боричкането на врабците по решетката зад стъклото.
— Дяволска история, Уудро! Майор Древърс получил от Лондон съобщение, че в Бълтън пристига тайна комисия, назначена от негово величество. Навярно джентълмените са вече на път. В състава на комисията влизат прокурорът, чиновникът за специални поръчения и началникът на тайната канцелария при военния министър. Е, и, разбира се, пълна свита — младши офицери, секретари, писари… Разбираш ли?
— Н-н-не, ваша светлост, все още нищо не разбирам. Какво се готви да прави в Бълтън тази уважаема комисия? Нима такъв шум се вдига заради двама пленени пирати?
Негова светлост изложи накратко ситуацията, както тя се очертаваше от писмата, получени от коменданта на гарнизона и началника на затвора.
Изпращането в Бълтън на лондонска комисия беше нов израз на милостта на негово величество към лорд Ченсфилд. Когато получил доклада на министъра на марината за сражението на ескадрата на сър Фредрик с пиратския кораб, кралят много се опечалил за гибелта на доблестния капитан Блякууд и загубите, понесени от ескадрата. Докладът на министъра бил съставен въз основа на донесението на самия лорд Ченсфилд, който с ярки краски беше описал доблестта на Блякууд, Лорн и Тресъл, а също така и предателското поведение на Гай Брентли. Негово височайше величество потвърдил заповедта на Лорн за арестуването на Брентли, заповядал да затворят изменника в тъмнична килия, а за Бълтън да се отправи следствена комисия, за да бъде проведено с необходимата строгост следствието по делото на престъпните пирати. Участта на тези престъпници трябва да послужи за назидание на всички пиратствуващи кораби и затова негово величество изказал желание след завършване на следствието престъпниците да се отведат в Лондон, за да бъдат предадени на военен съд и публична екзекуция.
Уудро Крейг бързо разбра цялата трудност на създалото се положение.
— Как се държаха пленниците при пътуването? — запита той Джозеф Лорн.
Морякът мрачно премълча. Сър Фредрик Райланд сам обясни на Крейг, че на предварителните разпити, които мистър Лорн се опитал да проведе на борда на „Адмирал“, той е получил от пиратските главатари само твърде недвусмислени и силни изрази по адрес на лорд-адмирала, а от Брентли — категорично твърдение, че не е имал никакво предварително споразумение с пиратите.
Докато слушаше графа, мистър Крейг кимаше съкрушено. На езика му се въртеше един въпрос, но Лорн го превари:
— Тия двамата знаят за нас всичко, ясно ли е? — гласа на Лорн звучеше явна злоба. — Нямаше защо да бързаме да съобщаваме на адмиралтейството за пленниците. Джакомо, със своята привързаност ти натопи всички ни здравата.
— Бях съвсем уверен, че кралят просто ще ми възложи да обеся двамата, и Брентли отгоре, на корабните рей. Сметката ми излезе крива. Но сега няма защо да се хленчи какво можело и какво не можело да стане. Трябва да гледаме напред. Рано е да клюмнем носове. Бивало е и по-лошо, но сме се измъквали! Кажи, Джузепе, според тебе кои са всъщност тези юначета?
Лорн свирепо се изплю:
— Опитай се да ги разбереш! Твърдят, че имената им били истински.
— Откъде имат сведения за нашето минало? Диего Луис никога не е виждал очите на баща си. Никой от онези, които са около него, не може да знае… нашата история. — Уудро Крейг в недоумение разпери ръце.
Липсва ти вече съобразителност, Уудро. Ами Мърей? Ами Емили Харди? Ех, не смазахме ние докрай змийското гнездо в Синята долина! Оттам духа вятърът. Този дон Алонзо заявил на Брентли, че бил уж по- малкият син на Бернардито. На вид има двадесет години, едва ли повече. Не съм чувал Бернардито да се е свързвал с друга някоя жена освен със Зое. Май че Алонзо просто си е измислил това свое родство, пък и по физиономия няма нищо общо с Бернардито. Преди малко го видях през шпионката на вратата. Красавец е, дявол да го вземе!
