съблича, гостът отстрани негъра и сложи ръка на бравата на вратата, която водеше за трапезарията, отдето долиташе гласът на минхер.
— Ние живеем, господа — лееше мислите си той в изтънчено холандско остроумие, — гореща страна, където крокодилите са повече от джентълмените…
— …и където крокодилите отлично запълват недостига на джентълмени — прозвуча металически глас.
Вратата широко се отвори. Всички видяха един висок моряк с наполовина превързано лице. След него се появи млад човек също в униформено облекло.
— С кого имам честта? — запита мистър Айвънс Брендън, който веднага подуши нещо недобро.
— Представител на „Северобританската компания“ Джозеф Лорн с правителствени пълномощия от Лондон. Мистър Брендън и мистър ван Арденфройден, моля, елате в кабинета!
Веселието на гостите в залата отстъпи място на униние. В кабинета морякът погледна през прозореца н спусна щората. След тези манипулации той каза:
— Постарайте се незабавно да доведете тук от рудника незаконно задържаните от вас четиристотин и петдесет роби, взети от шхуната „Успех“. Тези хора трябва да бъдат закарани на плантацията на сър Фредрик Райланд. След три часа те трябва да бъдат натоварени. Ще благоволите ли да дадете съответното нареждане?
— Мистър Лорн, моля да представите вашите пълномощия.
— Моля — отговори гостът с готовност и мистър Айвънс Брендън видя под носа си дулото на пищов. — мистър Тресъл, дайте сигнал!
Младият спътник на превързания моряк изби прозореца с един ритник на ботуша си и изсвири пронизително. Из тъмната дълбочина на градината прозвуча ответно изсвирване и внезапно по всички прозорци на дома се появиха пушечни цеви, дула на пищови и английски моряшки шапки. Същият металически глас прогърмя из цялата къща:
— Първият, който мръдне, ще изживее последния си час. Господа — обърна се морякът към собствениците на рудника, — мате на разположение две минути, за да обсъдите моето искане. След изтичането на този срок ще дам заповед на две роти морска пехота да атакуват рудника и да доведат на брега всички чернокожи.
— Но, мистър Лорн, двеста души ни бяха продадени от представител на вашата компания!
— Парите си можете да получите обратно… от синьор Карачиола. Аз не възразявам… Двете минути изтекоха. Мистър Тресъл, сигнал за атака!
— Стойте, мистър Лорн! Под натиска на грубата сила аз съм принуден да отстъпя. Но болестта отнесе по-голямата част от негрите. Тук имаме… неблагоприятен климат.
— Моят представител ще провери на самото място истинността на вашето твърдение. След три часа хората трябва да бъдат па брега. Мистър Тресъл, благоволете да отидете на рудника заедно с пратениците на мистър Брендън. Упълномощавам ви да действувате решително.
След няколко минути присъствуващите в дома дочуха тропот на коне. Точно след три часа, когато участниците във вечерята, измъчени под черните зеници на дулата, трижди проучеха безгласно фаталната сделка с капитана на „Успех“, иззад оградата се зачу сдържаната глъчка на много гласове. Младият „мистър Тресъл“ влезе з приемната с оживено лице.
— Пристигнаха триста души, всички до един от ония, кои то са оцелели от партидата на Карачиола. Ще разрешите ли да започнем товаренето, капитане?
— Няма ли измежду тях една девойка на име Лаони? — осведоми се старшият моряк.
Новата камериерка на минхер ван Арденфройден, която се беше сгушила в един ъгъл на приемната и не разбираше абсолютно нищо от странното поведение на белите хора, направи бърз опит да се измъкне зад завесата, но морякът забеляза младата особа.
— Извикайте тука Нгуру — заповяда той.
При това име негърката замръзна от учудване; следния миг тя видя своя любим, въоръжен с дълъг пищов. Лаони не припадна при тая гледка, но очите й заблестяха.
— Аз знаех, че белият слон ще те доведе при мен! — възкликна радостно тя.
Нгуру я грабна през кръста и се втурна навън от стаята, без дори да погледне наредбата на европейското жилище.
