— Навярно неговият час наближава… Бела, благославям вашето решение да напуснете Ченсфилд. Сигурно Реджиналд Мърей има намерение да бяга с вас на някакъв кораб, нали?
— Свети отче, не произнасяйте това име… Нека дори стените слушат само имената: Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами… Да, вие във всичко сте прозорлив. Брат ми и неговият приятел предлагат да бягаме с португалския кораб „Санта Роза“. Той трябва да отплува от Бълтън в неделя.
— В неделя ли? След два дни? А кога вие ще напуснете бащината стряха и къде възнамерявате да очаквате заминаването на кораба?
— Някъде в пристанището. Аз ще трябва да облека мъжки дрехи и утре, събота, да се срещна с Реджиналд.
— Бела, аз ще ви помогна. Планът на вашия брат е наивен. Той не знае, че цялото пристанище гъмжи от шпиони. Вас незабавно ще ви заловят и гневът на баща ви ще се стовари върху двамата млади люде, които, доколкото разбирам, вече са станали близки на сърцето ви. Аз ще ви скрия до заминаването на кораба в моята капела. Там никой няма да ви търси. Предварително ще подготвя за всичко моя слуга Грегъри. В неделя през нощта той незабелязано ще ви отведе с лодка на борда на португалския кораб… Но ето че чувам в двора каретата… Доктор Грейсуел заминава, обеща да ме откара до града!… Мис Райланд, всевишният да ви благослови за християнската помощ, която давате на болния!… Утре сутринта ще се върна тук.
Когато патерът слезе на двора, доктор Грейсуел вече сядаше в каретата. Но екипажът още не беше успял да тръгне и през отворените за него порти бавно влезе изпрашена наемна каляска. Двата екипажа се разминаха на парадната алея. През прозореца на каретата доктор Грейсуел и патер Бенедикт видяха непознат посетител, който слезе от каляската на каменните стъпала на входа. При светлината на двата фенера над главния вход заминаващите видяха един нисък пълен човек с обичайната дреха на италианските учени богослови.
Патер Бенедикт разбра: в Ченсфилд е пристигнал доктор Томазо Буоти! Повече не може да се протака! Съдбата на наследницата на Ченсфилд и на брат й е решена безвъзвратно: двамата трябва незабавно да… изчезнат!
Събота вечер мистър Грегъри Уебст, прислужникът в бълтънската католическа капела при пристанището, се разхождаше пред вратата на този мъничък храм. Вратата на капелата беше отворена, но този път енориашите трябваше да се задоволят само с коленичене пред статуята на Богородица, защото, както обясни Грегъри, заболяването на отец Бенедикт е попречило на патера да отслужи обичайната си вечерна литургия.
Грегъри вече се готвеше да затвори вратата и да загаси излишните свещи, за да ги пусне утре пак в търговски оборот. Служителят се приближи до вратата и затвори едното крило. В същия миг двама млади италианци боязливо надзърнаха в параклиса. Първият, който влезе, беше висок, със здраво телосложение и гледаше божия свят с големи очи с рядък тъмносин цвят, подобен на утринна морска шир. Вторият младеж се отличаваше с изящество, стройност, извънредно нежно тънко лице и къдрави коси, пристегнати с червена кърпичка; той беше с кадифена блуза, каквато често носят художниците.
Мистър Грегъри, изглежда, очакваше пристигането на тези млади хора, защото бързо залости отвътре вратата с мандалото и се засуети край чугунената плоча, която служеше като широко стъпало пред прага. Грегъри понадигна халката, вбита в метала, пъхна в нея железен лост и с голямо усилие помръдна плочата от мястото й. Забелязал неговите старания, едрият младеж взе от ръцете на прислужника лоста, натисна върху него с коляно и чугунената плоча се отмести наполовина встрани, откривайки входа за черно подземие. При отблясъка на свещите се показа горното стъпалце на желязна стълба, водеща в подземието.
— Всичките ви неща вече са там — прошепна Грегъри. — вземете по една свещ и се спускайте. Там е влажно и студено, затова се загърнете в плащовете си по-добре. Долу ще на мерите вратата.
