Когато „Африканка“ изви по фарватера, разпъна част от платната и тихо се отправи в обратен път надолу по реката, Бернардито видя една лодка, която пресичаше напряко пътя на кораба. Шестима гребци докараха лодката до стълбата.
На носа стоеше вождът Майни-Мфуму. Той се поклони пред Бернардито:
— Старейшините на племето решиха, че първите люде от баконго, които видяха на острова твоето прозорливо око и бяха спасени от робство от теб, трябва винаги да ти помагат във великите твои подвизи. Народът на баконго иска тези смели бойци да не се отлъчват от теб, да не знаят други вождове освен теб, да те придружават навсякъде и да изпълняват твоята воля.
Нгуру, Тоопи, Мгамбо, Нгано, Тимбу и Нори — шестимата първи бегълци от „Доротея“ — се изкачиха на борда. Бернардито отдавна се чудеше, че не видя на прощалната церемония приятелите си и сега се зарадва на тяхното пристигане.
— Вие сте решили да оставите Нгава и Лаони, приятели, за да ме придружите? — запита той трогнат.
Сянка на печал се мярна в очите на Нгуру, но той отговори, че и шестимата бойци се гордеят с оказаната им чест, а Лаони и Нгава ще трябва да си потърсят нови годеници.
— Не, приятели — каза Бернардито, — със себе си мога да взема само онези, чиито сърца изцяло ми принадлежат. Нека Нгуру и Тоопи останат при племето си и не забравят на какво съм ги учил аз. Те ще станат големи бойци и вождове. Лаони и Нгава няма защо да си търсят нови годеници. А останалите четирима храбри синове на племето аз с радост приемам под своите платна, защото сърцата им са свободни.
Двамата млади бойци, които „великият Чембу“ освободи от наложеното им задължение, се сбогуваха с „всевиждащото око“ твърде доволни от мъдрото решение, а четиримата телохранители на „великия Чембу“ се присъединиха към останалите осемдесет души от корабния екипаж. В този си състав корабът напусна сладките води на Конго и взе курс към Нова Англия.
През януари 1779 година „Африканка“ се приближи до бреговете на Америка и пусна котва в пристанището на Филаделфия. Екипажът се състоеше от негри. Капитанът на този кораб, мистър Тобиас Чембей, нае в града живописна къщичка за жена си и малкия си син Чарлз.
Синьора Доротея Чембей, една много красива италианка, обърна внимание върху себе си дори на суровите пуритани от Нова Англия. Тя сама наблюдаваше разтоварването на кораба и ръководеше всички преговори с търговците, които бяха пожелали да закупят редки колониални стоки. А капитан Чембей прекара във Филаделфия не повече от два дни. След като си купи топли дрехи и коне и без да си почине нито един ден повече, той тръгна на запад, отправяйки се към прохода през Апалачките планини; дори наетите от него водачи индианци се учудваха на бързината на пътуването му: индианците още не бяха срещали такъв издръжлив и неуморим бял пътешественик. Освен от индианските водачи капитанът бе придружен още от четирима негри атлети, един млад италианец, синьор Антонио, а така също и от свирепото сиво овчарско куче, прилично на необикновено едър вълк.
Към средата на януари, като премина по военни пътища и пътеки над триста мили, експедицията на мистър Чембей достигна горното течение на река Охайо. Оттук пътят им минаваше през заснежени дебри, покрай брега на замръзналата река, по следите на неотдавна миналия оттук отряд на американската милиция под командуването на подполковник Георг Роджър Кларк164.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
ВСЕВИЖДАЩОТО ОКО
1
За пътника през зимата в гората няма звук по-тягостен от далечния вълчи вой. Когато угасне зарята на залеза и здрачът слее очертанията на отделните дървета в плътна зъбчата стена, а над тази непроходима стена се издигне белият сърп на невидимата жетварка, тогава из глухата долина или от брега на реката се проточва към зимното небе висок, прегракнал, безкрайно печален стон. Сякаш самата горска зима се оплаква на месеца от студа, глада и самотата. Ту силен до отчаян писък, ту снижен до злобно ръмжене, този вой, повтарян от горското ехо, хваща пътника за сърцето и вдъхва и на най-мъжествените души неизразимо мъчителна тревога. И тогава човек, ще не ще, призовава за избавител най-древния от своите богове покровители — пламъка на ловджийския огън.
