— Синьор Бернардито, вижте чудеса! Дошъл ни е на гости самият Джовани Карачиола — прошепна Антонио.
Бернардито скръцна със зъби и лицето му пребледня от ненавист.
Пристигналият остави чувала с парите на палубата и сега се оглеждаше с безкрайно учудване.
— Ей, кой е тук, обади се! — никна той високо. — дежурен, какъв е този кораб? Дявол да го вземе, къде отиде морякът от стълбата? — гробна тишина цареше на борда. Само вълните шумяха при форщевена. Луната светеше право в очите. Най-после от капитанското мостче безшумно започна да слиза някакво същество, голямо, бяло, с пламтящи очи. Дъхът на Карачиола секна. Той измъкна пищова, но като си спомни, че не беше успял да го напълни, хвърли безполезното оръжие на палубата. Тракването на пистолета о дъските на пода беше единственият звук, който отговори на капитана на „Успех“. Призракът в бяло вече вървеше по палубата с протегнати напред ръце, сякаш искаше да затвори Карачиола в страшните си обятия.
Обхванат от неизразим ужас, италианецът отстъпи назад и изведнъж почувствува, че зад него са се появили и други някакви сенки. Той се обърна… От глъбините на мъртвите си очни кухини бяха втренчили в него червените си зеници няколко скелета с бели савани. А пред тези скелети стоеше неподвижно високо привидение — оряк със старомодна триъгълна шапка, с превръзка на окото и дълга шпага в ръка. Устните на страшния призрак се разтвориха. Проехтя глух глас, приличащ на звука на пукната гробищна камбана:
— Добре дошъл на кораба на мъртвите, Джовани Карачиола! Отдавна търся случай да се срещна с теб. Припомни си малкото заливче в Пирея, детеубиецо!
— Духът на Бернардито! — прошепна Карачиола и губейки съзнание, грохна на палубата…
…Той не усети как го пренесоха в трюмния карцер. Корабът вече лавираше между рифовете; Бернардито сам го направляваше между скалите. „Страшните призраци“ безшумно и ловко се плъзгаха по рейте и корабът предпазливо се приближи до мястото, където преди един час още се виждаше разбитият кораб. Сега само мачтите и вирнатата кърма с надпис „Успех Бълтън“ стърчеше сред островърхите камъни, прилични на счупени зъби на някакъв великан. Една полупотопена лодка се удряше о кърмата.
— Синьор, може би там има още някои живи хора? — прошепна Антонио.
— Там няма живи хора, Антонио, иначе лодката не би останала на мястото си. Иди да разбереш свестил ли се е онзи негодник в трюма.
Внезапно някъде на дъното на корабния трюм се разнесе креслив истеричен смях, подобен на нощен вик на хиена. Антонио трепна. С поглед Бернардито го изпрати долу. Самият той не можеше да напусне капитанското мостче. Слънцето се издигаше в мъглата, вятърът гонеше високите вълни, които с устрем се хвърляха върху подводните камъни. Корабът минаваше през най-опасното място.
След половин час Антонио се върна на мостчето.
— Синьор — каза той тихо, — Карачиола е полудял.
Болният бълнуваше несвързано. Припадъците на буйна ярост се сменяха с цели часове мълчалива съсредоточеност. Карачиола замираше на колене в един ъгъл, престояваше с часове неподвижно и изпадаше в полусънно вцепенение. Бернардито заповяда да не го пущат навън от карцера.
Към обяд корабът премина опасните скали и опънал всички платна, полетя като птица на северозапад, гонен от попътен вятър. Антонио смени капитана на мостчето.
— Приберете сега цялата тая дяволщина, но я дръжте в пълна готовност. Тя има да ни върши още добра работа — разпореди се Бернардито. — през това време аз ще се зае ма с лекуването на този болен! Необходимо ми е с негова помощ да си изясня някои неща.
Негрите прибраха от рейте парцалите и завивките със светещото вещество, оставиха в трюмовете белите си одежди, празните тикви с очни отвърстия, маските, костите и другите ужасяващи атрибути. Платнищата със зловещото име на кораба и пристанището също бяха свалени от носа и кърмата. На гафела се изви английско знаме.
Карачиола се кикотеше и беснееше в трюма. Свъсил вежди, Бернардито извика магьосника Нганга и поиска да донесат в карцера лед и вода. Освен стария магьосник никой друг не узна подробностите от мрачната сцена, която се разигра в корабния трюм. Едва на залез слънце негрите отново видяха на мостчето капитан Бернардито. Тъпчейки лулата си, той погледна поусмихнат двамата си млади помощници Нгуру и Антонио.
