Неговият събеседник взе нощната лампичка и приближи лицето си до очите на лекаря.
— Докторе! Пред себе си вие виждате капитан Бернардито Луис ел Гора.
От изненада доктор Грейсуел едва не седна на земята.
— Сеньор Грейсуел — продължи Бернардито, — вие трябва да разберете, че аз не бих ви открил истинското си име, ако замислях да нанеса някаква тайна вреда на законните собственици на този дом. Седнете в това кресло, запалете пура и изслушайте какво ме е довело тук под името на френски роя лист… А вие, майор Бред — обърна се „баронът“ към мнимия си слуга, — стойте пред вратата и следете да не би някой да рече да ни подслушва…
…След три часа доктор Грейсуел влезе в будоара на господарката на дома.
— Милейди Райланд — каза той с безстрастен лекарски тон, — нашият гост барон дьо Брини има възпаление на белите дробове в тежка форма. Обстоятелствата не ми позволя ват да остана в Ченсфилд, но болният е толкова зле, че се нуждае от грижливо гледане. Ще изпратя от Бълтън болногледачка, но тя ще може да дойде едва утре сутринта. Не би ли могла мис Изабела да поеме върху себе си труда малко да по седи край постелята на страдащия? Това е един знатен дворянин, а вашата дъщеря умее да се грижи за болни.
Лейди Елен изпрати да повикат дъщеря й и докторът повтори пред нея своята молба. Мис Изабела послушно се отправи към покоите на болния французин. Мис Тренбърн обеща да смени възпитаницата си след два часа.
В ченсфилдския дом патер Бенедикт Морсини си имаше нещо като временна резиденция, която по традиция се пазеше за патера от времето, когато той предаваше уроци по латински език на малолетната наследница на имението. Някога в тази стая със стреловидни прозорчета, заемаща върха на лявата куличка на замъка, живееше и се трудеше над своите рисунки младият живописец Едуард Мойнс… При пребиваването си в Ченсфилд патерът винаги се установяваше в този уединен покой, закъдето водеше стръмна желязна стълбичка. Слугите на замъка бяха нарекли тази стая „килия“ и рядко влизаха в нея.
Тук, в своята „килия“, отец Бенедикт очакваше сега заминаването на доктор Грейсуел, за да тръгне с него в същата карета за Бълтън. Той изгаряше от нетърпение да чуе присъдата на лекаря над своя знатен френски едноверец. Когато слезе долу в трапезарията, той чу от лейди Елен, че положението на болния е твърде обезпокоително и че временно ролята на болногледачка е взела върху себе си мис Изабела. Патерът намери доктора във вестибюла; лекарят очакваше каретата.
— Многоуважаеми мистър Грейсуел, — обърна се йезуитът към лекаря с толкова мазен глас, сякаш се промъкваше през дупката на заключена врата, — ще ми позволите ли да споделя с вас мястото в каретата?
— Моля ви — отвърна лекарят с безразличен тон. — надявам се, че вашето приготвяне няма да продължи дълго, нали? Скоро ще докарат каретата.
Монахът бързо се качи горе. Но той не се отправи за своята „килия“, а тръгна към покоите на болния французин. Промъквайки се през преддверието, където дремеше слугата Франсоа Буше, патерът открехна вратата към спалнята на барона. На масичката до леглото гореше лампа, чиято светлина падаше върху лицето на доброволната болногледачка мис Изабела Райланд.
Патер Бенедикт никога досега не беше виждал Изабела в състояние на такава дълбока душевна подтиснатост. На побледнялото, отслабнало лице на наследницата на Ченсфилд се беше появило ново изражение на горест, тревога и прикрит гняв. Зачервените й клепки бяха натежали, очите — загубили блясъка и пламенността. Дори устните, доскоро още полудетски и пухкави като у веселите ангели върху платната на италианските майстори, бяха станали като че ли по-тънки и по-сухи. Тези стиснати устни правеха цялото лице на Изабела по-възрастно, по-ряло; в него не беше останало нищо от палавото детско безгрижие.
Бенедикт Морсини почувствува веднага, че причината за тази промяна няма нищо общо с близката кончина на стария французин. Изабела боязливо, погледна към леглото и със знак помоли монаха да се отдръпне в най-отдалечения ъгъл.
