експедицията: „Адмирал Ченсфилд“ не бе получил почти никакви повреди, а „Крал Георг III“ беше понесъл загуби, но също представляваше още твърде внушителна сила.
Докато полуразбитият „Крал Георг III“ завиваше тромаво, капьорът „Тримата идалго“ водеше горещ двубой само с „Орион“, а капитан Джозеф Лорн, командирът на „Адмирал“ проклинаше небесата, водите, всички светии, кръвта на прадедите си, собствените си ръце, крака и брада. Успял едва в края на боя да се върне от „Орион“ на кораба си, Джозеф Лорн, завивайки вдясно кормилото, се опита отново да взе ме на прицел капьора… Уви, само един мощен, но вече закъснял залп на „Крал Георг“ прогърмя след беглеца, който изчезваше в дълбокия мрак.
Сега Джозеф Лорн пое командуването на ескадрата. Той възложи издирването на капьора на яхтата „Южен кръст“ Трите останали кораба на ескадрата получиха заповед да се престроят от боен ред в походен и да следват яхтата. Но нито „Крал Георг“, нито „Орион“ бяха вече в състояние да преследват: „Крал Георг“ имаше дупка в носовата част, набързо потулена с пластир от корабно платно; корпусът на „Орион“ пропускаше толкова вода, че помпите не можеха да я изчерпат. Такелажът на двата кораба беше изпокъсан и разбъркан „Орион“ загуби половината, а „Крал Георг“ една трета от палубната си команда… „Адмирал“ трябваше да намали скоростта.
Мрачното утро завари проточилата се ескадра само на двадесет мили от мястото на боя. Ниските облаци и мъглата скриха от погледа не само капьора, но и яхтата „Южен кръст“. Лорн хапеше устни от ярост. Привечер се появи яхтата, която се беше отказала от безплодните търсения. Ескадрата прекрати преследването и взе курс към Капщад.
Тялото на капитан Блякууд беше спуснато в морската глъбина с моряшки почести. Окованите пленници прехвърлиха от „Орион“ на дъното на трюмните недра на „Адмирал“. На фрегатата ги затвориха в най- суровия карцер, обкован с железни листа. Арестуваният от Лорн капитан Брентли, без шпага и еполети, седеше под охраната на часови в една от офицерските каюти на „Адмирал“: „Драл Георг III“ и „Орион“ се добраха как да е до Капщад и останаха там на ремонт. Съпроводен от яхтата „Южен кръст“, „Адмирал Ченсфилд“ се отправи за Англия.
5
През една декемврийска нощ на 1789 година комендантът на бълтънската тъмнична крепост майор Древърс изпрати пазача да извика тъмничния художник.
— Мистър Бингъл, днес ви предстои да направите бързо портретите на двама важни държавни престъпници. Портретите са нужни, за да се установят истинските имена на тези хора. Предупреждавам ви, че най-малкият опит да влезете през време на сеанса в разговор с престъпниците би повлякъл за вас тежки последици. Ще трябва да поработите на свещ: работата не търпи отлагане.
— Става дума за арестантите, докарани снощи с фрегатата „Адмирал Ченсфилд“, нали?
— По-малко празно любопитство, Бингъл. За вас тези три лица са просто тайни държавни затворници. Много ви съветвам да завършите работата бързо, а след това още по-бързо да забравите тази среща.
Бингъл слезе по двете дървени стълби в глухото тъмнично подземие, прокопано в скалата не за вечен покой на мъртъвци, а за вечен затвор на живи. Тъмничният надзирател Джоб, най-мрачният служащ в крепостта, крачеше по каменните плочи на коридора, загърнал се до веждите в топло кожено наметало. Меките плъстени обувки правеха стъпките му безшумни. В ъгловата килия зад желязната врата се намираха новопристигналите затворници.
— Дяволски е студено, Джоб — рече художникът.
— Дяволски, мистър Бингъл — съгласи се надзирателят.
Джордж се върна в канцеларията на началника на затвора:
— Сър, долу е невъзможно да се работи. Моля извинение, но ръцете ми са се вкочанили.
— Добре, ще направим сеанса в следствената килия. Сега конвоят ще доведе затворниците тук.
