— Не, не съм чувал.
— Там са си свили гнездо враговете на виконта. В тази долина вече са изпратени някои от нашите. Бърнс командува тамошния форт. В помощ Му е изпратен Франк Бялката. Шелтън и Кинс отдавна са там. Навярно за там вече са се отправили Гримълс и Уенсли… Вие ще облечете униформата на английски лейтенант и ще отведете при Бърнс един малък отряд доброволци от Детройт. Фортовете на Синята долина и на Винсенс трябва да бъдат засилени срещу индианците. Това именно вие ще направите със своя отряд. А пътем ще изпълните и онази задача, за която ви споменах. Мисля, че ви е ясно?
— Не, не напълно. Чие… отстраняване се има пред вид?
— Лично на вас се възлагат семействата Мърей и Уент, а главното — двете лица, които пропуснахте в Пирея.
— Синът и майката на Бернардито?
— Да. Вие стойте в сянка. Не повтаряйте пирейските грешки. Не бива без нужда да си цапате ръцете. Там нали има индиански племена… Колонистите са още слаби и малобройни.
— Ясно. Ала нашата най-близка задача е да оправим положението на острова. Затова трябва най- напред да тръгнем за там на разузнаване.
— Разузнаването поемам върху себе си. На разсъмване вдигам котва и заминавам напред, за да се промъкна до острова неочаквано. Всичките ли двеста и петдесет негри се намират на борда ви?
— Д-да-а.
— Тогава следвайте ме. Дръжте дистанция двадесет тридесет мили между нас. Дайте картата, ще ви нанеса маршрута. Някъде около острова, па дори и ето тук, край веригата подводни скали, пуснете котва и чакайте моето завръщане от разузнаването…
Призори рейдът опустя. Когато изгря слънцето „Ели“ беше оставила зад себе си вече не по-малко от четиридесет мили. На петнадесет мили разстояние от нея пенеше вълните „Успех“. Дистанцията между двата кораба постоянно се увеличаваше и скоро върховете на мачтите на задната шхуна изчезнаха от погледа на мистър Джозеф Лорн.
Синьор Карачиола разглеждаше на картата линията на маршрута, нанесена с червения молив на Лорн. Веригата подводни скали, о която едва не се беше разбил „Орион“, оставаше малко по на изток от курса, отбелязан от Лорн.
„От скалите до острова има около осемдесет мили. По това време на годината бушуват бури. Ако разбия «Успех» в подводните рифове, всички следи ще изчезнат, а аз ще мога да се добера с лодка до острова. Парите от чековете ще трябва да си поделя с боцмана Химсуел и да го взема със себе си, защото сам трудно ще се оправя с лодката. А екипажа ще напия и ще затворя в кубрика… Пък там… извършеното с успех дело в Синята долина ще покрие всички стари грехове. И така, изходът е намерен!“
3
В едно навъсено октомврийско пладне Бернардито стоеше на капитанското мостче на кораба, в който дори покойният мистър Уилсън не би могъл сега да познае своята „Глория“.
Вместо трите мачти с гафелни161 съоръжения над кораба се издигаха две по-мощни, с прави платна на рейте. Рангоутът и такелажът на „Глория“ наподобяваха сега напълно екипировката на бриг. Новите палубни надстройки, рубката и мостчето по нищо не приличаха на предишните. Форщевенът, подсилен за сметка на останките от „Доротея“, беше нагоден за таранен удар162. Над този мощен форщевен се хвърляше в очи сега надписът „Африканка“. Ето вече цяла седмица корабът извършваше малки рейсове из водите на острова. Бернардито обучаваше екипажа, състоящ се от осемдесет отбрани черни бойци. Те вече бяха овладели огнестрелното оръжие и се справяха с платната достатъчно бързо за сложните маневри.
Бернардито отдавна очакваше да пристигне на острова третата шхуна на експедицията. На билото на Скалистия връх ден и нощ дежуреха наблюдатели с далекогледи, за да доложат своевременно за появата на платно. В трюмовете на „Африканка“ вече бяха натоварени запаси за далечен рейс, а цялото население на острова работеше сега за попълването на тези запаси. Всеки ден на борда на кораба се донасяха сандъци с пушена риба, осолено месо, плодове, изсушени на слънцето, и други провизии. Семейството на капитан Бернардито сега живееше в капитанската каюта, а всички жители на острова всеки миг бяха готови за сбор.
