Имаме гости и …
— Какви ти, по дяволите, гости?
— Фреди, у нас отседна един френски барон… За нещастие той заболя тежко и изглежда, че е на умиране… А снощи направо от Италия пристигна още някакъв си учен богослов доктор Томазо Буоти. Той казва, че бил изпратен при теб от граф Паоло д’Еляно, венециански патриций, у когото си бил на гости. Впрочем всичко това не е много важно. Имаме по-сериозна грижа…
Лейди Елен повлече съпруга си в неговия ловен кабинет, където камериерът вече беше успял да запали свещи в свещника на масата. Мръщейки вежди, графът гледаше в очите жена си. Тя заговори с бърз шепот:
— Фреди, днес Изабела не се върна от разходката си с кон. Мис Тренбърн вече от няколко дни намирала Бела в някакво странно подтиснато състояние на духа. Преди днешната разходка била като че ли развълнувана, загрижена и бледа. Както винаги тя тръгна, придружавана от грума. В ченсфилдската гора я срещнал някакъв си конник; очевидно той я е очаквал. Грумът за първи път виждал този човек. Изабела отпратила грума в къщи, а тя самата не се върна в замъка.
— Тогава, дявол да го вземе, трябва да се претърси околността! Може би с момичето се е случило нещо? Защо този глупак грумът…
— По-тихо, Фреди, в къщи има чужди хора… Аз незабавно изпратих грума назад в гората, но той вече не намери там нито Изабела, нито нейния кавалер. По следите им грумът определил, че те са излезли на шосето и са тръгнали към града.
— Какви са тия нови истории?! Какво гледа старата глупачка Тренбърн, дявол да я вземе? Изпрати ли някого в Бълтън?
— Ти самият разреши на дъщеря си тия налудничави разходки на кон… Никого не съм изпращала в Бълтън.
— Защо?
— Така ме посъветва патер Бенедикт най-настойчиво.
— Виж ти! Къде е той?
— При болния барон, горе.
— За какъв дявол ти е потрябвал този барон? Откъде ни се стовари и той на главата?
— Той е придворен на френската кралица, Фреди, един много влиятелен старец. Запознах се с него по пътя и не можех да не му предложа гостоприемство. Неговата болест се появи неочаквано. Но слушай, Изабела е оставила в стаята си бележка. Полюбувай се какво ти пише твоята дъщеря.
Лорд-адмиралът взе писмото, вече отворено от неговата съпруга.
„Драги татко!
Няколко дни аз прекарах в голяма мъка и реших да напусна твоя дом, докато ти не докажеш правата си над това владение, а така също и истинността на твоето име.
Представиха ми доказателства за тъмни и страшни постъпки, извършени от теб против законните собственици на титлата и имението. Предстои ти да докажеш лъжливостта на тези тежки обвинения или завинаги да се лишиш от уважението на твоята клета дъщеря.
Мърморейки проклятия, господарят на Ченсфилд смачка хартията и я захвърли в студената камина.
— Къде е онази йезуитска змия? — изсъска той, самият приличен на боа, готова да погълне дузина зайчета. — чакай, покажи ми най-напред този французин, този „умиращ французин“, проклет да съм! Дали не си вкарала в къщата ни данайски кон?
Накуцвайки, графът бързо изтича по стълбата. Лейди Елен ситнеше след мъжа си, като шумолеше с фустите си. В долната трапезария часовникът отброи единадесет. Със зъл полушепот съпругът каза вървешком нетърпеливо:
— Иди в трапезарията, Нел, покани Буоти на вечеря и не го изпускай от очи. И той вероятно не е случаен гост!
Графът отвори, без да чука, вратата на първата от стаите, отредени за барона. Слугата на господин барона, Франсоа Буше, хлипаше, притиснал към очите си голяма копринена кърпа. Като видя графа, той скочи смутен. Господарят на имението хвърли върху слугата мрачен поглед и се насочи право към вратата на втората стая. Франсоа Буше направи движение, за да го задържи от непредпазливото влизане при болния, но господарят на дома отвори вратата.
