искайки допълнителни разпореждания. Всички тези тревоги отнеха на Карачиола още две седмици. Изминал бе точно месец от деня, когато даде живия товар на „Успех“ „под наем“ на собствениците на рудника.
Синьор Карачиола се облече по-старателно от обикновено, педантично огледа екипировката на шестимата гребци, накара ги да боядисат отново лодката и се отправи за залива, където се намираха постройките на кантората.
Този път той се държеше неприветливо и посрещна студено и сдържано шеговития тон, с който го приеха Брендън и Арденфройден. Чашките останаха недокоснати. Вътрешно Карачиола се боеше, че ще чуе неприятни вести за съдбата на своите негри и дойде с твърдото намерение да ги върне отново на борда.
Но минхер ван Арденфройден беше много по-хитър отколкото предполагаше капитанът на „Успех“. Вместо очакваните извъртания и отлагания Карачиола срещна пълна готовност от страна на собствениците да изпълнят всички искания.
— Вие сам ще се уверите, капитане, доколко полезна е била за вашите негри тази малка едномесечна екскурзия. Благоволете да си получите чека за вашите седемстотин и петдесет фунта.
— Да вървим на рудника за хората — каза Карачиола.
— Каретата е на вашите услуги. Но ето че шхуните ви още не са се завърнали, а ние имаме голяма нужда от работна ръка. Готови сме да удвоим надниците. Още две кратки седмици — един също такъв чек ще влезе в джоба ви… Глътка старо рейнско вино, сър! То толкова освежава!
Те седнаха на масичката и Карачиола не отиде в рудника за негрите. Не отиде той и след изтичането на новите две седмици. Дисциплината, която с такъв труд беше възстановена сред екипажа на „Успех“, отново се срина.
Минхер ван Арденфройден взе под внимание това обстоятелство и пусна в ход някои свои връзки. Всички произшествия, скандали и грабежи в града мълвата започна да приписва на екипажа на „Успех“. И една ясна юлска утрин на шхуната дойде полицейски чиновник, който представи на Карачиола документ, че го арестува „заради нарушение на реда в пристанището от екипажа на кораба при подстрекателството от страна на самия капитан“.
Възраженията бяха безполезни; предложението „да се уреди работата с добро“, кой знае защо, не произведе никакво въздействие върху безкористната пристанищна администрация. За пръв път Карачиола изпита печалната участ на тъмничен затворник. Проточи се едно мудно следствие. Беше сложена ръка на шхуната. Работата замириса на сериозни неприятности и се затегна до септември.
Карачиола поиска свиждане със собствениците на рудника. След многократни молби такова свиждане се състоя. То стана без свидетели: собствениците явно се ползуваха с уважение пред строгите власти! Минхер ван Арденфройден съобщи угрижено на Карачиола, че холерна епидемия е отнесла всичките негри, временно прехвърлени от шхуната на работа в рудника, а също така, че капитанът може да бъде освободен само под гаранция от хиляда фунта, с които компанията в настоящия труден момент за съжаление не разполага. Предишната сговорчивост на холандеца отстъпи място на ледена неотстъпчивост. В резултат на това един от чековете беше взет, а капитанът — пуснат от затвора под строго условие: незабавно да прибере стоките си от бреговия склад и също тъй незабавно да се махне от рейда.
Вечерта на 24 септември, след като завърши натоварването, Карачиола размишляваше за онзи тъжен час, когато ще трябва да застане пред шефа на „Северобританската компания“ с отчет за резултатите от експедицията. Започнала с успешния лов на хора в Конго, експедицията завърши плачевно с изчезването на двете шхуни и със загубата на целия жив товар на „Успех“. Екипажът на кораба беше свидетел на сделката, макар и да не знаеше подробности.
Самотните размишления на Карачиола се придружаваха от бълбукащи звуци в каютата, а също така и вън от нея, защото пред капитана стоеше бутилка, а над рейда бяха надвиснали облаците на пролетен южноафрикански дъжд. През гъстата дъждовна мрежа Карачиола видя очертанията на планинското крайбрежие, плоското било на Капските планини, тъмнеещото море. Прохладен южен вятър полюшваше кораба. Наближаваше буря и океанът беше също така мрачен, както и мислите на Карачиола.
