в Ченсфилд, синьор.
6
Към края на лятото, когато ябълките в английските градинки порозовяха и станаха сладки, яхтата „Южен кръст“ се завърна в Лондон През август корабът хвърли котва в устие, то на Темза. Лорд Ченсфилд завари жена си и дъщеря си да се стягат за път: милейди беше пожелала да прекара края на август и септември в лоното на ченсфилдската природа. Неотложни работи задържаха лорд-адмирала за известно време в столицата и лейди Елен тръгна за Ченсфилд заедно с дъщеря си и няколко слуги.
В Шрусбъри, в странноприемницата „Северен елен“, каретите на лейди Райланд и нейната прислуга спряха, за да сменят за последен път конете.
В очакване на каретите лейди Елен, госпожа Тренбърн и мис Изабела влязоха в залата на странноприемницата. Утрото беше прохладно; дъждовни капки със сила се удряха в прозоречните стъкла и се разбиваха на прах. В камината гореше огън и някакъв стар господин, много почтен на вид, приличащ на пътуващ чужденец, собственоръчно разбъркваше горящите въглени. Като видя трите дами, чужденецът превзето се поклони и предложи на милейди своето място край огъня.
Господинът се оказа старият френски роялист, нормандският барон Бернар дьо Брини, заставен да напусне своята страна, където се бяха „разбунтували онези каналии“, както баронът се изрази по адрес на френските селяни. Старият барон пътуваше за Бълтън, за да се срещне с роялисти емигранти, намерили подслон в английския Север. Той доста свободно говореше и английски. Лейди Ченсфилд каза името си, но гостът се оказа малко осведомен в аристократическата генеалогия на островната империя и благородното име на милейди прозвуча за него, изглежда, като съвсем ново.
Когато пътното запознанство се завърза и затвърди, старият барон намекна, че от мисията му е заинтересуван франкският двор, самата кралица Мария Антоанета и августейшият й брат, австрийският император Леополд II…
— Но и във вашата страна хората не трябва да останат безучастни към нашите страдания — развълнувано говореше старият френски аристократ, — защото и у вас започва да се шири опасният заговор, имащ за цел да унищожи вековните права на аристокрацията и на тяхно място да постави теорията за правата на човека. Вашето правителство, законът, собствеността, религията и всички други институции, скъпи на британците, се намират в опасност и могат да бъдат по метени, както това вече стана в моята Франция… Якобинският дух прониква и у вас!…
Като забеляза обаче, че събеседницата му се плаши и разстройва от разговора върху политиката, галантният барон побърза да промени темата и заговори за забележителностите на Бълтън.
— Извинете, господин барон, къде възнамерявате да се установите в Бълтън? — запита лейди Елен.
Където се случи — отговори жизнерадостният стар французин. — навярно в този стар град не липсват странноприемници.
Поглеждайки барона отстрани, Изабела забеляза, че лявото му око се отличава със странна мъртвешка неподвижност; представляваща рязък контраст с живия блясък на дясното око.
— Не бихте ли желали да се възползувате от нашия дом? — предложи графинята. — наистина той е на дванадесет мили от Бълтън, но у нас би ви било по-удобно, отколкото в странноприемница. След няколко дни ще трябва да се върне в Ченсфилд и моят съпруг, за да подготви корабите си за нов военен поход в Индийския океан.
Предложеното гостоприемство явно зарадва и трогна френския дворянин. Той обсипа графинята с изявления на благодарност.
За слугата на барона, един възрастен дългокрак мъж на име Франсоа Буше, се намери запасен яздитен кон, а целият багаж се смести на задната капра на втория екипаж. Лейди Елен отпрати камериерката от своята карета и господин баронът зае нейното място. Благодарение на живия и увлекателен разговор с госта последната част от пътуването премина незабелязано. В Ченсфилд на тайния пратеник на Мария Антоанета бяха отредени две удобни стаи на втория етаж. В първата от тях, една малка приемна, се намести слугата Франсоа.
През време на вечерята в замъка господин барон дьо Брини беше по-малко оживен, оплакваше се от главоболие и леко покашляше. Слугата си той изпрати на пристанището, за да се осведоми за пристигналите кораби. Последният се върна със съобщението, че към бълтънски води наближава американският кораб „Каролина“ от Филаделфия. Скоро след вечерята целият ченсфилдски дом потъна в сън, тишина и мрак.