Килията за следствие беше до канцеларията и кабинета на майор Древърс. Бингъл познаваше добре тази гола стая с решетки на прозорците; тук преди десет години той издържа шест месеца всяка нощ разпити, заплахи и любезни увещания.
Конвоиращите въведоха двамата арестанти, оковани в крачни вериги. Облеклото им, някога богато и пищно, се беше превърнало в пъстри парцали от кадифе и коприна. Обраслите лица бяха посинели от студ, а къдриците на разрешените коси падаха върху очите им.
— Алонзо де Лас Падос и Матео Велмонтес? — въпросителен тон се осведоми майорът. Той още не беше видял пленниците на лорд-адмирала. — Вие ще трябва да позирате на художника… Той рисува отлично портретите на прелестни лейди, но мисля, че ще се справи и с портретите на разбойници и пирати. Пригответе се, джентълмени…
По-младият от затворниците, Алонзо де Лас Падос, седна пред триножника, отмахна от рамото си изпокъсания плащ и с наслада се изтегна, радвайки се на блясъка на свещите — топлината.
— Сър! — художникът се приближи до майора. — трябва да ви кажа няколко думи.
— По-бързо,! Бингъл! — майорът отведе художника в дъното на стаята.
Матео Велмонтес изумено вдигна вежди и направи едно неволно движение към художника. За щастие то остана незабелязано.
— Днес сте извънредно бавен, Бингъл! — недоволно проговори майор Древърс. — завършвайте приготовленията…
— Но, сър, видът на тези хора е такъв, че портретите ще бъдат съвсем безполезни. Трябва да дойде бръснар.
— А за какво сте мислили преди това, Бингъл? Джоб, доведете бръснаря и използувайте случая да ми донесете от къщи чаша топличък херес със захар.
Едва след като изкуството на тъмничния бръснар възвърна на пленниците тяхната младост, а на дон Алонзо и неговата красота, Джордж Бингъл направи портрета на този сеньор. Двамата конвоири веднага отведоха дон Алонзо в подземието.
Дойде ред да позира Матео Велмонтес. Нахвърляйки с молив чертите му, Джордж се убеди, че в лицето на втория модел, в линиите на черепа, носа, очните кухини, както и в червеникавата му коса нямаше дори загатване за испанския произход на сеньор Матео. Типичен англосаксонец, и при това от северен произход, седеше пред триножника…
Сеансът се проточи и дрямка обори присъствуващите. В камината бумтеше огън и пръскаше топлина. Покрай стената дремеха четиримата конвоири, а началникът на тъмницата, разслабен от топлината и хереса, премрежваше очи край масата. Надзирателят Джоб, свикнал с нощното бдение, се разхождаше из килията. За спазване на реда той от време на време побутваше сънените конвоири. Вторият надзирател, Хирлемс, отначало дълбокомислено следеше работата на художника. За тази цел той издърпа до триножника стола си, яхна го и тикна брада във вгънатото му облекло. В тази поза и заспа; мършавата му шия се проточи, а главата се провеси като на мъртва жирафа.
Разхождайки се по стаята, мистър Джоб обърна внимание на една муха, която се бе съживила от топлината. Мухата си чистеше крилцата, приглаждаше се и търкаше с краченца главата си. Тези занимания се сториха на Джоб осъдителни, защото насекомото ги вършеше, кацнало на носа на негово величество крал Георг III. Портретът на краля до пояс беше единственото украшение в тъмничната стая. Мистър Джоб вдигна от пода сламка и почтително отдалечи насекомото от августейшите ноздри. Докато вършеше това верноподаническо действие, мистър Джоб изпусна из зрителното си поле триножника, пирата и художника.
Тъкмо в тоя момент моливът на Джордж въплъщаваше върху хартията малката ямичка, която украсяваше брадичката на сеньор Матео. Той седеше полуобърнат към художника. Когато портретистът отново прехвърли погледа си от хартията върху модела, притежателят на ямичката погледна изкосо към Хирлемс и почти беззвучно, с неизразимо презрение прошепна:
— Ех, Джорджи, тъмничарска хрътко!
Ръцете на мистър Бингъл се разтрепериха. Господи, как не можа веднага да познае тази възмъжала луничава физиономия!…
Детинството… По-малкият брат!… О, богове на съдбата!
Хартийката, която служеше на художника да си изтънява молива, беше пъхната зад портрета и се
