като се мине покрай техните челюсти, ето защо беше решено с лодката да пресекат залива в диагонал до отвъдния бряг. Капанът в пролива показа, че островът се намира във властта на коварен и опасен враг.
Олберт, щурманът на „Ели“, свит на кърмата, всяка секунда очакваше или залп в гърба, или появяването на лодки с врагове. Той отдавна се чудеше на лекомислието, с което Лорн тръгна на този рейс. Яхтата бе излязла от Капщад в понеделник. Заедно с Лорн екипажът наброяваше тринадесет души. Рейсът продължи след страшното нощно появяване на „Летящият холандец“, въпреки че Олберт беше посъветвал да се върнат. И какво би могло сега да се очаква при едно такова пренебрежение спрямо тъй явни прокоби?
Царящата наоколо тишина действуваше подтискащо. Зад всяко дърво сякаш се криеше зъл неприятел. Островът изглеждаше обезлюден; но съвсем ясно беше, че врагът се е притаил и стои нащрек.
Моряците приготвиха ножовете си и докараха лодката до брега. Джозеф Лорн стъпи на пясъчната ивица. Пред него се издигаше девствена гъста гора. Той се обърна към моряците, даде команда и пръв изтича към гъсталаците, като очакваше изстрели. Привеждайки се към земята, екипажът бързаше след него.
Единствено птиците нарушаваха горското безмълвие. В далечината ясно се виждаше островният вулкан. Той пушеше — по всичко изглеждаше, че беше единственото димящо огнище.
Промъквайки се покрай брега през бодливия храсталак, моряците достигнаха разчистения участък от гората. Тук се виждаха няколко десетки плетени къщурки и колиби. Вляво стърчаха скелетите на две постройки, по-нататък се извишаваха камари трупи, останки от дъсчени възвишения и грамадни купища вършина.
— Селището е необитаемо — тихо проговори Джозеф Лорн.
— По какво съдите? — полюбопитствува Тресъл.
— Вгледайте се и сам ще видите.
Тресъл забеляза, че много птици се разхождаха безпрепятствено сред постройките и прелитаха от стряха на стряха. Никой не безпокоеше пернатите в това безлюдно селище.
— Прав сте. Но започва да вали. Дали да потърсим убежище в селището? Там е по-лесно и за отбраняване в случай на неочаквано нападение.
Най-близката до брега колиба, най-просторната, се издигаше на открито на едно малко възвишение. Тя изглеждаше най-удобна за отбрана. Ято диви гълъби шумно излитна изпод нозете на моряците, когато те се приближиха до тази колиба. Лорн надзърна вътре. Голямата колиба беше празна, край огнището с отдавна застинала пепел имаше нацепени дърва. Моряците запалиха огън. Дъждът вече барабанеше по покрива.
— Но къде се е дянала „Глория“? В залива я няма. Може би се е разбила в подводните скали? Ала къде е екипажът на „Доротея“? Мигар всички са загинали?
Накрая Лорн не можа да издържи подтискащата тишина. Той сложи ръцете си пред устата като рупор:
— Е-хей, О’Хири! Хятчинсън! Ало, Уилсън! Къде пропаднахте, по дяволите? Е-хей!
Сега вече целият екипаж на „Ели“, следвайки примера на Лорн, проточено завика „ало“ и „ехей“ на различни гласове.
Само шумоленето на дърветата и ромонът на дъждовните струи бяха отговорът на тези викове.
— Чума да го смете тоя остров! — промърмори пресипналият Лорн.
Той постави двама часови, заповяда на корабния готвач да потърси някакви провизии в най-близките колиби и заедно с Тресъл и Олберт тръгна да изследва селището.
— Колибите са негърски — каза той на своите спътници. — но взривът при входа на залива е европейско изобретение. Възможно е тук да се крият и някакви бели островитяни. Но дяволски е тихо. Това действува на нервите, сакраменто!
Колибите се издигаха на двадесет тридесет ярда една от друга. Моряците надзърнаха в една, във втора… Всички бяха празни.
Изведнъж Олберт хвана Лорн за ръкава:
— Какво значи това, мистър Лорн? Май че в гората се появи дим! И ей там над онази колиба също се извива струйка дим!