На сутринта, когато лейди Елен слезе за закуска, слугата на стария французин се приближи до нея със загрижено лице и я запита дали в Ченсфилд има лекар: по пътя господин баронът се беше простудил и сега не е в състояние да напусне леглото. Графинята се разтревожи, заповяда да впрегнат карета и да я изпратят в Бълтън за доктор Рандолф Грейсуел.
След пладне състоянието на болния се влоши и слугата Франсоа Буше съобщи на господарката на дома, че положението на стареца внушава сериозни опасения, тъй като налице са всички признаци за възпаление на дробовете и треска. Мосю дьо Брини, изглежда, си даваше сметка за своето състояние, защото предаде на графинята чрез Франсоа голямата си молба да уведоми за неговата болест местния католически свещеник. Много скоро леката двуколка докара в Ченсфилд свещеника от пристанищната капела патер Бенедикт Морсини Слугата на барона доведе монаха до леглото на болния. Старият роялист лежеше с притворени очи, дишаше пресекливо и тежко. Той видя непознатия монах в расо и с очи даде знак на слугата да се отдалечи.
— Наведете се към мен, свети отче — прошепна едва чуто той.
Свещеникът въпросително се взираше в болния, който извади ръката си изпод одеялото и на показалеца на болния монахът видя пръстен с печатче. Това украшение приличаше на пръстена със саламандъра, какъвто притежаваше и самият патер! Мигар е нов пратеник на отец Фулвио ди Грачиолани?…
— Ad majorem dei gloriam! — прошепна многозначително болният.
— Amen! — отвърна монахът, като се наведе още по-ниско към възглавето.
— Неотдавна посетих Венеция и разговарях с отец Фулвио. — гласът на болния беше слаб. Той се задъхваше и правеше големи усилия, за да говори по-ясно. — Лорд Ченсфилд посетил Мраморното палацо и бил приет от граф Паоло д’Еляно. Насам идва доктор Буоти. Пристигнах по рано, за да ви предупредя за тези събития. Светият отец благославя замислените от вас начинания и моли да не отлагате нито час …
— Извинете, ваше превъзходителство, отец Фулвио, не ви ли предаде писмо за мен?
— Условията на нашата среща изключваха такава възможност. Вместо парола и писмо той ми предаде този пръстен… Забавянето заплашва нашето свето дело с гибел… Той ви моли да се погрижите не само за съдбата на вашата духовна дъщеря, но и да не забравяте… юридическата кантора на Ноел-Абрахамс и Маджарами. Доколкото разбрах, патер Фулвио смята за необходимо Лео Ноел-Абрахамс да сподели съдбата на наследницата…
— Ваше превъзходителство, вие се уморихте… Не ви ли затруднява дългият разговор?
— Брат Бенедикт, аз стоя вече пред прага… Моля ви, брате мой, да известите на отец Фулвио, че Бернар дьо Брини изпълни преди смъртта си своя дълг!…
Късно вечерта в Ченсфилд пристигна доктор Рандолф Грейсуел. Той беше много уморен и перспективата да прекара една безсънна нощ край одъра на умиращия чужденец никак не го радваше. Слугата на барона придружи лекаря в покоите.
При светлината на нощната лампичка се виждаше завеса, падаща над постелята на болния. Лекарят се приближи до леглото.
— Донесете тук повече свети — нареди той отсечено и от махна завесата настрана.
За голямо учудване на лекаря постелята се оказа празна; в същия миг върху рамото на доктор Грейсуел тежко се отпусна иззад завесата нечия ръка.
Напрягайки късогледите си очи, докторът се вглеждаше в лицето на високия беловлас старец. Мъжът стоеше в една малка стенна ниша зад завесата, редом с леглото. Беше по нощни дрехи и халат.
— Доктор Грейсуел — заговори този странен болен, — извика х ви тук под предлог, че съм болен. Поднасям ви хилядите си извинения, задето ви причиних това безпокойство, но работата не търпи отлагане. Става дума за една важна тайна.
— Кой сте вие? — докторът изпитваше нещо твърде подобно на уплаха.
