогата си за изхода на боевете на острова и за съдбата на брата си. С чистия си глас тя тихичко му пееше детски негърски песнички, шиеше и кърпеше дрехи, а момчето лежеше на кожата до майка си и я гледаше. То се мъчеше да си припомни нещо отдавнашно и смътно; сякаш възстановявайки в паметта си сънища, виждаше някаква зелена ливада около голяма къща с две кули… След това всичко се разливаше, в паметта му възникваха страшните приказки на Бернардито и то започваше да ги преразказва на майка си. Всички приказки преразказа момчето: за съкровищата в пещерите, за нощните сражения на пиратските кораби, за страшния Едноок дявол и за студените страни на северните крале, за рицари и злодеи.
Оказа се, че и майката знае много от тях, знае дори приказката за коварния Леопард, но самата тя не я разказва, а за Леопарда не поиска и да слуша. Тя знаеше други приказки — за черни хора край една голяма река, за техните страшни богове и отмъстителни жреци, за вождове със златни обръчи на челото и за прославени черни бойци в дълги тесни ладии с високи носове, плъзгащи се по широки речни води. Тя разказваше за жирафи, антилопи и хипопотами, за лъвове и огромни костенурки, за чудните птици и за белия слон, комуто се молят жреците на баконго… Ручеят в тунела ромолеше и шепотът му се смесваше с гласа на майката, момчето заспиваше, сложило глава на коленете й. Топли длани предпазливо докосваха лицето му. Негърската песничка дълго още звучеше… Гласът се отдалечаваше все повече и повече, разтапяше се в светла синева и накрай съвсем се губеше в сънното небитие… Да, щастливи бяха тези дълги часове, прекарани в пещерния полумрак!
Бернардито водеше Доротея и Чарлз към залива. Вече нямаше защо да се промъкват крадешком, да се крият и да шепнат. Звънливото гласче на момчето ехтеше из гората. То тичаше напред, а Бернардито помагаше на Доротея да прескача повалените дървета и каменистите насипи. Тя беше облечена в странна, необикновена дреха. Бернардито й беше донесъл от капитанската каюта на „Глория“ няколко сини копринени завеси — единствената лека тъкан, която му беше попаднала под ръка. От тях Доротея си уши нещо подобно на бурнус, какъвто носят жените на някои африкански народи. Обу се като древна спартанка със сандали, които сама си беше направила, закрепи косите си с костен гребен, загърна се в своя бурнус и излезе на слънчевата светлина заедно със сина си и високия моряк. Години наред Бернардито беше пазил своята триъгълна шапка и старата си моряшка камизола за подобно тържествено излизане.
По пътя за залива Доротея му разказа, че мистър Фред е отстъпил на Чарлз родовото си имение и титлата, а той самият под името Алфред Мърей е заминал за Америка. Благодарение на тези обстоятелства Грели беше станал господар на Ченсфилд.
— Значи, пред нас сега потичва негова светлост законният виконт Ченсфилд? — рече замислено Бернардито. — ред е постъпил разумно. Той е спечелил време, спасил е жената и е излязъл невредим от ноктите на Леопарда. Мнимата гибел на детето тогава развърза ръцете на Грели.
— Не искам да си спомням за него — тихо промълви Доротея.
Пред пътниците се откри просторният залив с изсечените участъци от гората. Тук кипеше работа. Строяха се колиби, бащите на семействата събираха близките си и сирачетата под стрехите на новите жилища. „Глория“ стоеше до самия бряг и имаше доста жалък вид. Синята огледална повърхност на залива отразяваше почернелия корпус, изпочупените мачти, рухналото капитанско мостче и сплетените въжа. Капитанът и неговата спътница бяха посрещнати с радостни приветствия. Антонио им махаше с шапка от корабния борд. При тази високотържествена обстановка Бернардито, Доротея и Чарлз стъпиха на палубата на „Глория“.
— Нашата стара къщичка изгоря — каза Бернардито. — окато се ремонтира корабът, вие ще трябва да поживеете в палатка на брега, сеньора.
— Капитан Бернардито… — рече да заговори Антонио и изведнъж млъкна под предупреждаващия поглед на моряка: капитанът беше помолил да не го наричат пред момчето с истинското му име.
Мъх беше покрил надгробния надпис на скалата и Чарлз не знаеше за неговото съществуване; а името на момчето капитанът започна да произнася едва напоследък, когато вече не рискуваше да събуди с думата „Чарлз“ спомени от миналото…
Но укорният поглед, който капитанът хвърли на изчервилия се Антонио, закъсня! Момчето рязко се обърна и втренчено загледа „чичо Тоби“.
— Чарли — произнесе неуверено старият моряк — помниш ли, ти ми беше обещал да не се страхуваш, ако едноокият капитан дойде на острова?
— Помня — отговори момчето — не се страхувам от него. Знаеш ли, чичо Тоби, аз отдавна съм се досетил, че ти ми разказваше за себе си, но не исках да ти го кажа. Мамо, нашият чичо Тоби е самият Едноок дявол, разбираш ли, мамо?
— Да, мой мили сеньорито, ти вече проникна в моята тайна. Ами знаеш ли, че старият Бернардито си има малък син?
— Зная! — радостно извика момчето и се хвърли на шията на капитана — татко, ти защо толкова дълго време криеше това от мен?
Бернардито се отдръпна много смутен. Той никак не очакваше, че момчето така неправилно ще изтълкува думите му. А Чарлз, притиснат до гърдите му, говореше припряно и объркано:
— Аз всичко разбрах, татко, отдавна всичко съм раз брал! Хората те мразят и те смятат за злодей. Затова ти мълчеше и криеше от мен истината.
Гласът на момчето трепереше. Сълзите му капеха върху старата камизола на Бернардито. Капитанът го притискаше силно в прегръдките си и не смееше да произнесе ни дума. Той търсеше с очи Доротея и погледът на единственото му око изразяваше мъка и страдание. Антонио се наведе към сестра си и нещо бързо зашепна на ухото й. Жената погледна решително капитана в лицето и с очи му каза, че не бива да разубеждава детето…
…Един час по-късно, когато момчето, след като се наигра по кораба, вече помагаше на Антонио да сменят превръзките на тежко ранения и обгорен Карнеро, Бернардито се яви в капитанската каюта, за да се
