ограби?
— Напротив, господине. Капитанът на кораба „Тримата идалго“ не отговори на моя оръдеен залп и ми предложи свободно да продължа курса си.
— Потвърждавате ли, че сте се намирали в престъпен заговор с пиратите против лорд Ченсфилд?
— Не, господине. Когато чух от този млад пират думи, които петняха честта на лорд Ченсфилд, аз предложих на Алонзо де Лас Падос да напусне борда на моя кораб и да се приготви за смъртен бой.
— Добре, всичко това ще проверим. Господа, смятам, че засега чухме достатъчно. Майор Древърс, заповядайте да отведат арестуваните.
На вратата арестантите се сблъскаха със задъхалия се Джордж Бингъл. Той се спря объркано насред стаята и видя рисунките си в ръцете на един важен чиновник с много пищна и къдрава перука.
— Мистър Джордж Бингъл, художникът? — тонът на джентълмена беше доброжелателен.
— Да, сър.
Чиновникът се вглеждаше внимателно в него иззад масата. Под този поглед Джордж окончателно се обърка.
Очите на джентълмена с всеки изминат миг ставаха все по-строги.
— Я ми кажете, Бингъл… — гласа на прокурора се появиха зловещи, коварни нотки. — ми кажете, когато работехте върху портрета на ето този човек, вие… не намерихте ли в него… познати черти?
Прокурорът сочеше на Джордж портрета на сеньор Матео.
Художникът побеля така, че заприлича на восъчна фигура от паноптикум183.
— Не, не намерих, сър — промълви той с голямо усилие.
— Джордж Бингъл, в името на закона ви арестувам. Майоре, вземете този човек под стража и го затворете при двамата пирати. Отведете при тях и Брентли. По известни причини смятам за необходимо по-бързо да ги отведа в лондонския Нюгейт. Пригответе за утре вечер затворническата карета и надежден конвой. Мистър Бленърд, ние ще тръгнем едновременно с лондонския дилижанс.
Когато съвсем унищоженият Джордж Бингъл беше взет под стража и изведен от канцеларията, прокурорът се обърна към Изабела:
— Мис Райланд, извинете, че работата ни задържа и ви попречи да пристъпите към изпълнение на вашите човеколюбиви намерения. Сега ние сме готови да започнем инспекцията на затвора и ако желаете, каним вас и вашите спътници да ни придружите.
Очите на Изабела бяха сухи, побледнялото лице изразяваше гордост, гняв и болка.
— Много съм ви признателна, милорд, задето ме направихте свидетелка на вашия разговор с тези хора. Чух намеците, засягащи честта на моя баща, и не мога да остана равнодушна към тях. Извинете ме, но аз съм премного развълнувана, за да пристъпя сега към изпълнение на християнския си дълг. Ще трябва да избера за това друг ден.
— Както желаете, госпожице — ухо рече прокурорът и направи знак на свитата си да го последва.
В опустялата канцелария останаха само двете дами, патер Бенедикт и писарят на масата. Той прибираше книжата в голяма торба. Изабела погледна през решетката на прозореца, като търсеше с очи екипажа си на двора.
— Връщаме се в къщи, мис Тренбърн. Свети отче, простете ми, но нямам сили да остана повече между тези стени.
— Нито дума повече, дъще моя, нито дума! Разбирам ви. Но вашият благороден баща, Изабела, ме замоли да приготвя нещичко за тези заслепени грешници, измъчващи се в тъмницата… Там, под седалките в екипажа, аз поставих…
— Добре, свети отче, направете всичко, за което ви е молил баща ми, но не ми говорете повече за тези хора.
Двете лейди и монахът излязоха от канцеларията и седнаха в екипажа. Отец Бенедикт извика намиращия се в двора тъмничен надзирател Хирлемс, извади изпод седалките малък продълговат вързоп и го предаде на тъмничаря. Хирлемс скри вързопа под плаща си и забърза към вратата, която водеше за подземията на главния корпус на затвора.
Каляската тръгна, но стигна само до крепостните порти. Никакви увещания да отворят портите и да пуснат каляската да излезе от крепостта не подействуваха на пазачите: те искаха пропуск или лично нареждане от майор Древърс.
Ядосана, мис Райланд скочи от каляската. Тя знаеше, че майорът придружава комисията при огледа на затвора и размисляше как да го намери. Беше й неудобно да скита сама по мрачните дворове и да разпитва охраната. Дали да изпрати някого при майора?
Изабела влезе в канцеларията. Писарят още се занимаваше с книжата си, а до него стоеше младият кавалер дьо Креси. Той се учуди, като видя Изабела сама, без спътниците й, и на това отгоре с явно сърдито лице. Офицерът много вежливо запита девойката какви са причините за връщането й и сам предложи незабавно да уреди затруднението.
Те излязоха заедно. При слънчевата светлина Изабела успя по-добре да разгледа своя придружител. Той беше висок, широкоплещест, твърде млад човек с гъвкава лека фигура. Руменина на отлично здраве заливаше страните му, тъмносините очи гледаха безгрижно и весело. Силната му ръка докосваше небрежно дръжката на шпагата, другата предпазливо придържаше лакътя на мис Изабела. Във външността на кавалер дьо Креси имаше нещо толкова предразполагащо към себе си, че Изабела не можа да не се усмихне на младия мъж. Той притисна по-силно лакътя й и се спря под свода на арката, която съединяваше двата вътрешни тъмнични двора.
— Много се радвам, мис Райланд, че благодарение изпълнителността на стражата ми се представи възможност да ви кажа няколко думи насаме. Моля ви да ми повярвате, че честта на виконта… извинете, на граф Ченсфилд, е скъпа и на мене също толкова, колкото и… на всеки ваш земляк. Иска ми се от все сърце да ви уверя, че фамилната чест на името Райланд съм готов да защищавам с цената на живота си…
Изабела вдигна към него очи в пълно недоумение. Младият мъж с всяка измината минута й харесваше все повече и повече и тя не бързаше да освободи ръката си от плена, но едно несъзнателно чувство на тревога нарастваше в нея.
— Нали няма да твърдите, сър, че самонадеяните и оскърбителни намеци на този пират имат някакво основание?
— А нима не ви се струва, госпожице, че синьор Алонзо е също човек на честта?
— Аз не мога да му отрека твърде голямото чувство за собствено достойнство. Той е испанец! Но неговата самоувереност граничи с наглост. Отначало изпитах към него известно състрадание, но по- нататъшните му думи… О, ако бях мъж и чуех тези оскърбителни думи на сеньор Алонзо при по-други обстоятелства… бих знаела как да се държа с нахалника!
— Мис Райланд, разрешете ми да направя онова, което и вие бихте смятали за необходимо да се направи в защита на фамилното ви име. Говоря не за мъст срещу обезоръжения пленник, когото и без това очаква жестока участ… Но на мен ми са известни много неща… Занапред вас ви очакват не малко изпитания и огорчения… За честта и доброто име на Райландови може би ще се пролее още кръв. И когато този час настане, аз бих желал да имам правото да напиша на щита си вашето име и да пазя в сърцето си вашия лик!
— Страхувам се, сър, че вие твърде много се увлякохте в собственото си красноречие. С какво право се обръщате към мен с тези странни думи и какво означават те?
— Извинете ме, мис Райланд! Действително сбърках, като се поддадох на неволен порив… Сега сбогом и, моля ви, запазете нашия разговор в тайна.
Съвсем объркана, разстроена и смутена, Изабела седна на възглавниците в каляската срещу мис Тренбърн. Като през сън тя му властния глас на кавалера, който даваше заповеди на пазачите. Портите се отвориха, каляската мина под дългата каменна арка и се понесе покрай крепостната стена.
Изабела изложи лицето си на струята свеж вятър, идващ откъм реката. Тя не можеше да се ориентира сред многото неочаквани и противоречиви впечатления. Резките промени в настроенията на баща й… За първи път забелязаната бащина лъжа… Оскърбителният тон в думите на дон Алонзо… Странните думи на младия кавалер дьо Креси… Главата на младата лейди се замайваше!
И само на едно единствено чувство мис Изабела безпогрешно си даде отчет: това беше бог знае защо