…Бързият елен, млад боец от ирокезкото племе онондага, подуши в горския въздух миризмата на чуждия огън, преди да успее да види самата светлина. Индианецът вдъхна дълбоко въздух и спря в гъсталака на гората своите спътници. С жест той им показа, че напред има неизвестна опасност. Землякът на Бързия елен, Дългата ръка, посочи на спътниците храстите, където те трябваше да се скрият; двамата индиански бойци тръгнаха напред, на разузнаване. Под нозете им снегът не скриптеше, не хрусна нито едно клонче, не прошумя паднала борова игличка. Бойците се върнаха много скоро.
— Два мохавки водят от Дайтън шест бели чужденци ингилизи. Един стар. Те въоръжени. Но не войници на Великия баща на ингилизите, не търговци на кожи.
— А какво е решил моят брат Бързият елен? Какви са тези хора и накъде отиват? Опасна ли е срещата с тях? — запита на английски по-възрастният от пътниците, мъж с еленова шапка, индиански мокасини и двуцевна ловна пушка в ръцете.
Боецът отговаряше на смесения жаргон чинук, който се състоеше от английски, френски и индиански думи. Този жаргон говореха всички индиански племена, търгуващи с кожи с европейците в страната на Великите езера и в басейна на река Охайо.
— Мохавките братя на племето онондага. Но откак в долина Онондага угасна огънят на Съвета, няма вече съгласие и между братята. Два мохавки водят тези чужди ингилизи също на запад, в страната на Бащата на водите. И наша пътека отива натам. Нека Зоркото око сам реши да излезе ли пред тези ингилизи.
— Има ли наблизо индиански селища или фактории на бели?
— При завоя на Охайо живеят бели. Има фактория за кожи. Дотам един ден път. Индиански селища далеко. Тука — ловна земя на мой народ. Дайтън — селище на бели — лежи на север. Онези хора идват оттам… Пет дни.
— Антонио — обърна се мъжът с ловната пушка към младия ловец, който държеше завързано на ремък огромно сиво овчарско куче, — какво е твоето мнение?
— Бих ви предложил да останете в засада с Дългата ръка и с четиримата негърски бойци, синьор Бернардито; а на нас с Бързия елен разрешете да отидем при огъня и разгледаме какви са тези хора.
— Ти ставаш боец, мой млади приятелю… Съгласен съм! Вървете, а в това време ние ще обхванем тези хора в пръстен. Сигналът за опасност е изстрел. Напред, приятели!
Маневрата на обкръжаване на чуждия огън беше изпълнена безшумно и бързо. Бернардито постави ловната си пушка върху един елов клон и се вгледа в блещукащия пламък. Скоро се зачу гласът на Бързия елен, който отдалеч викна нещо на индианските бойци край огъня и придружен от Антонио Чени, смело се отправи към светлината. Край огъня се замяркаха сенки, дочуха се притаени гласове. Скоро Антонио се завърна при хората, останали в засада.
— Синьор Бернардито — каза той, — чужденците не приличат на тукашни колонисти, но по всичко изглежда, че имат намерение да се държат по-далеч от фортовете с войниците. Струва ми се, че не са врагове. Но те отиват в Синята долина и при това бързат не по-малко от нас.
— В Синята долина ли? Е, ще се постараем по пътя да разберем намеренията им. Наистина изглежда, че не са врагове, защото инак не биха се крили от британските войници. Да отидем при тях, Антонио, но си отваряй добре очите и ушите! Не забравяй, че може да са пратеници на Джакомо Грели!
Няколко дни вече обединеният отряд се промъкваше към запад. Почивките се съкращаваха до крайна възможност, за нощуване спираха чак когато се покажеха звездите, а огньовете от нощните лагери затрупваха със сняг още преди да се съмне. Стотици мили през горските дебри останаха зад гърбовете на пътниците. Четиримата индиански бойци се учудваха на толкова бързото пътуване, непривично за бели хора.
