подаваше от триножника. Художникът понадигна крайчето й, престори се, че уж заостря графита и написа на книжката:
„Томи?“
Като улови утвърдителното движение на клепачите на модела, Джордж с няколко щриха изобрази главата на човек зад тъмничната решетка и написа отстрани:
„Аз — 10 години.“
С кимване братът отговори, че е разбрал. Надзирателят Джоб вече се приближаваше към триножника. Джордж успя гъсто да задраска лаконичните думи върху хартийката и вече завършваше рисунката. Портретът не принадлежеше към най-добрите произведения на художника, приликата беше твърде далечна. Майор Древърс заповяда на Джордж да направи копия на портретите и си отиде в кабинета.
Когато получи утринната поща, той отвори писмото, пристигнало с бърз пратеник от Лондон, внимателно го прочете, прикачи шпагата към мундира си и се отправи за имението Ченсфилд.
Семейството на лорд Ченсфилд прекарваше както винаги коледните празници в своето имение. Докато чакаше да пристигне фрегатата „Адмирал“, сър Фредрик Райланд запълваше свободното си време с мирни селски радости. Ходеше на лов, яздеше и благоволяваше дори да води продължителни разговори с дъщеря си. На студеното държане на майка си мис Изабела също отвръщаше със студенина, но суровия си татко тя обикна и на драго сърце прекарваше с него зимните вечери, опоетизирани с плача на вятъра в каменните комини на замъка.
Четиридесет и пет годишната мис Тренбърн, една надута дама „от добро семейство“, изпълняваше в дома длъжността на гувернантка. За разлика от хрисимата дойка Хелга Лунд мис Тренбърн неотстъпно измъчваше възпитаницата си с всевъзможни наставления и педагогически съвети. По желание на бащата старият католически монах отец Бенедикт Морсини преподаваше на Изабела закон божи. Тя се беше привързала много към този беловлас наставник. Благодарение на старанията на мис Тренбърн и на стария йезуит наследницата на лорд Ченсфилд имаше безупречно държане и със своите седемнадесет години беше пример на момиче, преминало, според думите на немските педагози, „добра домашна детска стая“.
Веднъж, няколко дни преди Коледа, Изабела се връщаше заедно с баща си от разходка с коне. От портата на замъка тя видя в двора наемен бълтънски кеб. Изабела се обърна към баща си:
— Някой ни е дошъл на гости, папа.
— Ако се съди по елегантния екипаж, навярно ще е някой от твоите поклонници, Бела — шеговито въздъхна милордът. — скоро съвсем ще ме лишат от дъщеря.
Действително на тази мома, една от най-богатите партии на британския Север, не липсваха поклонници, тайни и явни обожатели, бални партньори, кавалери и кандидати за кавалери. Пощата донасяше в Ченсфилд с дузини напарфюмирани разноцветни пликове с печатни символистични етикетчета. Самата Изабела също не избягна сърдечните рани. Няколко години в нейното въображение господствуваше пощенският кондуктор с лъснат до блясък меден рог през рамо и със синя торба. Но веднъж мис Тренбърн качи петнайсетгодишната госпожица в каретата, на чиято капра седеше предметът на нейните тайни въздишки. По пътя Изабела с вълнение наблюдаваше как храбрият кондуктор юнашки изпразваше носа си с помощта на показалеца и големия си пръст. При това той учудващо точно се прицелваше в минувачите от височината на капрата и пешеходците рядко успяваха да избягнат снарядите на този далеч не безобиден двуцевен апарат. След успешните попадения кондукторът и кочияшът се заливаха от смях.
След тези вълнуващи впечатления сърцето на Изабела отново остана свободно, докато сър Уйлям Блентхил, младият наследник на съседното имение Уолвсууд, не стана подозрително чест гост на Ченсфилд и майка му тайно вече обмисляше кой от двата замъка, Уолвсууд или Ченсфилд, би трябвало да си избере за резиденция младата двойка…
Камериерът Мърч посрещна сър Фредрик и мис Райланд на прага на вестибюла и доложи, че майор Древърс, началник на бълтънската тъмнична крепост, вече цял час очаква графа. Дъщерята видя как лицето на баща й потъмня. Тя се преоблече в стаята си, почака посетителя да си отиде и буйно се втурна в бащиния кабинет с намерение да разсее мрачните му мисли. Господарят на имението седеше начумерен на писалището и държеше в ръка някакви портрети, рисувани с молив.