Бернардито държеше в готовност още една команда от тридесет души. Оглавяваше я жрецът и магьосникът на племето баконго, старият Нганга, комуто Бернардито убедително разясни задълженията на тази специална команда… След тези разяснения магьосникът Нганга се затресе от злорад смях и с най- голямо усърдие пристъпи към едни необикновени приготовления. Те ставаха около гроба край брега, в който негрите бяха заровили телата на убитите роботърговци. Бернардито даде на разположение на магьосника две бъчвички сяра и фосфор, намерени в трюмовете на „Глория“, няколко намотки тел и голям запас парцали, взети от гардероба на бившите екипажи на двете шхуни. Приготовленията на магьосника доставяха голямо удоволствие и на другите жители на селището.
Обедното слънце се криеше зад облаците, духаше силен вятър и Бернардито току що бе отпратил от палубата своите моряци. Те извънредно много се гордееха със своите важни задължения, а също и с панталоните, зюйдвестките и моряшките куртки, които бяха станали обект на известна завист у останалите мъже на баконго и предизвикваха възторг сред черните девойки. Внезапно на южния склон на Скалистия връх се показа тъничка струйка дим. Този сигнал означаваше, че някакъв кораб се е появил на хоризонта.
— Антонио, тревога! — викна Бернардито.
И цялото селище на брега се раздвижи. Антонио се затича към върха, за да провери наблюдателя. „Африканка“ взе на борда си населението на острова. Дежурната команда бързо приготви кораба за отплуване, а магьосникът Нганга, който остана на брега с тридесетте си помощници, се залови да изпълни последните указания на Бернардито. Вождът Майни-Мфуму доведе група бойци до брега на протока, където също бяха направени известни приготовления за посрещане на гостите. В това време Антонио се завърна заедно с наблюдателите: право към острова се насочваше от далечните вериги подводни рифове някакъв малък кораб, а зад него се забелязваше още едно платно. Двата кораба можеха да бъдат видени само със силния далекоглед на капитан Уилсън.
Като изслуша това съобщение, Бернардито даде команда за отплуване. На „Африканка“ проточено засвири боцманска свирка. Нгуру и Антонио — помощниците на капитана — застанаха на мостчето. Когато всички островитяни се събраха на борда, старият корсар сам, без придружвачи, за последен път обходи своите островни владения. Когато видя приготовленията, изпълнени от командата на магьосника Нганга, Бернардито, въпреки сериозността на момента и предстоящите опасности, поглади брадата си и се усмихна под мустак; това беше навярно най-дяволската от всички усмивки на едноокия капитан!…
…От борда на „Африканка“ капитанът хвърли прощален поглед към заливчето, напуснатите колиби на негърското селище и познатите планински склонове. Той сам изкара кораба от протока. След това беше спусната лодка. Майни-Мфуму и група бойци много предпазливо потопиха на дъното на протока една риболовна мрежа, закачиха я за голям дънер и побързаха да се върнат на кораба. В открито море духаше студен вятър. Платната заплющяха, под форщевена забълбука разсичаната вода.
При падането на здрача корабът беше вече далеч от острова. Тъмното било на Скалистия връх и конусообразната шапка на вулкана с тъничка струйка дим се издигаха над гористите хълмове. Острият връх, наподобяващ стесняваща се колона, се опря в тежкия дъждовен облак, сякаш го подкрепяше да не падне върху настръхналата повърхност на океана. Сега платната на единия от пристигащите кораби започнаха да се виждат с далекоглед и от мостчето на „Африканка“. Бернардито заповяда на всички освен дежурните да напуснат палубата. Магьосникът Нганга изнесе дълги платнища. С тях обвиха носа и кърмата на кораба. Отново външният вид на „Африканка“ претърпяваше чудни изменения, а на палубата й в мрака ставаха съвсем необикновени неща!
В сгъстилата се тъмнина, когато на фона на буреносните облаци едва се очертаваше иглата на Скалистия връх, Джозеф Лорн забеляза от мостчето на „Ели“ едно светещо сред вълните петно. Тъмнината ставаше все по-непроницаема и Лорн виждаше с далекогледа само едно слабо фосфоресциращо сияние над морето.
