— Това е толкова вярно, милорд, колкото и…
— …че мен ме наричат Райланд. Разбирам вашата мисъл. Но, Древърс, това малко споразумение да си остане само между нас и да не се дава никому повод за приказки за излишна снизходителност към закоравелите злодеи. Оставете ги в същия влажен карцер, но запалете печката. Свалете им оковите… Оня стар нехранимайко Брентли се измъчва сега сам… Слушайте, я прехвърлете и него при тях! Трима няма да им бъде толкова тъжно… Но никому — ни дума, Древърс!
— Гроб, милорд, ням като гроб — ето какъв е Древърс, ако това желае ваша светлост.
Графът потупа майора по рамото.
— Хирлемс не трябва да бъде прекалено строг, ако отец Бенедикт предаде на тези заблудени овци… Изобщо, ако те получат чашка подкрепително и парче баница. А този Бингъл, художника, помолете да направи една скица на моята дъще ря… Разбирате ли, сред затворниците в тъмничния карцер Това ще й остане спомен за цял живот, не е ли тъй?
Тъмничарят едва не се задъха от възторг.
— Разбирам, милорд, разбирам! Ах, каква картина… лъч светлина в царството на скръбта… или дори, как да кажа, ходенето на Богородица по мъките… Бъдете уверен в мен, милорд, да не се казвам майор Древърс!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
ТЪРПИН БРИДЖ
1
Големият дилижанс на кралската поща Лондон — Бълтън пристигна сутринта на двадесет и втори декември по-рано от предвиденото в разписанието. И десетте вътрешни места на дилижанса бяха заети от правителствени лондонски чиновници и само външните горни седалища бяха предоставени за частни пасажери. Кочияшът спести няколко часа, като съкрати престоите и сменяше конете по станциите по-често от обикновено.
В двора на странноприемницата „Бялата мечка“ от дилижанса слязоха двама джентълмени с големи перуки и униформени мундири. Трима морски офицери от различни рангове, канцеларист секретар и двама слуги придружаваха джентълмените. Пристигналите влязоха в общата зала, величествено се поклониха на публиката, която се терзаеше тук в очакване на карети, и веднага запитаха за собственика на хотела. Червеномустакат мъж със стойка на военен в оставка се приближи към пристигналите.
— Господарят мистър Крейг за съжаление в този момент отсъствува. Неговият главен съдружник мистър Кремпфлоу също е заминал. На мен е възложено да приемам посетителите и да се грижа за техните удобства. Аз също съм скромен съдружник на това заведение, господине.
— Името ви, любезни? — запита един от джентълмените.
— Линс, Уйлям Линс, с ваше позволение, сър. Навярно желаете да получите стаи?
— Да, Линс, засега са ни необходими само три големи, спокойни стаи. С утрешния екипаж трябва да пристигнат генералът и няколко чиновници.
— Разрешете да запиша в книгата имената ви, сър. Важният джентълмен подаде на Линс своите документи, след което поклоните на третия собственик станаха още по-почтителни и ако това беше възможно, още по-ниски.
— Кому ще заповядате да съобщя в града за вашето при стигане, ваша милост?
— На градския кмет и съдия, на коменданта на гарнизона, на началника на тъмничната крепост майор Древърс и на лорд-адмирал сър Фредрик Райланд, граф Ченсфилд. Изпратете не забавно куриер при майор Древърс и помолете този офицер да дойде в странноприемницата.
На джентълмените бяха отредени трите най-добри, съединени една с друга стаи на втория етаж на хотела. Прислугата можа да види Как в коридора пред вратата на покоите застана на пост един от слугите на пристигналите господа. Той седна пред вратата като цербер, разтвори пред себе си върху една масичка дебел разграфен тефтер, няколко пера и пътническа мастилница. След като се увери, че канцеларията е готова за приемане на посетители, той сложи лакти на масичката и потъна в дрямка.