— Папа, мога ли да дойда при теб? — запита Изабела, застанала вече на средата на кабинета. — ми покажи тези рисунки. Кой е този? Защо и двамата имат такъв печален вид?
Изненаданият лорд не скри рисунките. Той захвърли с равнодушен израз на лицето си портретите на масата, защото навреме съобрази, че при най-малък опит да ги скрие дъщеря му ще се нахвърли върху него с въпроси. Сметката му щеше да излезе права: след като подържа пред очите си рисунките, мис Изабела би ги сложила настрана, ако… ако мистър Бингъл не бе изобразил с такава точност външността на сеньор Алонзо Де Лас Падос! Изабела се взря в лицето на младия човек и въздъхна горестно.
— Ето такива поклонници аз никога не съм имала, папа! Този навярно е някой млад италианец, нали? Кой е този красив младеж? Какво прекрасно лице! И портретът е съвсем нов! Кажи, папа, това момче сега в Бълтън ли е?
— Не, Бела, това е просто повторение на един стар портрет. Беше овехтял и аз наредих да направят ново копие. Този човек е мой другар от детинство. Ако е още жив, сега би бил на шестдесет години.
Изабела нацупи устните си и сложи рисунката настрана. Милордът прибра портретите в чекмеджето на писалището.
— Папа, този дебел майор, който сега беше при теб, май че е началникът на тукашната тъмнична крепост?
Лорд-адмиралът започна Да губи търпение:
— Да, Бела, майор Древърс заема именно тази длъжност. Но сега аз нямам време, момиченцето ми, чакат ме неотложни работи. Довечера пак ще бъда изцяло на твое разположение. Впрочем довечера има голям спектакъл в бълтънския театър. Ако искаш, ще поръчам ложа.
— Не ми се иска да ходя на театър, папа. Аз намислих нещо съвсем друго. След няколко дни е Коледа. Всички се готвят за празника, а там, в страшната тъмница, се измъчват хора… Мога ли да посетя тези нещастници заедно с отец Бенедикт?
— Откъде се взеха у тебе тези мисли, Бела? В затвора лежат не невинни агънца, а бунтовници, крадци и… убийци. Крепостта е пълна със селяни бунтовници, бракониери, лудити…
— Но те са хора и страдат жестоко. Позволи ми, папа…
— В никакъв случай, Бела! Не бива да се поощряват престъпниците… Извинявай, но вече трябва да излизам по работа!
Качвайки се на седлото, господарят на Ченсфилд вдигаше в недоумение рамене.
„Откъде й хрумна това? Впрочем по дяволите тези глупости! Има по-важни работи… Дяволски мръсна започна да става цялата тази история…“
Вятърът поклащаше голите дървета на ченсфилдската гора. Графът и слугата му бързаха към Бълтън. Сър Фредрик имаше твърде важни причини да въси високото си чело и да търси бърз изход от доста трудното положение…
6
Преди да падне здрач, Уудро Крейг видя под прозорците на своята вила ездач на запотен кон. Ездачът, види се, много бързаше, защото звънчето издрънча два пъти по-силно от обичайното звънене на посетителите. Мистър Крейг позна камериера на лорд-адмирала.
— Случило ли се е нещо, Мърч?
— Не зная, сър. Негова светлост понастоящем се намира в крепостта, при майор Древърс. Капитан Лорн току що говори с негова светлост и ми заповяда незабавно да ви извикам, сър.
Беше вече съвсем тъмно, когато Уудро Крейг влезе тихо в неприветливата следствена килия, украсена с портрета на крал Георг III. Решетките на прозорците, студеният каменен под, оскъдното осветление и влажният спарен въздух в такива помещения правят потискащо впечатление върху всеки човек, но особено неприятни чувства извикват те у онези, за които подобна обстановка лесно би могла да стане доживотна.
— Сядай Уудро!
Изразът на лицето на мистър Райланд беше зъл и тревожен. Лорн дъвчеше лулата си и наблюдаваше
