КНИГА ЕДИНАДЕСЕТА
I. ОБУВЧИЦАТА
Есмералда спеше, когато скитниците започнаха обсадата на църквата.
Скоро растящият шум около „Света Богородица“ и неспокойното блеене на събудилата се преди нея козичка прекъснаха съня й. Тя седна в постелята си ослуша се, огледа се и уплашена от светлината и врявата, излезе от килията да види какво става. Изгледът на площада с движещите се по него сенки, хаотичното нощно нападение, отвратителната сган, подскачаща с хрипливо квакане в тъмнината като пълчище жаби, няколкото червени факли, които пробягваха и се кръстосваха над мрака подобно на огньовете, играещи по мъгливата повърхност на блатата, цялата тази гледка й напомни тайнствено стълкновение между призраците от дяволските сборища и каменните чудовища на църквата. Закърмена още от детинство със суеверията на циганското племе, първата й мисъл бе, че присъствува по някаква случайност на магьоснически обред на загадъчни нощни същества. И тя изтича ужасена в килията си, притаи се и коленичила в постелята си, се помоли горещо да не й се привиждат такива страшни кошмари.
Постепенно първите и неясни опасения се разсяха. По непрекъснато увеличаващия се шум и по много други реални признаци тя разбра, че нападат не призраци, а живи същества. Страхът й тогава взе друга насока. Девойката си каза, че може би народът се бунтува, защото иска да я изтръгне насила от убежището й. Мисълта, че отново ще трябва да се прости с живота, с надеждата, с Феб, когото тя не преставаше да вижда в бъдещето, дълбокото съзнание за нейната безпомощност, невъзможността за бягство, липсата на каквато и да било опора, пълната й изоставеност, самотата и хиляди други мисли я сломиха окончателно. Тя падна на колене със сключени ръце, изпълнена с трепет и тревога, зарови глава във възглавницата си и макар и циганка, езичница и идолопоклонница, започна, ридаейки, да моли добрият християнски бог за пощада, да призовава света Богородица, която я бе приютила. Защото в живота настъпват такива мигове, когато дори невярващият в нищо е готов да изповяда религията на най-близкия храм.
Девойката дълго, лежа така, просната на земята, по-скоро трепереща, отколкото молеща се, вледенена от диханието на все повече приближаващото се яростно пълчище, без да може да проумее неговото изстъпление, без да има представа какво са замислили, какво вършат и какво искат тия нападатели, но предчувствуваща трагична развръзка.
И ето че сред тази смъртна тревога тя долови стъпки край себе си. Обърна се. В килията й току-що влизаха двама мъже, единият от които носеше фенер. Есмералда нададе слаб вик.
— Не се бойте — каза й един глас, който й бе познат, — аз съм.
— Кой сте вие? — попита тя.
— Пиер Гренгоар.
Това име я успокои. Тя вдигна очи и действително позна поета. Но до него стоеше някаква тъмна фигура, забулена от краката до главата, която я порази с безмълвието си.
— А! — укори я Гренгоар. — Джали ме позна преди вас. Малката козичка наистина не бе чакала Гренгоар да се обади. Още щом той влезе, тя се потърка нежно о коленете му и обсипа поета с ласки и бели косми, защото точно по това време сменяше козината си. Гренгоар също я милваше.
— Кой е другият човек с вас? — попита циганката тихо.
— Бъдете спокойна — отвърна Гренгоар. — Един мой приятел.
Философът сложи фенера на земята, клекна на плочите и се провикна възторжено, притискайки Джали в обятията си:
— О, милата ми козичка! Вижте я каква е малка, а толкова ми е чистичка! И колко е умна, чевръста, учена, същински граматик. Я да видим, Джали, дали не си забравила някой от забавните си номера. Какво прави метр Жак Шармолю?…
Мъжът в черно обаче не го остави да довърши. Той се приближи до Гренгоар и го разтърси грубо. Гренгоар се изправи.
— Вярно! — извика той. — Забравих, че бързаме. И все пак това не е достатъчно основание, учителю, за да се държите така грубо с хората. Скъпо мое прелестно дете, животът ви, както и животът на Джали са в опасност. Искат да ви вземат отново. Ние сме ваши приятели и идваме да ви спасим. Елате с нас.