След един час вече целият Бълтън знаеше, че в града са пристигнали лондонският прокурор сър Холенщед, адмиралтейският чиновник за специални поръчения мистър Бленърд и друг персонал на лондонската комисия. Из града мълниеносно плъзнаха най-невероятни слухове за целта на пристигането на тези гости. В някои кантори и частни къщи пламнаха цели камари книжа, засветиха свещи в мрака на зимниците и голямо количество звънки жълти търкалца бързо намериха подземно упокоение под корените на градските дървета. Собственикът на кантората „Мортън и Дженкинс“, бившият клерк на мистър Томпсън, сухият мистър Дженкинс, укротявайки зачестилите удари на сърцето си, внимателно се вглеждаше в почти незабележимата постройка в двора на своето жилище. Там наред с няколкото литографски камъка и всевъзможни шишенца се намираше малка медна преса… Мистър Дженкинс закъсня днес за кантората, защото дълго време работи на двора: заковаваше вратите на постройката със Стари дъски и я затрупваше с вършина и смет.
Два часа след пристигането на комисията дебелият майор Древърс, пристегнат с пояс и широка като пешкир лента, влезе в странноприемницата „Бялата мечка“. Лондонският прокурор му връчи заповед, саморъчно подписана от лорд-канцлера, за особено строг режим на двамата пленници от пиратския капьор и техния престъпен съучастник капитан Гай Брентли. Същевременно лондонският прокурор съобщи, че е упълномощен да инспектира бълтънския затвор.
След като майорът отлетя да изпълни заповедта на началството, членовете на комисията заповядаха да впрегнат карета. Гражданите се кланяха на тази карета по-ниско, отколкото пред олтара в катедралата. Съпровождана от още един екипаж, каретата се отправи към северното предградие, където на върха на каменистия хълм векове наред извишаваше над града зъбчатата си стена бълтънската тъмнична крепост.
Пред здраво затворените порти на крепостта се тълпяха измъчени, бедно облечени жени, деца и старци с торби и вързопчета в ръце. Това бяха роднини на тукашни арестанти, надяващи се да получат свиждане със затворниците или поне да им предадат подаръци за празника. Ала предупредените от майор Древърс пазачи днес не допускаха роднините в пределите на крепостните стени. Малко встрани от портите пръхтяха и удряха крак сиви коне, впрегнати в разкошна лакирана каляска. Пазачите отблъскваха омърлушената тълпа от портите и оставаха глухи към увещанията и молбите. Кочияшът на богатата каляска завиваше конете назад, тъй като седналите в нея явно бяха загубили надежда да обърнат върху себе си вниманието на суровите пазачи.
На задното седалище на каляската седеше висока възрастна дама. Тя се държеше така изправено, сякаш гърбът й беше издялан от цяла дъбова дъска. До нея седеше духовно лице — стар монах с черно расо и кръгла шапка. И накрай предното седалище беше заето от младичка красавица с лека кожена шубка. Тя седеше с гръб към кочияша и старателно се криеше от любопитните погледи, гушейки се зад високата лакирана страна и стъклените фенери на каляската.
Към тъмничните порти приближиха двата екипажа с членовете на лондонската комисия и представителите на местните власти. Градският кмет мистър Хю Бътлър се вгледа в седящите в каляската и за свое голямо учудване позна мис Изабела Райланд. Но в този миг портите се разтвориха и половин дузина войници с алебарди се строиха под масивната арка, изблъсквайки встрани дрипавите посетители, за да направят път на екипажите на комисията. Срещу каретата закрачи, като придържаше шпагата си, самият майор Древърс.
— Какви са тези хора пред портите? — запита лондонският прокурор.
— Роднини на затворници, милорд. — произнасяйки тези думи, майорът хвърляше наоколо заплашителни погледи.
— А тези лейди и духовното лице в каляската?
Едва сега майор Древърс видя двете дами и отец Бенедикт. Кочияшът на каляската вече поправяше юздите и се готвеше да се качи на капрата. Майорът се смути.
— Извинете, милорд, аз не знаех, че тези лейди вече са пристигнали. С ваше позволение, това е мис Изабела Райланд, дъщеря на негова светлост граф Ченсфилд… Подтиквана от милосърдие, тя