Те се запромъкваха предпазливо покрай постройките и стоборите на селището. Сега поне ще срещнат живи същества! Лорн повдигна рогозката, прикриваща входа на ниската колиба, над която моряците бяха забелязали дим. В колибата цареше полумрак. Разтревожените моряци не обърнаха внимание на странната неприятна миризма. За фосфора, който се възпламенява, оставен на въздуха, те не си спомниха, сега не им беше до химия…
Покривът на хижата беше паянтов, отгоре падаха дъждовни капки, но в огнището мъждукаше синкаво пламъче. Пред огнището… четири скелета кладяха огън! Привели голите си черепи, те като че ли раздухваха главните. Единият от скелетите беше застинал в неподвижна поза с наръч клони в костеливите ръце, но… краищата на клоните тлееха в синкав пламък. Скелетите се грееха край огъня!
Олберт изскочи като попарен от колибата и с вик на ужас се втурна между постройките. Преодолявайки страха си, Тресъл грабна една цепеница и я запрати в странната компания край огнището. Двата скелета се разпаднаха със сух трясък, един от черепите се търколи до нозете на Лорн. Напущайки колибата, той го ритна с проклятие.
Внезапно оглушителен грохот разтърси цялото крайбрежие на залива и като бич шибна напрегнатите нерви на Лорн. Той изтича навън и видя черен облак пръст, излитаща към небето от мястото на колибата, в която се бяха приютили моряците. През димната завеса Лорн успя да забележи как Олберт, преди да стигне до колибата, падна по гръб, отхвърлен от силната въздушна струя.
Лорн изтича заедно с Тресъл към мястото на взрива. Зашеметен, Олберт вече се изправяше на краката си и се озърташе като обезумял на всички страни. На мястото на колибата се чернееше дълбока яма. Наоколо се валяха отломки, изровени камъни и деветте мъртви моряци на „Ели“. Случайно избягна гибелта само корабният готвач, който беше напуснал колибата точно преди взрива, за да търси наблизо провизии.
Четиримата почти обезоръжени мъже, гладни, обзети от ужас и обкръжени с тайнствени опасности, решиха да напуснат селището на мъртвите.
Отдавна забелязаният от Олберт огън в гората се разгаряше все по-ярко. Над дърветата бавно като утринна заря се разливаше алено зарево.
Готвачът и Олберт излязоха на една пътека, Лорн и Тресъл вървяха след тях. Пътечката криволичеше между гъсти шубраци и отвеждаше навътре в гората.
Насред пътечката лежеше напряко изкъртен корен. Готвачът настъпи корена, но преди да успее дори да прехвърли другия си крак, нещо пронизително изсвистя във въздуха. Морякът рухна по гръб, като едва не събори Олберт. От гърдите на мъртвия готвач се подаваше дълга стрела, която го беше пронизала. Лорн огледа корена и разтвори храстите: досам пътеката беше прикрепен вертикално дълъг лък с отхлабена тетива…
— Негърска майстория… — промърмори Олберт. — слушал съм за такива капани, поставяни в африканските дебри. Дано бог ни помогне да се измъкнем оттук!… Вижте, мистър Лорн, ние от всички страни сме обкръжени от горски пожар! Гората е подпалена, хванали са ни в огнен пръстен.
Лорн се огледа наоколо. С тревожни крясъци птиците летяха над облаци дим. Из гъсталака току изскачаха бегом кози, чакали, маймуни. Трябваше да се търси спасение в планината, но как да се стигне до нея по тези проклети пътечки?
Тримата оцелели моряци започнаха да се промъкват след бягащите животни. Няколко часа те вървяха през гората и накрая стигнаха до полите на планината. Една клисура с каменливи склонове, постепенно извишавайки се, водеше към Скалистия връх.
Денят си отиваше. Дъждът секна и силен вятър раздухваше горския пожар.
Моряците се изкачиха още една миля нагоре по клисурата, видяха залязващото слънце, гората, обхваната от пожара, и ниските облаци. В залива близо до жълтата крайбрежна плитчина се виждаха мачтите на потъналата „Ели“.
— Да си потърсим убежище за нощуване — предложи Лорн. — ако през нощта се опитат да припълзят към нас, ще се бием. Но освен тези проклети мъртъвци по целия остров не се вижда нито едно човешко същество. Ами че нали в края на краищата не скелети се разпореждат в селището, устройват взривове и
