нахлулото чувство на пълно равнодушие… към лика на мистър Уйлям Блентхил!

…На главния пощенски път Изабела още отдалеч съзря идващата срещу тях карета. На вратичката й се виждаше същият онзи фамилен герб, за славата на който искаше да се бие дьо Креси. Вече разминала се с каляската, каретата спря. Дясното прозорче се отвори. Лорд-адмиралът надзърна от него и извика дъщеря си.

Много объркано, едва ли не със сълзи на очи, тя разказа на баща си всички впечатления, като избягна само да спомене за последния разговор. Лордът слушаше внимателно.

— А защо все пак прокурорът заповяда да арестуват Бингъл?

— Нищо не разбрах, папа. Това стана толкова неочаквано!

— Да, странно… А къде е отец Бенедикт?

— Откарахме го до пристанището.

— Предаде ли той на пленниците вързопа?

— Да, предаде го на тъмничния пазач… Но, папа, кажи ми, как посмя този Алонзо…

Лорд Ченсфилд се разсмя, не остави дъщеря си да се доизкаже и я потупа по порозовялата бузка. Прозорчето на каретата се затвори и екипажът тръгна.

Когато каляската се скри зад завоя на пътя, графът отново отвори прозореца и повика камериера Мърч, който съпровождаше каретата, яхнал на кон.

— Отнеси това писмо в странноприемницата „Бялата мечка“, предай го на сър Холенщед или на мистър Бленърд и почакай за отговор. След това иди на пристанището и поговори с отец Бенедикт, той ще ти предаде бележка за мен. Отговорът на сър Холенщед и бележката на патера ще ми донесеш на Сент Джейкъб стрийт. По пътя се отбий в „Утробата на кита“ и предай на Линс да намине в крепостта при Хирлемс. Нека Линс към пет шест часа също да дойде при мен в бълтънската ми къща. Ще бъда там до вечерта. Кочияш, на Сент Джейкъб стрийт осемнадесет!

3

Надзирателят Джоб отначало вмъкна през тясната врата на тъмничното подземие обемист чувал, след който последваха дюшек, пълен с конски косми, и одеяло. Докато пазачите пропъхваха тези предмети през отвора на вратата, на затворниците в килията се стори, сякаш вещите сами им идват на гости. Вещите бяха нахвърляни в най-отдалечения ъгъл, след което в килията бе въдворен и самият собственик на тия вещи, капитан Гай Рандолф Брентли. Беловласият моряк кимна леко на двамата стари обитатели на килията. От шестфутовата височина на собствения си ръст той разгледа вещите си в ъгъла, сърдито седна на сиромашкото си ложе и като се обърна към стената, запуши с лулата си. Явно той не беше — склонен да влиза в разговор със затворниците.

Двамата „стари обитатели“ се бяха разположили в противоположния ъгъл. Те си пошепнаха нещо и решиха да не безпокоят капитана с въпроси.

Тъмничните надзиратели се сменяха по пладне. Този път мистър Хирлемс не се яви самичък в ареста. Затворниците се учудиха, когато видяха редом с него тъмничния портретист. Капитан Брентли не обърна глава, а двамата бивши парламентьори гледаха художника със скрита тревога.

За разлика от капитан Брентли мистър Джордж Бингъл не носеше със себе си дори скромна торбичка. Изглеждаше съвсем съсипан. Той се спря до вратата, изчака, докато отвън затихне заключваната брава, а след това, навярно по стара арестантска привичка, седна направо на пода, защото в килията нямаше мебели. Обхванал главата си с ръце, той замря в позата на човек, сразен от последния удар на съдбата.

Когато стъпките на Хирлемс стихнаха в коридора, Алонзо направи на сеньор Матео таен знак с очи. Ала Матео отрицателно поклати глава и прошепна:

— Може би ни наблюдават. Аз не бива да се приближа вам до него. Поговори ти, Чарли.

Дон Алонзо, който се отзоваваше и на по-обикновеното име Чарли, сложи ръка на рамото на седящия.

— Види се, фортуната и на вас е обърнала гръб, сеньор живописец, а? — запита той високо. — се преместете в нашето ъгълче. Ще се намери място и за вас на сламеника. Ние го наричаме хвърчащото килимче… Тук духа от врата та! — добави той многозначително.