— Вярно ли е това? — извика потресена циганката.
— Да, самата истина. Елате бързо!
— Съгласна съм — прошепна тя. — Но защо вашият приятел не каза нито дума?
— А! — отвърна Гренгоар. — Баща му и майка му бяха чудаци и му завещаха в наследство мълчалив нрав.
Тя трябваше да се задоволи, с това обяснение. Гренгоар я хвана за ръка, другарят му взе фенера и тръгна напред. Девойката бе зашеметена от страх и се остави да я отведат. Козичката ги следваше, подскачайки, толкова доволна, че вижда отново Гренгоар, че го спъваше на всяка крачка, провирайки рогца между краката му.
— Такъв е животът — казваше философът всеки път, когато тя го спъваше. — Най-добрите ни приятели често ни поставят крак.
Те слязоха бързо по стълбата на кулата и прекосиха безлюдната мрачна църква. Външната врява отекваше в нея и контрастираше ужасно с тишината под нейните сводове. Есмералда излезе с двамата мъже през Червената врата в двора на манастира. Манастирът беше пуст. Монасите се бяха скрили в епископският дворец, за да се молят всички заедно. Дворът беше празен, няколко обезумели от страх слуги се гушеха в тъмните ъгли. Тримата спътници се отправиха към малката вратичка, която извеждаше към Терена. Мъжът в черно я отключи. Нашите читатели знаят, че Теренът беше ивица земя, заградена със стени откъм Сите, която принадлежеше на капитула на катедралата и заемаше източния край на острова зад църквата. Мястото беше съвсем безлюдно. И сравнително тихо. Врявата на нападащите скитници долиташе по-смътно и по-глухо дотук. От реката духаше свеж вятър, който разклащаше вейките на единственото дърво, посадено в самия край на Терена. Долавяше се шумоленето на листата. За бегълците обаче все още имаше опасност. Най-близките до тях сгради бяха епископският дворец и църквата. В епископския дворец явно цареше голямо смущение. Светлини прорязваха непрекъснато мрачната му фасада, пробягвайки от прозорец на прозорец, също както след като изгорим хартия, в тъмната купчина пепел пробягват причудливо хиляди ярки искри. Черните силуети на огромните кули на „Света Богородица“, гледани в гръб заедно с дългия кораб, над който се издигаха, се очертаваха върху обширния кървав фон на площада като две гигантски пиростии в огнище на циклопи.
Разстлалият се околовръст град трептеше пред погледа с размесените си тъмни и светли точки. Рембранд понякога рисува картините си на подобен фон.
Човекът с фенера се запъти към носа на Терена. Там, до самата вода, се издигаше изпочупена, полуизгнила ограда от колове, преплетени с летви, по които се виеше хилава ниска лозница, разперена като пръсти на ръка. Долу в сянката, зад плета, бе скрита лодка. Мъжът направи знак на Гренгоар и спътницата му да се качат з лодката. Козичката ги последва. Човекът в черно се качи последен. Той преряза въжето на лодката, отдалечи я от сушата с един дълъг прът, седна на носа, хвана веслата и загреба с всички сили към средата на реката. На това място течението на Сена е много бързо и той с мъка се отдели от острова.
Първата грижа на Гренгоар, когато влезе в лодката, беше да вземе козичката в скута си. Той се настани на кърмата, а девойката, която изпитваше необясним страх от непознатия, седна до поета и се сгуши до него.
Когато философът почувствува, че лодката заплува, той плесна с ръце и целуна Джали между двете рогчета.
— О! — възкликна той. — Ето ни спасени и четиримата! — И добави дълбокомислено: — Понякога дължим щастливия изход на великите хрумвания на съдбата, а понякога на собствената си съобразителност.
Лодката плуваше бавно към десния бряг. Девойката наблюдаваше непознатия с тайна уплаха. Той бе заслонил грижливо светлината на фенера и изправен на носа на лодката, изглеждаше като същински призрак в мрака. Ниско спуснатата му качулка го закриваше като маска и при всеки замах на веслата ръцете