— Аз си имам свои наСтрува да изтръгвам признания дори от умопобъркани — проговори той. — старият пират в расо отец Симон на времето си ми беше разказвал за своите братя, севилските доминиканци… Сега техният опит ми послужи… Вече зная главното. Шхуната „Успех“ е била празна, като не се смята екипажът, удавен от Карачиола, за да укрие във водата следите на някои свои машинации, извършени в Капщад. Негрите той продал на собственици на диамантени мини. Пари те са тук, в този чувал. Назова имената на собствениците на мините. Яхтата принадлежи на Грели. Джузепе Лорано или както сега се нарича Джозеф Лорн, я кара към острова. Капитанът се нарича Тресъл. Не им завиждам, приятели!… Моят син и майка ми са живи и са се заселили заедно с Мърей и Уент в някаква си Синя долина, намираща се в долното течение на Охайо. Грели възложил на Карачиола да убие колонистите на долината, но едва ли на сеньора ще се представи подходящ за това случай! Обаче ние трябва дяволски да бързаме, защото Грели вече е изпратил в долината половин дузина убийци, които очакват своя главатар — сеньор Карачиола. Ние имаме извънредно малко време! Трябва пътем да направим една визита на африканските диамантени крале, а след това да отведем в домовете им в Конго нашите негри; кълна се в прабаба си, черните юнаци заслужиха това! А после ще заминем за Америка… Не скърби, приятелю мой Нгуру, и не завиждай на Тоопи, който отвежда у дома своята Нгава. Може би там на рудника ще имаме късмет да избавим от неволя и твоята черноока Лаони! А сега, Антонио, слез долу и отвори карцера. Пусни негодника на палубата. Може би той ще ни избави от труда да го обесим на рея.
Не бяха минали и пет минути от връщането на Антонио на мостчето, когато отдолу долетя странен шум. Разчорлен, страшен, Карачиола изскочи на палубата по долни дрехи, целите на парцали. Неговите трескави резки движения приличаха на скокове на голяма гола маймуна. Той забеляза моряците негри и нещо смислено, прилично на страх, се появи в пламтящия му поглед. Карачиола постоя една минута, сякаш в размисъл, след това ловко се преметна върху дъските на пода, закикоти се и като подскочи, започна с маймунска бързина да се катери по бизан мачтата. Един от моряците запълзя след него. На височина тридесет фута Карачиола застана на края на рея, вдигна заплашително юмрук към негъра, подви колена и с рев се хвърли в морето. Високият гребен на вълната скри давещия се. Антонио се залови за кормилото.
— Може би все пак трябва да го потърсим? — прошепна той несмело.
Зад кърмата бавно се търкаляха водните хълмове, зааленели от лъчите на залязващото слънце.
— Ей сега ще го намерят — хладнокръвно отвърна Бернардито.
Той извади лулата от устата си и посочи с мундщука триъгълната перка на една акула, която се мярна сред разпенените талази.
В котиджа на мистър Брендън завършваха последните приготовления за празнуване рождения ден на мис Ирена. Всички служещи в кантората се събраха в дома на господаря.
Минхер ван Арденфройден изпрати тук, за да бъдат в услуга, своята нова камериерка, негърката Лаони, и лакея Хамилкар. Мис Ирена намери, че Лаони е много мила в европейските дрехи. През време на молитвата, когато никой не обръщаше внимание на Лаони, тя се приближи до тоалетната масичка, грабна едно малко фарфорово слонче и го мушна в пазвата си. Мис Ирена забеляза това. Тя повика Хамилкар, единствения човек, който можеше как да е да се разбере с Лаони, и с негова помощ подхвърли крадлата на строг разпит.
— Защо взе слона, Лаони?
Изплашена, негърката клекна и притисна своето съкровище под блузата към гърдите си. Хамилкар я накара да отговори на господарката.
— Тя казва, че нейният годеник Нгуру е велик ловец на слонове. Белият слон ще й донесе щастие.
Мис Ирена махна с ръка и остави засега талисмана на изплашената Лаони. И мис тази вечер получи един талисман като подарък и мащабът на щастието, което той й носеше, беше точно измерен в карати.
На празничната трапеза минхер ван Арденфройден стана с чаша вино в ръка. Изготвената от него празнична реч трябваше да послужи като образец на изящен хумор. В момента, когато започна тази блестяща реч, Хамилкар вкара във вестибюла някакъв нов гост с плащ и моряшка камизола. Без да се
