обясни с Доротея. Застана пред нея тържествен и изпънат, закопчал всички копчета на дрехата си.
— Сеньора — започна той след малка пауза, — момчето е развито не за годините си и е много умно. То много добре разбира, че съпругът, жената и тяхното дете представляват нещо единно, сиреч семейство. Вие и вашият брат пожелах те да поддържаме спасителната измама, която така ощастливи момчето. Това ви налага и занапред да играете тази роля… Трудно ми е да произнеса необходимата дума, защото зная възрастта си…
Доротея вдигна към капитана печалните си очи.
— Синьор, аз съм съвсем проста самотна жена, скъсала с човека, който, присмивайки се над моята простота, ме наричаше своя жена. На моята ли незначителна особа се пада ролята на жена на човек с толкова гръмка слава като вашата? Знам, че занапред ви очакват нови подвизи. Дори мнимата роля на ваша съпруга е премного отговорна за мен, макар че, разбира се, аз бих желала да бъда достойна за нея.
Бернардито тихо коленичи и почтително поднесе ръката й към устните си.
— А мога ли да се надявам, с товара на всичко преживяно върху плещите си, да заслужа в бъдеще вашата любов, сеньора?
— Тя ви принадлежи от оня миг, когато видях сина си такъв, какъвто сте го възлитали вие, дон Бернардито.
— Но някъде в света расте още едно момче без майка, Доротея. Моя кръв тече в жилите му. То е винаги в опасност, врагове са изпращали убийци при шестгодишното дете. Ако небето се смили над него и ми го върне, ще можете ли вие… без предубеждение да приласкаете това полусираче?
— Дали ще мога? Казвам ви от все сърце, синьор, че бих била горда и щастлива да спечеля любовта на вашия син. Кълна ви се, не бих правила разлика между Чарлз и Диего.
— Да бъде благословен часът на срещата ми с тебе, прекрасна сеньора! Бъдете благословени, ветре и море, довели кораба до скалите на тази земя!… Ти си права: ръцете ми са още силни и годни за битки. Едва ли съдбата ще ми отреди още толкова години, че да успеят те да се състарят и обезсилят. Но през целия наш живот, до последния си дъх ще те нося на ръце, Доротея!
Те излязоха на палубата. Скалистия връх се извишаваше в небето. В дълбоките му пукнатини още лежеше неразтопен сняг, но склоновете бяха тъмни и в слънчевите лъчи преливаха многоцветните отсенки на камъните. Морските бръчки искряха, сякаш хиляди късчета кристал бяха пръснати из водата. Момчето с устрем се хвърли в бурнуса на майката.
— На драго сърце бих поскитала из острова — каза жената.
Те слязоха от лодката и се отправиха към планината. Момчето ту тичаше напред по познатите му пътечки, ту се връщаше при възрастните. Бернардито разказваше на спътницата си за трудните години на отшелничество, за суровите лишения и многогодишната борба с природата. Доротея се учудваше на богатия опит на Бернардито.
От подножието на Скалистия връх тримата наблюдаваха захождащото слънце. Върху пурпурната коприна на залеза огромният златен диск, пресечен от линията на хоризонта, потъна в морето. Водата и облаците се сляха. Небето заприлича на пламтящо море, а морето — на огнени небеса. И един приказно прекрасен зелен лъч, последният лъч на залеза, ярък и неповторим, се мярна и скри в тъмнеещия небосклон.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
„ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ“
1
Знойното майско пладне беше мъчително дълго. Безпощадното слънце сякаш не искаше да напусне небосвода. Палубите на два три кораба, хвърлили котва във външния рейд на Капщад, бяха съвсем безлюдни; екипажите им се намираха на брега или търсеха убежище от жегата в долните трюмни помещения.
Синьор Джовани Карачиола, напет мъжага с лека тънка риза и небесносини панталони, пристегнати под колената с панделки, лежеше в един стол люлка. Брезентеният навес над палубата на шхуната защищаваше синьора от силните слънчеви лъчи; негър с махало от щраусови пера му служеше като живо ветрило и почиващият синьор дремеше, изнурен от жегата и от двете чаши вино. От време на време той поотваряше очи и се любуваше на сребърните токи на своите обувки. Елегантните люде на Бълтън има да подражават на фасона на тези възхитителни токи — изделие на изкусен негърски майстор!.