Патерът поклати глава, защото не смяташе за необходимо да се предпазва от ушите на мосю дьо Брини.
— Говорете спокойно, дъще моя. Душата на този човек е пред вратите на царството небесно. Земното за нея е вече недостъпно.
— Свети отче, аз съм в страшна тревога. Представиха ми неопровержими доказателства, че човекът, който се беше нарекъл Алонзо де Лас Падос, а днес — Лео Ноел-Абрахамс, е наистина моят роден брат Чарлз Райланд.
— Бела, аз се досещам: вие сте били в тяхната… мнима юридическа кантора, нали?
— Да, отче мой, вчера се видях с брат си… Боже мой, сега и на живота си не мога да се радвам! От ден на ден всичко става все по-страшно, все по-неясно… Вчера Чарлз ми показа своя медальон. Няма съмнение: този човек е моят роден брат. Ние застанахме с него пред огледалото… Господи! Той е много по-красив от мен, но и двамата имаме едни и същи черти!… Ще ми се да се скрия от хората… Повече не мога!
Изабела се обърна настрана и зарида. Болният се размърда в леглото и дълбоко, тежко въздъхна. Думите на девойката бяха объркани, но патер Бенедикт долови техния смисъл. Той ласкаво я докосна по рамото и мис Райланд обърна към него измъченото си лице.
— Кажете ми, възлюблена моя дъще во Христе, вашият брат знае ли, че вие… не сте скрили нищо при изповедта от служителя на бога?
— Да, свети отче, Чарлз го знае и той се засрами за прежното си недоверие към вас. Той разбра колко дълбока е била неговата заблуда, защото в противен случай отдавна щеше да бъде заловен… А намеренията му… Боже мой, аз не мога да повторя неговите страшни думи…
— Какво ви предлага вашият брат, Изабела?
— Чарлз ме моли да напусна лози дом. Ако се вярва на Чарлз, нашият баща е най-големият злодей, углавен престъпник, убиец, крадец, присвоил чуждо име. Моят брат е намислил да разобличи отдавнашната му измама. Той вече е изпратил писмо в Лондон.
— Писмо в Лондон ли? И в него е разкрил истинското си име? Кому е изпратил това писмо?
— Той го е изпратил на генерал Хауерстън, но в писмото се нарекъл юриста Лео Ноел-Абрахамс и обещал на генерала да му направи важни разкрития. Не можел да ги повери на хартията. Хауерстън навярно ще дойде в Ченсфилд. Чарлз е убеден, че нашият баща не ще пощади никого и нищо около себе си, когато правосъдието го призове да отговаря.
— Изабела, щом в Ченсфилд предстоят да се разиграят толкова страшни събития, готов съм да се съглася с вашия брат: вие трябва да напуснете този дом. Но как Чарлз възнамерява да устрои вашето заминаване?
— Ще ме придружава Нал Рангор Маджарами, сиреч кавалер дьо Креси, както се нарече той, когато за първи път пристигна в Бълтън.
— Кажете ми, Бела, откри ли ви вашият брат истинското име на този кавалер?
— Името му е… Реджиналд Мърей. Той е син на мистър Алфред Мърей, човекът, когото баща ми е лишил от всичко — истинското му име, имуществото, годеницата — когото захвърлил умиращ на един необитаем остров. Чарлз възнамерява да възстанови правата на Реджиналд върху всичко, което баща му е загубил.
Дъще моя, но какви са по нататъшните планове на вашия брат? Мигар той ще се откаже от своята част върху Ченсфилд? Може би разчита на… друго някакво богатство?
Не, свети отче, Чарлз се е заклел да възстанови правата на Реджиналд върху титлата и имението единствено в името на справедливостта. Самият той желае да се завърне на далечния остров в Индийския океан и да създаде там ново селище. Гой има един много учен, начетен приятел — Джордж. Двамата са намислили да създадат някакъв си Град на слънцето за онеправдани хора… Този град трябва да стане царство на светлината, справедливостта и братството. Всички богатства там ще бъдат разпределени между хората по равно …
— Това са опасни помисли, дъще моя. Господ не е създал чадата си равни и е осветил разделението на людете на бедни и богати.
— Страхувам се, че Чарлз не е твърд във вярата, свети отче!… Но, свети отче, болният диша все по- тежко.