Тежка миризма на камфор, мента и спирт удари още от прага графа в носа. Младата болногледачка трепна от изненада, като видя злото, гърчещо се лице на влезлия. От коленете й се търкулна под леглото на болния кълбо бяла прежда и плетивото изпадна от ръцете й. Върху нощната масичка край леглото, сред шишенца и бурканчета, гореше свещ. В дъното на стаята от стената се отдели ниска черна фигура: патер Бенедикт направи крачка срещу графа, но като забеляза израза на лицето му, замръзна на място.
Влезлият грабна свещника и рязко отдръпна завесата над леглото. Той видя неподвижното лице на старец с изцъклено око. Челото и другото око бяха покрити от мехур с лед. Пресекливо дишане се изтръгваше от полуотворената му уста. Сухите пръсти на ръцете събираха одеялото. Човекът явно умираше. Свещеникът се приближи до леглото, прекръсти болния и предпазливо поправи завесата, като закри светлината от лицето на стареца.
— Отец Бенедикт, благоволете да слезете с мен долу — проговори лорд Ченсфилд, като с мъка спазваше понижен тон.
Със същата стремителна накуцваща походка той пресече приемната и без да се оглежда, тръгна по коридора. Зад него смирено потичваше монахът, като широко развяваше черните поли и ръкави на расото си.
В долните зали, пред бюфетната, срещу графа изникна лондонският пратеник на агента Кленч. Слугата беше с изпрашена пътническа камизола и едва като видя този човек, господарят на дома си припомни за плика, който беше останал в джоба на плаща му. Графът почти натика отец йезуита в ловния кабинет, изпрати камериера да му донесе писмото и заплашително погледна патера в лицето; То изразяваше скръб и смирение. Грели беше готов да хване монаха за гърлото.
— Защо сте попречили на жена ми да върне Изабела? — произнесе той свирепо. Веждата му играеше, устата се кривеше, очите бяха страшни. — дали вие не й дадохте този съвет тайно да избяга от къщи?
— Аз я поддържах в това нейно намерение, сине мой. Ръката на лорд-адмирала се впи в рамото на монаха с такава сила, че го прегъна надолу.
— Падре! Бог вижда, вие си готвите зла участ!
— Аз служа на бога и животът ми е в негови ръце, как то и животът на вашата дъщеря. На мен, грешния, се удаде да предотвратя опита на вашата дъщеря да свърши със се бе си и аз сметнах за по-добре да й предоставя таен временен подслон. Там душата й ще се успокои под моето пастирско око и дъщеря ви ще се върне при вас, когато вие, милорд, успеете да се справите с вашите врагове.
Думите на монаха прозвучаха тъй вълнуващо искрено, че графът отпусна рамото му.
— Врагове? Какви врагове?
— Сине мой, вас ви обкръжава коварна мрежа. Врагове се примъкват в нощта, но, кълна ви се в името на свети Игнаций, сега вие нямате по-верен помощник и приятел от мен, смирения божи служител. Така ми заповяда не само християнският дълг, но и моят високопоставен духовен глава.
— Кажете ми, кой е този умиращ французин?
— Синьор, единствено вие сте достоен да знаете тази най-голяма тайна. Бернар дьо Брини е син на тайния орден като мене, но той е по-могъщ и по-знатен. Той е пратеник на негово преподобие Фулвио ди Грачиолани. Дори близостта на смъртта не попречи на този воин Христов да изпълни важните поръчения на светия отец. Минутите на живота му са преброени и душата му мъчително дълго се разделя от тялото.
— Простете моята рязкост, отец Бенедикт. Досега не съм имал причини да съжалявам за поддръжката, която съм ви оказвал. Сега ще ви изслушам, но първо трябва да прочета едно бързо писмо.
Като скъса измачкания плик, лорд Ченсфилд прочете писмото, което камериерът му донесе в