До слуха на Карачиола достигаха само умиротворяващи звуци: бръмченето на насекомите под навеса, тихото плискане зад борда и неуловимо нежното шумолене на ветрилото. Мислите му течаха бавно и лениво, както се и полага да текат мислите на един порядъчен джентълмен в следобедните часове. Неотдавна синьорът беше прехвърлил четиридесетте и мисълта за приближаващата старост, която по-рано никога не бе го тревожила, започна от време на време да го спохожда. Къде ли, на какви ли кръстопътища ще се промъкне към него старческата немощ? Колко нули най-сетне има той по банковата сметка, за да се отнасят спътниците на наближаващата старост с необходимата почит към всяко негово пожелание? Тези сънни мисли отведоха джентълмена още по-далеч и в края на краищата с неприятна яснота му представиха часа на бъдещата среща с костеливата синьора. Карачиола се понамръщи, отвори очи и посегна за табакерата. Със свистене той смръкна „джентълменска щипка емфие“, оглушително кихна, изтри сълзата и окончателно се освободи от дрямката.
„Трябва с време да се натрупат пари!“ — такъв беше главният и окончателен извод от всички размисли на синьор Карачиола, капитан на шхуната „Успех“ и ръководител на експедицията на трите кораба на Грели в Конго.
Би било неблагодарност от страна на капитана да се оплаква от съдбата. Небесните феи бяха подарили на Карачиола външност, на която би завидял всеки оперен тенор, а земните феи не оставаха към него равнодушни. Той например едва ли би достигнал при лъжевиконта такъв висок пост, ако не беше застъпничеството на Елен. Настойчивостта на съпругата има желаното въздействие върху виконта: той прости на своя агент пирейския неуспех и му повери командния мост на най-обрата от трите шхуни заедно с ръководенето на цялата експедиция. Ала в експедицията положението на синьора се оказа малко затруднено. Американският ирландец О’Хири беше много по-опитен от своя началник в лова на негри; капитаните Уилсън и Хятчинсън бяха по-добри моряци; най-сетне репутацията на таен шпионин на мистър Райланд и на неуморим доносник здраво се затвърди върху младия капитан и внушавайки страх, не увеличаваше симпатиите към синьора дори измежду екипажите на роботърговските шхуни… Въпреки дългогодишната си служба у виконта Джовани Карачиола и досега прекрачваше прага на ловния кабинет в Ченсфилд с неприятно чувство на стеснение и неувереност. И мисълта да се върне в този кабинет с доклад за неуспех беше по-страшна от всички опасности.
Синьор капитанът имаше приятни обноски и не беше лишен от остроумие. Езикът му, както се полагаше на едно доверено лице на сър Фредрик, твърде ловко служеше на синьора, за да прикрива собствените му мисли. Опитността на Джовани в преструването и лъжата беше веднага достойно оценена от неговия патрон при запознаването му с младия италианец. Това запознанство стана на бълтънското пристанище, където двадесет и три годишният помощник щурман Карачиола беше принуден да напусне кораба си заради нищо и никакво, заради една проста кесия: капитанът на кораба намери много голямо сходство между кесията, която беше загубил, и онази, която Джовани извади от джоба си. В резултат от последвалия конфликт корабът отплува, като остави помощник щурмана на бълтънския бряг. Направените справки задоволиха мистър Уудро Крейг, който скоро след това представи синьора на своя висок покровител… И оттогава за недоучилия се щурман не беше вече нужно да проявява разсеяност спрямо чуждите кесии, да прави колекции с чужди тоалетни принадлежности или да се разделя през тезгяха на кръчмата с шарфа и жилетката си, ако жаждата му ставаше непреодолима.
През целия си живот Карачиола едва ли беше прелистил стотина печатни страници, но затова пък охотно слушаше страшните разкази на моряците, където трезвата истина се примесваше с цветисти измислици както водата с ракията в шотландското тоди. Тези разкази подхранваха въображението на Карачиола и обогатяваха неговия опит.
Едно съвсем необяснимо душевно състояние причиняваше на Карачиола не малко тайно безпокойство.
