доверчив. Отрядът е сборен, не беше никак мъчно да се прилепим към него. Доброволци!… При това с оръжието си!… Три новички фъргюсъновски карабини от познатия ти ловен кабинет, приятелю Бърнс!…
— Отлично, момчета! Сега слушайте новините. Един от фермерите на нашата долина, бившия моряк Дик Милс, специално съм взел на мушката. Моят таен агент сред колонистите, нехранимайкото Енох Легерзен, ми донесе, че Милс е криел у дома си разузнавачи на Кларк и им е помогнал да се спасят от моите войници. Наистина старейшината на селището, този Алфред Мърей, провъзгласи уж неутралитет на Синята долина, а ето че поведението на Милс хвърля сянка и върху Мърей като старейшина, не е ли тъй? Но много е предпазлив този Мърей, чумата да го смете, и трябва нещо да се измисли, за да застреляме законно и него, и всички ония, които шефът има пред вид.
— Уудро смята, че тази мисия трябва да изпълнят индианците. Защо да се цапаме ние?
— А, чакайте, момчета, най-важната новина: мистър Хамилтън, британският губернатор, е тръгнал насам от Детройт с отряд. Пред и зад отряда вървят стотици индиански дяволи, сенеки и шавнии.
— Чувах, че досега Мърей е живял с тях приятелски. Май че той не ги мами много в търговията с кожи, а?
— Точно така! Мърей наистина умееше да се спогажда с шавниите и с всевъзможните там червенокожи говеда. Ама да пукна, ако с такива момчета като вас тримата, а на това отгоре и мистър Линс, не успеем да спечелим играта именно с това приятелство!
На дървеното мостче, прехвърлено над Синия поток, се срещнаха двама конника. Драгунският капитан Бърнс поздрави с шпагата си старейшината на селището в Синята долина ескуайъра мистър Алфред Мърей. Мистър Мърей хвърли поглед през рамо към офицера, поклони му се твърде студено и пусна мустанга си в галоп.
— Ало, мистър Мърей! — викна драгунът подире му, като сне триъгълната си шапка и я размаха. — задръжте вашия красавец, имам за вас новини.
— Какво желаете, господин капитан? — конникът задържа мустанга си на място.
Бърнс се приближи към него:
— Виждате ли, нашият приятел, вождът на племето на шавниите, Планинският орел води своите бойци в Синята долина. Навярно това е авангард на отряда на детройтския губернатор. За този отряд вие, разбира се, вече сте чули, нали?… Та ето, възможно е след няколко часа Планинският орел и неговият син Сивата мечка с около двеста бойци да бъдат тук. Не ви ли безпокои тази новина?
— Планинския орел познавам отдавна. Колонистите на долината винаги са поддържали с него добри отношения. Той и Сивата мечка, който говори английски, неведнъж са били в моя дом и аз пак съм готов да окажа гостоприемство и на двамата… Не виждам никакъв повод за безпокойство!
— Е, толкова по-добре, мистър Мърей! Но моля да не забравяте, че и аз трябва да присъствувам на вашия разговор с Планинския орел. Сега той може да стане важен съюзник на британския губернатор и аз бих желал …
— Добре, ще поканя и вас на нашия разговор, но сега ме очаква друга работа… Дайте път, господин капитан!
— Почакай ти, високомерни вирджинецо, скоро ще ми запееш на друг глас! — изръмжа комендантът и пришпори коня си.
Когато капитан Бърнс стигна във форта, наблюдателят му посочи реката. Там, по полегатия бряг, „в змийски строй“, се движеше пеша индиански отряд. Начело на дорест кон яздеше конник. Бърнс веднага позна коня на вожда на племето на шавниите: този кон заселниците на Синята долина бяха подарили миналата година на Планинския орел.
Комендантът на форта се полюбува отдалеч на великолепната украса от орлови пера, която носеше на главата си вождът. Облеклото на ездачите, направено от лека и топла еленова кожа, беше украсено с помощта на игли от диво свинче с мъниста и извънредно изкусна червена везба. На гърба на вожда висеше войнишка карабина, която също неотдавна мистър Мърей беше подарил на Планинския орел. Редом с вожда яздеше синът му Сивата мечка.
Бърнс обходи форта си и от височината на хълма още веднъж разгледа индианския отряд, срещу който вече препускаха жителите на долината. Бърнс разпозна Мърей, Уент и колониста французин Морис Вилие. Капитанът се поусмихна, като видя как Планинският орел стисна протегнатата ръка на Мърей.
