Късно през нощта, преди да настъпи зората на 23 декември по пътя към Бълтън крачеха двама млади селяни. Обувките им бяха изпокъсани, раниците — наполовина празни; личеше, че пешеходците идват отдалече. Зората едва-едва проблясваше, когато пътниците се добраха до глухата гора в землището на уолвсуудското имение. Тук пътят се спускаше по голяма стръмнина. Лентата на кралския пощенски път минаваше между горските гъсталаци също като между две редици зъбчати крепостни стени. В дъното на дола над плитка рекичка беше прехвърлено извито каменно мостче. Според преданието именно тук в старо време бил убит лукавият епископ от Ковънтри. Знаменитият разбойник Дик Търпин причакал епископа на този мост и оттогава не само мостчето, но и цялата тази част от пътя, а също така и граничещите със стръмнината горски площи носеха името „Търпин бридж“.
Когато минаваха дъгата на мостчето, на което едва-едва биха могли да се разминат две пощенски карети, пешеходците забелязаха някакъв човек, който се притайваше под моста. На известно разстояние от пътя се валяха търнокопи и лопати. В храстите на дъното на дола, встрани от моста, беше спряла талига, натоварена с малки буренца.
Пътниците се изкачиха на отвъдната страна на дола. На малката пощенска станция в имението на Ченсфилд те влязоха в хана. „Веселият булдог“, поръчаха си по чаша бира и парче печено овнешко с лук. След като похапнаха, те запушиха лули и проседяха край масичката повече от два часа, докато не дочакаха третия си спътник, който, изглежда, беше изостанал някъде. Той беше беден старец с бели мустаци и разрошена брада. Подпираше се на груба черна тояга и едва си поемаше дъх. Подтикван от нетърпеливите си по-млади спътници, старецът похапна набързо, пожела на ханджията весели празници и уморено се затътри по-нататък след грубоватите си другари.
Скоро пътниците стигнаха до крайбрежните скали, които ограждаха малък залив. По стръмната извиваща се пътека те дойдоха до една къпалия. Край дъсчената стена имаше готова лодка, а в една вдлъбнатина между две скали се виждаха мачтите на малко корабче със спуснати платна. От тесния комин на корабната кухня излизаше дим: готвачът готвеше обяд на екипажа.
При все че във вида на тримата пешеходци нямаше нищо, което дори и отдалеч да напомня на рибари или моряци, те слязоха твърде уверено на заледения кей, седнаха в лодката и налегнаха веслата с такава сръчност, каквато рядко се среща у английските овчари или свинари.
Лодката се приближи до малката носова стълба, висяща на железни вериги. От нетърпеливо грубите обноски на двамата млади селяни към техния по-стар спътник не бе останало ни следа. Те държаха лодката край стълбата, докато старецът се изкачваше на палубата. Едър негър забърза насреща им, разтвори пред стареца вратата на капитанската каюта и започна да помага на госта да свали горната си дреха. В моряшкия кубрик се преобличаха и двамата млади селяни. Те захвърлиха шапките, куртките и обувките и приеха вид на същински моряци.
След половин час лодката отново се отправи към къпалнята. От борда на кораба тръгна към брега млад чиновник, облечен доста контешки, по последна дума на модата. Той скри веслата в къпалнята и се спусна почти бегом по бълтънския път. Един срещна екипаж го докара до рибарското предградие на Бълтън; тук чиновникът нае кеб и като потрепваше с измръзналите си нозе в дървената стена на екипажа, се отправи за странноприемницата „Бялата мечка“. Когато доложиха на прокурора за пристигането на посетителя, последва заповед чиновникът незабавно да бъде пуснат в кабинета.
Затворниците от ъгловата килия прекараха твърде неприятно денонощие. Безжалостният прокурор заповяда да ги тикнат в карцера, да поставят при тях караул и да ги приковат с вериги към масивните стенни пръстени. На следния ден преди залез слънце желязната врата се отвори. Шестима войници, тъмничният ковач и майор Древърс влязоха в карцера. Началникът на затвора беше в топло пътническо наметало, облечено върху мундира. След това пред затворниците се появи строгият кавалер дьо Креси. Той заговори с пленниците внушително и сурово:
— пригответе се за преместване в друг затвор. Предупреждавам, че при най-малък опит за бягство ще бъдете разстреляни на място.
След един час четиримата арестанти, които с мъка повдигаха окованите си нозе, бяха изведени на двора. Поставиха желязна стълбичка и им помогнаха един след друг да влязат в обкованата с железни обръчи затворническа кола. Четири силни белгийски коня бяха впрегнати в тежкия екипаж. Колата съпровождаха шестима конни конвоири от крепостния гарнизон.
Кавалер дьо Креси сам провери дали е сигурна заключалката на колата и даде знак за тръгване. Портите се отвориха. Майор Древърс на постал клепер187 препусна пред кортежа. Дьо Креси остана в ариергарда. Колата и кавалкадата, след като минаха през центъра на града, излязоха на извънградското шосе. Тук ги очакваха в дилижанса всички членове на кралската комисия, които се връщаха в Лондон, а също и бълтънският кмет Хю Бътлър и комендантът на гарнизона полковник Бартолд. Когато забеляза приближаващото шествие, милорд прокурорът се подаде през прозореца на каретата, за да се увери лично в сигурността на колата и конвоя. След това той се отпусна на седалищната възглавница, колелата и копитата затракаха, зад прозорците на дилижанса бавно се задвижиха заснежените дворчета на крайградските чифлици.
Тъй като няма по-скучно нещо на света от продължителното зимно пътуване с кола по служебно задължение, на това отгоре нощно време, и то точно пред Коледа, главата на мистър Холенщед започна да се накланя напред. Мистър Хю Бътлър сметна за необходимо да изтръгне височайшия си колега из състоянието на пътна дрямка и разтвори пътническото си сандъче. В ръцете на джентълмените се появиха чашки, по които бяха гравирани силуетите на катедралните кули на Бълтън. Въпреки клатушкането на екипажа чашчиците бяха благополучно напълнени. Питието се оказа грог, който още не бе изстинал. Милорд Холенщед предложи тост за бълтънското гостоприемство. По такъв начин първите мили на пътя джентълмените прекараха в скромни пътнически удоволствия.
След шестия тост кралският прокурор свали прозорчето и повика кавалер дьо Креси.
— Не забравяйте да ме предупредите, когато наближим ченсфилдската гора. Любезни — обърна се прокурорът към мастития колар на дилижанса, — Там, където шосето завива край горичката, спрете за мъничко.
Луната вече беше изгряла, когато из гъсталаците на Уолвсуудската гора около Търпин бридж се измъкнаха на шосето четирима души. Тримата без мъка прехвърлиха крайпътната канавка, четвъртият затъна в купчината сняг и излезе последен от канавката, като пъшкаше и псуваше. В ръцете на всички нощни джентълмени проблясваха пушки, лицата им бяха прикрити с полумаски. Кожените наметала, ниско нахлупените шапки и ботушите с широки кончови изглеждаха внушителни. Четирите коня останаха вързани в гъсталака. Най-високият от джентълмените се огледа на всички страни.
— Не се мяркайте на пътя, старчета. Време е да застанем по местата си. Ако каретата се задържи във „Веселият Булдог“, ще трябва да помръзнем някой и друг час. А ако те продължат, без да спират, скоро ще ги видим. Мушни се в своя храст, Уудро… По-предпазливо с фитила на мината, дърти дяволе!… Важното е взривът да засегне едновременно и двете карети. Половин тон добър артилерийски барут хубавичко ще раздруса господа юристите. Джузепе, заеми мястото си на шосето пред моста, в случай че една от каретите премине моста. Хвърли бомбата право вътре в каретата или под предните колела. Аз с Мак Лисицата ще отрежа отстъплението, ако втората карета или конвоят не бъдат вдигнати във въздуха заедно с моста. Мак, ти ще хвърлиш тогава бомбата, а аз ще застрелям оцелелите.
— Същински Гай Фокс! — промърмори Джозеф Лорн. — дано да не стане така, че бълтънци да влачат нашите чучела по катедралния площад… Ти, Джакомо, напразно не прехвърли „Адмирал“ в залива Стария крал.
— За да се сети всяко магаре кой е устроил работата на Търпин бридж, така ли? Няма защо да бързаме с бягството. Корабът стои готов, никога не е късно да офейкаме, а с днешния удар можем още много нещо да спасим. Аз вярвам в звездата си! Вече минава полунощ; ей там, над гората, стои моят Орион… Старчета, след малко ще имаме славно увеселение.
Нямам нищо против мъничко да подхвърлим във въздуха тези джентълмени заедно с техните мантии и перуки, но ние май загубихме играта, шефе — обади се Уудро. Той вече работеше нещо под моста. — ези плъхове се добраха до всичко, разбирате ли, до всичко! Вчера при разпита душата ми щеше да отиде в петите, ако не бяха дървени… Откъде се е взел портретът на синьора Франческа, ще ми се да зная аз!
— Миниатюрата, от която е направено копието, помня от детство. Но нея я нямаше между вещите на моята майка. Сигурно е била открадната или пък е останала в дома на синьор Паоло д’Еляно. Оказва се, че