В тъмния океан Карачиола внезапно забеляза жълта звездица. Тя блещукаше над хълмистите гребени и сякаш се приближаваше към пристанището.
„Носов фенер на кораб“ — помисли си той, наметна плаща и излезе на палубата.
Той се учуди на бързината, с която се плъзгаше приближаващият се кораб. Беше малка яхта. Капитанът вече различаваше линията на корпуса с вдигнат нос и ниска кърма, изящните платна, стройните, слабо наклонени назад мачти…
— Света Богородице! Та това е „Ели“, личната яхта на виконта! О, милосърдно небе! — промърмори Карачиола ужасен и се спусна към капитанското мостче.
Дежурният хъркаше на пейката пред неподвижното кормило. Нактоузът не беше осветен.
С един ритник Карачиола събори дежурния от пейката.
— Извикай боцмана! — изрева той страшно.
Заедно с Химсуел той почти бегом обходи палубата. След три минути цялата команда беше на крак. Моряците измитаха с метли локвите, които се бяха насъбрали след дъжда, изхвърляха сметта, тичешком отнасяха от палубата парцали, бутилки, скъсани въжета.
„Нима е дошъл самият той? — мяркаха се тревожни мисли в ума на Карачиола. — паси душата ми, пресвета Богородице! Не е ли време да си пусна един куршум в челото? Или да си призная всичко? Не, наказанието ще бъде безпощадно. Все едно, че вече съм мъртъв. Животът ми отиде. Каква полза от оцелелите чекове за осем хиляди фунта? От дългите ръце на господин виконта не можеш се спаси и с тези пари!“
Яхтата застана на рейд и като изви нос по посока на вятъра, пусна котва. Карачиола заповяда екипажът да се махне от палубата. Само двама дежурни останаха край стълбите и кормчията замря в рубката като статуя. Една лодка от яхтата, гмуркайки се във вълните, се приближаваше и ето че спря до парадно очистения борд.
— Ей вие, на „Успех“ — разнесе се възглух бас, който зарадва Карачиола, защото той очакваше да чуе един по-страшен глас.
— Тъй вярно, на „Успех“! Привет, синьор Лорн. Дръжте към носовата.
Под масата в капитанската каюта Лорн видя такава разнокалибрена батарея, на която би завидял и трипалубен линеен кораб. Бутилките вече не можеха да зарадват с нищо друго освен с разноцветните капчици на дъното. Обстановката беше преценена от Лорн за няколко секунди.
— Твърде много се задържахте на котва — забеляза той мимоходом. — разказвайте как стоят работите. Виконтът получи вашето писмо. Донесох ви неговите разпореждания.
Карачиола едва можа да прикрие радостната облекчителна въздишка. Значи, обяснението с виконта се отлага! Спечелено е време. Осемте хиляди ще помогнат да се покрие загубата. Трябва само Лорн нищо да не надуши… Карачиола прехвърли разговора от английски на италиански.
— Работата стои все така. Нито „Глория“, нито „Доротея“ не са се върнали от острова. С тях заминаха шестстотин и петдесет негри. Тук при мене има двеста и петдесет и целият товар за плантацията.
— Само двеста и петдесет ли? Шхуната лесно побира петстотин, защо сте натоварили толкова малко?
— След като беше пробито дъното при Заира, водата заливаше единия трюм… Сега корабът е в пълна изправност.
— Можете ли да вдигнете котва незабавно?
— Дори след един час! Какви са разпорежданията на виконта?
— Четете.
Виконтът пишеше, че „Успех“ трябва да се отправи за острова, бързо да въдвори там ред със силите на своя екипаж, а след това под командуването на Лорн да се завърне сама или заедно с другите две шхуни в Бълтън. След завършване операцията на острова на Карачиола се нареждаше да предаде командуването на експедицията на мистър О’Хири, а той самият незабавно да се отправи на „Ели“ към бреговете на Америка, за да се добере в най-кратък срок до Синята долина в долното течение на Охайо и Уобеш.
— Към това аз имам още да добавя и нещо устно — рече Лорн. — виконтът ви дава възможност да поправите един пропуск. От Пирея ви остана един малък дълг… Чували ли сте за жителите на тази Синя долина?