Мистър Райланд сложи пред Крейг портретите на Алонзо де Лас Падос и неговия другар. Уудро ги пъхна в широкия си джоб:
— Ще опитам да ги покажа на моите момчета. В тези физиономии като че ли има нещо познато. Ето този Матео… Да пукна, ако е испанец!
— Докато ние тук гадаем, старчета, лондонската комисия ще ни се струпа на главата ненадейно и ще стане една… мътна и кървава! — рече сърдито мистър Райланд. — на разположение имаме дни, а може би само часове. Трябва да действуваме още утре, тая нощ е вече загубена.
— Да ги удушим — край! — предложи Лорн.
— Ами Брентли? — Крейг поклати глава. — ой е в друга килия. Пък и едва ли Хирлемс ще може да се справи самичък с тримата, а други доверени хора в затвора аз нямам.
— Е, да ги отровим… Да ги напоим с вино, а?
— Няма да скриеш следите. Не става.
— Тогава вие предложете нещо, лорде.
— По дяволите лордството, вълци! В трюма се събира вода, карамба, и помпите не смучат. Мислете, старчета, мислете по-бързо! Тази работа е за тебе, Уудро.
— Стой, шефе! В коя килия са те?
— В долния ъглов карцер.
— Отлично! Прозорците гледат към задната стена, нали?
— Е, и…
— На стената има двама часови… А По-нататък — предпланините…
— Хм! Не е лоша идея!… Застреляни при опит за бягство, така ли?
— Точно така. Само че ще ни трябват сигурни момчета, шефе. Полковник Хауерстън не е простак! Познавам добре този любезен джентълмен…
— Казваш, нужни са сигурни момчета? Значи, ще трябва сами да се заловим като едно време! Казвам: водата е стигнала до гуша… Уудро, потърси Макрайл. Той се мотае някъде из града навярно пиян. Нека веднага се прибере в къщи, ще бъда при него в полунощ. Утре в пет часа вечерта елате всички в моята вила на Сент Джейкъб стрийт осемнадесет. Там има достатъчно количество от всичко онова, което може да ни потрябва. Джузепе, върви огледай хубавичко задната стена на крепостта. Аз отивам сега при отец Бенедикт. Да видим за какво го бива в такъв сериозен час… Накарай Макрайл да изтрезнее до полунощ, Уудро, с каквито щеш средства. Трябва предпазливо да привлечем към работата и Джордж Бингъл: после ще го очистим заедно с ония двамата …
— Ами с Брентли какво ще правим, шефе?
— Хм! С Брентли ли?… Ще се опитам да поговоря с Древърс и да уредя прехвърлянето на Брентли при ония двамата в ъгловия карцер… Бързайте, старчета, времето не чака.
Тъмничният пазач държеше за юздата коня на лорд Ченсфилд. Знатният гост се сбогуваше с началника на тъмничната крепост. Той направи на майора знак с очи, майорът отпрати пазача и сам хвана юздата.
— Слушайте, майоре!
Древърс беше изненадан от тона на лорда — уморен, добър, задушевен тон.
— Днес е двадесет и първо число, майоре. Наближава Коледа!
— Да, това е най-хубавият ден в годината, милорд.
— Знаете ли, майоре, онези двамата там долу… В края на краищата те причиниха вреда главно на мен… Малко им остава да живеят… Тази лондонска комисия, августейши назначена в мой интерес, ще обеси и двамата, нали, майоре?
— Това е толкова вярно, колкото и че ме наричат Древърс, а вас — сър Фредрик Райланд, милорд.
— Та ето що, Древърс. Господ ни е създал нас двамата християни. Те са престъпници, пирати, злодеи, но нека и техните заблудени души се порадват на празника. Дъщеря ми помоли за разрешение да посети затвора, за да облекчи с нещо участта на нещастните. Та ето, когато дойде при вас… Схващате ли… Разбира се, не бива да позволявате нищо особено… Но мъничко разхлабване по случай близкия празник… Оковите например. Защо са необходими те между такива стени? Просто излишна жестокост… Тези млади пирати сигурно са католици, нали?
— Най-закоравели паписти, милорд!
— Е, и закоравелите паписти се нуждаят от пастирска утеха. Дъщеря ми ще дойде с отец Бенедикт, знаете го, онзи добър монах от пристанищния параклис. Нали за тях тая ще е последната Коледа!