Унилият мистър Бингъл отиде в ъгъла и седна на „хвърчащото килимче“. Сеньор Матео следеше всяко негово движение с рядко състрадателен поглед, като едва скриваше обърканите си чувства. Дон Алонзо заговори шепнешком с художника:

— Какво се случи? Защо сте тук? Защо сте без вещите си? Можете да не се опасявате от чужди уши: те не могат да чуят нашия шепот…

— Неочаквано ме извика прокурорът на канцлерския съд …

— Значи, господин прокурорът ви арестува? — учудено проточи дон Алонзо.

— Да, това направи именно мистър Холенщед. Отначало той ми показа портрета на брат ми, запита ме дали познавам този човек, а след това заповяда да ме арестуват. Всички ни ще откарат в Лондон. Прокурорът заповяда да приготвят тъмничната кола още за утре вечер.

Дон Алонзо кръстоса многозначително поглед със сеньор Матео, а след това закри художника от прозорчето на вратата; използувайки гърба на Алонзо като прикритие от враждебни погледи, двамата братя, Томи и Джордж, така неочаквано хвърлени от капризната съдба в една тъмнична килия, бързо се разцелуваха след шестнадесетгодишна раздяла… Но те нямаха време да си разменят думи на поздрав, дори кратки и несвързани. Щракна бравата и мигновено двамата се отдалечиха един от друг… В килията влезе надзирателят Хирлемс. Изпитата му физиономия не беше тъй навъсена както обикновено. Под плаща си той криеше някакъв вързоп. Надзирателят извика сеньор Алонзо, сложи пръст на устните си и страхливо се огледа към „шпионката“ на вратата:

— Калугерът от католическия параклис ви изпраща, господа, пастирската си благословия. Макар че е папист като вас, но е добър човек. Колко много само ме разпитваше за вас!…

Надзирателят подаде на младия мъж вързопа. В торбичката нещо бълбукаше. Хирлемс изкриви физиономията си, което трябваше да означава усмивка.

— Само да не ме изложите, господа. Ако комисията подуши нещо… Боже опази! Е, аз се осланям на моите арестанти. Така и трябва, празнувайте Коледа, щом се е на мерил добър човек… Бесилката си е бесилка, а празникът — празник.

Непривично ласкавият тон на Хирлемс много зачуди затворниците. Дон Алонзо напипа във вързопчето бутилка, хвана я и изтегли гърлото й навън.

— Аз нищо не виждам, господа, нищо не забелязвам — завълнува се надзирателят, — но внимавайте никой да не шуми или пее… Хм! Какво ли може да има там, в този съд?

— Не желаете ли вие, мистър Хирлемс, да видите каква е на вкус пастирската благословия?

Хирлемс се изкашля доста неопределено. Трудно беше да се угади по цвета каква е напитката и лицето на надзирателя прие изражение на мъченик на науката, готов за самоотвержен експеримент. Алонзо измъкна тапата. Хирлемс подложи канчето под доста гъстата струя и направи дегустация184.

— Струва ми се — ром с джин — произнесе дегустаторът замислено и за да разсее окончателно съмнението си, изпи канчето до дъно. — Това е строго забранено в затвора, господа.

— Смятайте, че това е лек портър, Хирлемс, и пийте още една глътка.

Хирлемс повтори пробата в двойна доза и изтри устните си с ръкав.

— Само в „Утробата на кита“ човек може да пийне хубав ром — забеляза той убедено. — този ром е добър, значи, е взет от мистър Линс.

След като доказа с този си силогизъм своята способност към дълбоки философски умозаключения, Хирлемс се обърна към вратата и излезе от килията. Още стъпките му не бяха затихнали в края на подземния коридор и сеньор Алонзо заразглежда предметите, извадени от вързопа. Затворниците избраха за първа трапеза едно плоско хлебче, няколко ябълки и остатъка от питието. „Вълшебното килимче“ се превърна във „вълшебна покривка“. Алонзо разчупи хлебчето и… извади от него две малки пилички, шишенце с течно масло и бележка, сгъната на четири. С печатни букви беше написано следното:

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату