— Благодаря ви за тези необикновени сведения, докторе, ала представените от вас документи, както и изложените от вас факти изискват, съгласете се сами, грижлива проверка.
— Но онези смели хора, които са решили да разобличат злодея, се нуждаят от вашата подкрепа, генерале. Те се подлагат на смъртен риск в името на защитата на своите справедливи права. Цяла верига от тайни злодеяния се проточва към мрачния замък на този Цезар Борджия от наши дни: банкерът Самюел Ленди, адвокатът Ричард Томпсън, сър Хенри Блентхил, граф Елсуик, да не говорим вече за кървавата трагедия в Синята долина и за жертвите при Търпин бридж. Моите приятели осъществяват един смел план за разобличаване на престъпния самозванец, но без подкрепата на властите, макар и тайна, за тях ще бъде невъзможно да възстановят потъпканата справедливост. За тази цел именно аз ви доставих всички необходими документални доказателства.
Генералът изтърси пепелта от книжата и отново ги подреди едно след друго.
— Е, да видим с какво разполагаме!… Писмото на пирата Фернандо Диас — оня същият, който се наричаше Роджърс, Ханслоу и Потър, — дресирано до лейди Райланд; това е оригинал… Копие от писмото на Мери Уент до баща й… Копие от писмото на Фулвио ди Грачиолани до патер Бенедикт… Оригиналът на отговора на патер Бенедикт… Бележка с подпис „Ч“, откопирана от Бингъл… адреси рана до капитан Бърнс. Две копия от художествени миниатюри: Джакомо Мола с майка си — датирано 1743 година, и виконт Ченсфилд със сина си Чарлз — датирано 1772 година. Портрет на сър Фредрик Джонатан Райланд, рисуван в Калкута и датиран 1767 година… Портрет на американския сенатор мистър Алфред Мърей, изработен във Филаделфия през 1787 година, две години преди смъртта му… Портрет на Томас Мортън… Портрет на мис Емили Харди… Хм! Синьор Буоти, говоря ви откровено: всичко това не е лишено… как да кажа… от загадъчност, но далеч още не е достатъчно, за да докаже, че пиратът Грели си е присвоил титлата и имуществата на сър Райланд!
— О, господин генерал — възкликна доктор Буоти, — моите смели приятели доста се потрудиха, за да докажат неопровержимо своята правота! Всичко е подготвено по такъв начин, че вие да можете да хванете за ръката убиеца и тайните му съучастници на самото място на новото покушение. За да ви убедим да поддържате смелия план на капитан Луис, ние не се ограничихме само с гореизброените документи. Разполагаме с още един сериозен аргумент: повикахме от Калкута престарелия индуски юрист Мохандас Маджарами. Позволете да забележа, той никога не е виждал двата пор трета на сър Райланд, които лежат пред вас. Мистър Маджарами очаква в една странноприемница вашата покана. Бихте ли желали да изпратите да го доведат?
Генералът извика своя помощник майор Бред и му представи италианския богослов.
— Господин майор, моля да изпратите моя екипаж да вземе мистър Маджарами на адрес Темпъл, странноприемница „Златният сокол“.
В очакване на този свидетел генералът внимателно препрочете всички представени му документи. При това той все по-съсредоточено дъвчеше изгасналата пура и мръщеше чело Синьор Буоти прекара един твърде мъчителен час в съзерцание на стените и тавана на генералския служебен кабинет. Най-после майор Бред доложи, че калкутският юрист, мистър Маджарами, се намира в приемната.
— Поканете го — заповяда Хауерстън.
В кабинета влезе висок, слаб старец, чиято глава беше покрита е нещо като митра, и беше облечен с дълга дреха, напомняща расо на свещенослужител. Той скръсти ръце на гърдите си и се поклони ниско на британския офицер Генералът си каза името и длъжността.
— Моля да ме извините за толкова късната покана, мистър Маджарами. Позволете ми да ви задам няколко делови въпроса. Вие сте собственик на юридическа кантора в Калкута и името ви е Мохандас Сами Маджарами, нали?
— Да, саиб. — Старецът се поклони още по-ниско.
— Откога съществува вашата кантора в Калкута?
— От 1736 година, саиб.
— Вие ли сте неин основател?
— Да, саиб, като обединихме нашите усилия с усилията на господин Заломон Ноел-Абрахамс, ние съвместно с него положихме началото на съществуващата понастоящем юридическа кантора.
— Каква роля играеше в нея мистър Мортън?
— Саиб, мистър Томас Мортън не беше надарен с големи способности и до края на службата си в нашата кантора той си остана прост солиситър.
— А бълтънският клон на фирмата истински ваш клон ли е?
— Саиб, убедиха ни да помогнем на едно право дело, без да ни посвещават в подробностите.
— Благодаря ви, Познавахте ли лично сър Райланд?
— Твърде добре, саиб! И мисля, че имам право да твърдя, че сър Фредрик Райланд някога беше благоразположен към мен. Аз го познавах почти от раждането му.
— Мистър Маджарами, като лице, стоящо на стража на законността, аз ви моля в името на справедливостта да ми давате правдиви показания, независимо от вашите лични възгледи и интереси.
Индуският гост изрази съгласие и беше подведен под клетва. Генералът продължи, въпросите си.
— Кажете, след като сър Фредрик встъпи в наследствените си права, не сте ли се срещали вече с него?
— Не, обстоятелствата попречиха за това. До настоящото ми пътешествие до Европа аз не съм напускал Индия, а лорд Ченсфилд никога не се е връщал под родния небосклон.
— Благоволете да погледнете този портрет. Познавате ли кой е изобразен на него?
— Това е мистър Томас Мортън, саиб.
— Ами този?
Генералът взе от масата портрета на мъж с орлов нос и къси бакенбарди.
— Саиб, аз вече имах чест да ви уверя, че много добре познавах сър Фредрик Джонатан Райланд през годините на неговата младост. Това е неговият лик.
Генералът се изкашля и предложи на стареца да погледне портрета на виконт Ченсфилд, рисуван през 1772 година.
— Ще ни кажете ли чий е тоя лик?
Старецът дълго държа портрета пред очите си, вглеждаше се втренчено в него и накрай поклати глава:
— Този господин нямам чест да познавам, саиб!
Доктор Буоти изкосо хвърли към генерала поглед, пълен със скрито тържество.
Късно през нощта в странноприемницата „Златният сокол“ дойде един офицер. Гой запита дали си е в стаята италианският доктор по богословие синьор Томазо Буоти и помоли за разрешение да отиде при него.
Слугата придружи посетителя до горния етаж и показа вратата на стаята. Докторът още работеше на писмената маса.
— Господин майор Бред? От генерала ли? Толкова късно?
— Синьор Буоти — каза нощният посетител, като затваряше вратата, — Генералът взе решение да окаже съдействие на вашите приятели. На мен и лейтенант Бруксън е възложено да се заемем с ченсфилдското дело. И двамата ни видяха в Ченсфилд през зимата. Ето защо ние, двамата офицери от тайната канцелария, ще трябва да действуваме под маската на обикновени слуги. Решено е да се придържаме към рискования план, предложен от вашите приятели, за да бъдат заловени Грели и престъпният йезуит с явни улики… Смятате ли, че реална опасност грози дъщерята и сина на Грели?
— О, мистър Бред, в тези млади хора аз виждам не деца на престъпния Грели, а внуци на моя покровител граф д’Еляно. И двамата без съмнение ги грози крайна опасност, тъй като само те имат законно прави върху венецианското наследство, от което самият Грели се отказа от страх пред тайния орден. Езуитите ще пуснат в ход всички средства, за да отстранят двамата млади хора — тона е реалната „жива опасност“ от отдавна подготвения план на ордена.
— Е, синьор богослов, всичко това ще трябва да се провери. Ако предположенията ви са основателни, всяко забавя не е опасно. Аз ще тръгна за Ченсфилд по-рано, Бруксън, моят помощник — по-късно. Той ще послужи като лондонски „куриер на агента“… Не ви съветвам и вие да се забавяте с пристигането си на полесражението, щом взимате толкова присърце съдбата па делата на лъжелорда. И тъй, до скоро виждане