— Предупреждавам господата, — заяви старият моряк на сбогуване, — че на всеки опит да бъдем преследвани в морето по нареждане на министъра на флота ще отговоря с топовете на моята фрегата.
Един час по-късно, когато изплашените служащи на мистър Брендън се осмелиха да излязат на брега на малкия залив, те видяха в далечината само смътните очертания на платна. Впоследствие служещите в един глас твърдяха, че никога не са били виждали край тези брегове по-страшна британска фрегата.
5
Моряците, застанали на капитанското мостче на „Ели“, дълго обсъждаха странното и зловещо видение, което изчезна на северозапад.
Бурният вятър подмяташе лекия кораб и го хвърляше в дълбоките ями между вълните. През нощта корабът наближи острова, обкръжен от всички страни с високата стена на океанския прибой. Лорн, Тресъл и Олберт се вглеждаха в картата на острова, която на времето си бяха съставили Брентли и Уент. Яхтата беше вече на една миля от устието на протока.
— Ако негрите наистина са въстанали, могат да ни обстрелват в протока и да ни отрежат излаза от залива — каза Лорн.
— Но Заливът на корсаря е единственото място на острова, подходящо за престой на кораб — забеляза Тресъл. — не мисля, че там ще ни заплашва някаква опасност. Островът изглежда съвсем безлюден. Никъде не се вижда светлинна.
— Ето това именно не ми харесва. Заедно с екипажите на двете шхуни тук сега трябва да има повече от седемстотин души. Ще дочакаме зората.
Скоро сивите очертания на каменните носове станаха по-ясни; далнината се разшири, луната помръкна и утринният вятър измени посоката си. Той погна над острова ниски буреносни облаци. Вдясно от каменния нос те видяха останките на разбита шхуна. Джозеф Лорн разпозна кърмата на „Доротея“.
— Дълго щеше да чака Карачиола в Капщад завръщането на корабите! — извика Лорн. — Картината се изяснява. Станало е корабокрушение. Предположението, че негрите са се разбунтували, по всичко изглежда, отпада. Вкарайте кораба в залива, капитане!
Послушен на кормилото, корабът навлезе в устието на протока. Тук между високите скалисти брегове още цареше утринен здрач. Яхтата бавно се придвижваше по фарватера и благополучно достигна завоя наляво. На това място корабът едва не се блъсна в препречващия дънер, който оставяше само един тесен ръкав отдясно под самите брегови скали. Кормчията едва успя да завие и яхтата се оказа почти притисната до брега, над който на височина от около тридесет фута висеше каменна издатина.
Оттласквайки се с канджи от скалата, моряците предпазливо прекараха кораба през неудобното място. Яхтата вече излизаше от тесния ръкав, когато стоящият на капитанското мостче Лорн изведнъж усети силен тласък. Килът на яхтата се закачи за риболовната мрежа, прикрепена към полупотопения дънер. Преди още Лорн да предупреди Тресъл, мрежата се изпъна и бавно издърпа дънера настрана. В същия миг някъде отгоре се раздаде глух взрив, скалата на брега се обви в барутен дим и надвисналата каменна издатина рухна надолу. Разтърсвайки кораба от кила до върховете на мачтите, скалата заедно с цяла лавина дребни камъни се стовари върху кърмата. Подът на палубата беше разтрошен с такава сила, че оцелелите краища на дъските изхвърчаха нагоре заедно с изтръгнатите болтове. Задната част на корпуса на яхтата се спука като орехова черупка, стисната в клещи; водата нахлу в кърмовата дупка, разтроши преградите и „Ели“ потъна във водата до фалшборда. От страшния тласък в кърмата корабът полетя напред. Преди още екипажът да е успял да спусне лодка, яхтата тихо полегна на дъното. На крайбрежната плитчина вече не беше дълбоко, но всички моряци се оказаха до шия във водата, а лодката, закачена на макарата и покрита със запасно платно, се залюшка по вълните. Почти гмуркайки се, моряците освободиха лодката, прехвърлиха се в нея и след като напуснаха кораба, стигнаха до плитчината. Шест крокодила проявиха признаци на любопитство, като видяха лодката почти до себе си. През плитчината можеше да се излезе на брега само