Младите хора, без да се замислят, се спуснаха по стълбата, като осветяваха подземието със свещите. Стъпалата свършваха срещу тясна метална врата с ключалка. Едрият синьор, който се спусна пръв, издърпа резето и въведе своя млад спътник в подземното скривалище под параклиса.
Широка пейка, предварително покрита със сукнено одеяло, беше поставена край дългата стена и под нея, върху каменния под, лежаха два малки, старателно овързани с ремъци денка.
Едрият младеж веднага разопакова единия от денковете, грижливо настани своя спътник на пейката, уви го от главата до нозете с плаща, приближи към пейката малката масичка, която беше поставена до разпятието, и като измъкна изпод плаща двете ръце на младия си другар, започна усърдно да ги разтрива и милва.
— Утре ще ви откарам на борда на „Санта Роза“ с лодката на отец Бенедикт — поясни служителят иззад вратата. При това той изтрака отвън с резето.
— Грегъри! — викна му спътникът на Изабела. — Защо заключвате вратата?
— Така нареди светия отец, та ако на полицията хрумне да надзърне тук, да намери вратата на вашето скривалище заключена. А пък аз ще успея да убедя чиновниците, че уж вратата не е отваряна от много години.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
ЛОВЦИ СЛЕД ЛЕОПАРДА
1
Каретата с отпочиващия лъв на вгънатата вратичка вече минаваше през моста на Ченси и наближаваше „Веселият булдог“. Конете препускаха в тръс, железните шини еднообразно и досаждащо тракаха по настилката.
— Свий по ливадната пътечка, омръзна ми този трясък още от Лондон! — заповяда на кочияша господарят на имението Ченсфилд.
Лявото прозорче на каретата беше спуснато. Граф Ченсфилд се вглеждаше в очертанията на двете кули на своя дом, които се сивееха в далечината върху фона на вечерното небе.
В този миг някакъв конник настигна каретата. Тя се беше отбила от паважа и вече се носеше по едва забележимите коловози на междуселския път, който служеше за извозване на сено от ливадите. Като отмина каретата, ездачът задържа потния си кон, изравни се с екипажа и се наведе към отвореното прозорче. Лорд-адмиралът не позна конника. Той се представи като слуга на мистър Кленч, лондонския агент на негова светлост.
— Бързо съобщение от мистър Кленч, ваша милост. Мистър Кленч заповяда непременно да ви настигна по пътя!
— Препуснете напред да предупредите вратаря — каза графът, като се отпусна на възглавницата.
В каретата беше тъмно и той не можа веднага да прочете писмото. Като всеки друг смъртен лорд- адмиралът усети неприятния студ на тревогата: изглежда, писмото съдържаше немаловажни вести, щом лондонският му агент е бил принуден да изпрати подир каретата специален човек.
Небосклонът посиня. Домът и паркът в далечината станаха черни и се сляха. Над островърхите кубета на двете кули затрепкаха звезди. Тук-там в прозорците на втория етаж се виждаха светлини. Долните зали не бяха осветени или пък капаците не пропускаха светлината навън.
Пред главните порти, широко разтворени, стоеше беловласият вратар. Старецът се поклони ниско на господаря, когато четворката коне понесе екипажа по полукръга на парадната алея. Граф Ченсфилд гледаше през прозореца на каретата, но не видя никого на стъпалата на главния вход.
В полутъмния вестибюл старият майордом едва успя да запали две свещи в стенните свещници, в допълнение на мъждивата угарка, която кадеше над гардеробната закачалка. Той взе шапката и плаща на господаря си.
Учуден и ядосан от оказаното му посрещане, лорд Ченсфилд късо запита здрава ли е милейди. В същата минута тя самата се появи на прага. Съпругът й веднага забеляза, че е нещо разсърдена и загрижена.
— Не си уредила твърде тържествено посрещането на мъжа си, Нел — рече той високо. — дявол да го вземе, не мога да позная …
— По-тихо, за бога, по-тихо, Фреди! — прекъсна го лейди Елен. — домът ни е пълен с чужди хора…