— Приветствувам в Синята долина моя брат, славния вожд Планинския орел, и бойците от неговото племе! — високо произнесе Мърей фразата, която предварително си беше приготвил да изрече на езика на шавниите.
— Привет на мъдрия баща на Синята долина! — отговори старият вожд.
— Радвам се също, че идва и твоят син, големият ловец Сивата мечка, о Планински орел — продължи Мърей вече на английски. — моята памет е задържала досега малко думи на твоя език, Сива мечко. Ти разбираш говора на белите и аз те моля да ми помогнеш в разговора с бойците на твоето племе. Моят дом е готов да приеме вожда и неговите спътници. Предай това на моя брат Планинския орел и го запитай защо виждам на лицето на моя брат багрите на войната.
— Огньове на големи битки горят в страната на Великите езера — предаде Сивата мечка отговора на бащата. — пламъкът на войната изяжда горите. Той и през зимата лети като летен пожар. Бойците на Планинския орел няма да бъдат застигнати от пожара неподготвени като неразумни деца в горящ вигвам.
— Ти си мъдър, о Планински орел, но да бъде запазен мирът в Синята долина и във вигвамите на могъщото племе на шавниите… Жилищата на нашите колонисти са много тесни за толкова бойци, затова заповядай им, о вожде, да разпънат лагера си там, където им се хареса, а теб и старейшините моля да дойдете в моя дом и да го смятате за свой през цялото време, докато племето гостува в долината.
Новата къщичка с покрив от дялани дъски беше собственоръчно построена от бившия марсов моряк на „Орион“ Дик Милс. Къщичката се намираше на края на селището и прозорците й гледаха към Синия поток.
Рано сутринта Милс отиде с два коня, взети от конюшнята на Мърей, в гората за трупи. На залез слънце той се върна. Никой не посрещна младия стопанин, защото къщата беше празна. Трите чистички стаи и топлата мансарда с балкон напомняха жилището на френски селянин в Ардените. Годеницата на Дик, Камила Льоблан, камериерка на лейди Емили, беше родом от Средна Франция и Дик искаше да зарадва бъдещата си съпруга с това припомняне за родината. До деня на сватбата оставаха още две седмици.
Дик разтовари тежките трупи пред къщичката си, разпрегна конете и закрачи с тях към конюшнята във фермата на мистър Мърей.
В дома на старейшината на селището беше шумно. Дик надзърна през стъклата на покритата веранда и видя необичайно общество, насядало около дълга празнична трапеза.
Начело на трапезата, вдясно от Мърей, седеше стар индианец в пълна боева премяна, величествен като статуя. По кожената му дреха бяха изкусно изобразени битките, в които той е побеждавал враговете. Едуард Уент седеше до млад боец, чиито черти на лицето приличаха на стария вожд. В дълга редица седяха тържествено десет възрастни индианци. Срещу тях се бяха разположили почетните коренни жители на Синята долина — доктор Нилс Валнер, мосю Вилие и други. Мисис Емили обслужваше гостите и не беше седнала на трапезата. Мери Уент, Камила Льоблан и две негърки помагаха на домакинята.
Дик търпеливо дочака минутата, когато Камила изтича в кухнята. Бившият моряк почука на кухненския прозорец и Камила изхвръкна на задната врата. Тя отговори бегло на целувката на годеника си и заяви, че до полунощ няма да има нито една свободна минута.
— Тогава ще дойда след полунощ — заяви отстъпчивият Дик.
— Ах, какъв си, какъв си, Дик! Ако ни видят, хората ще си помислят бог знае какво. Впрочем ако дойдеш в крайната беседка… Тя е чак на края на градината… Само че там е много студено …
— Добре. Значи, след полунощ в крайната беседка? Ще дойда, Камила, и ще те чакам, ако ще и до зори.
На вратата Дик срещна английски офицери с триъгълни шапки, шпаги и червени мундири. Кльощавият лейтенант Шелтън и командирът на форта капитан Бърнс с адютанта си Уйлям Линс, звънтейки с шпорите, се изкачиха на верандата. Офицерите се извиниха за закъснението, като го обясниха с неотложни военни дела (капитанът току що беше завършил едно сражение на карти със собствения си адютант). Мърей
