му в широките черни ръкави напомняха разперени криле на прилеп. Впрочем, той все още не бе промълвил нито дума, не беше издал никакъв звук. Чуваше се само плясъкът на веслата и клокоченето на водните струи край лодката.
— Кълна се в душата си! — провикна се внезапно Гренгоар. — Ето ни бодри и весели, сякаш сме чеда на Ахерон! Мълчим като питагорейци или като риби! Пасха Господня! Много бих се радвал, мили приятели, ако някой от вас ми каже нещо. Човешкият глас е музика за ухото. Това не е моя мисъл, а блестяща сентенция на Дидим Александрийски! Без съмнение Дидим Александрийски съвсем не е посредствен философ. Кажете ми нещо, прелестно дете, кажете поне една дума, моля ви. Добре, че се сетих, вие правехте по-рано една забавна гримаса. Не сте ли я забравили? Знаете ли, миличка, че кралският съд има власт над всички убежища и в килията в „Света Богородица“ ви грозеше голяма опасност? Уви! Колибри свива гнездото си в устата на крокодила. Учителю, ето че и луната се показа. Дано не ни забележат! Ние извършихме похвална постъпка, спасявайки госпожицата, но въпреки това ще ни обесят в името на краля, ако ни хванат. Уви! Човешките действия се преценяват двояко. Обсипват с хули някого за същото, за което увенчават с лаври другиго. Същите, които благоговеят пред Цезар, порицават Катили-на. Не е ли така, учителю? Какво ще кажете за такава философия? Моята философия е инстинктивна, вродена, ut apes geometriam201. Хубава работа! Никой не отговаря. Какво лошо настроение имате и двамата. Трябва да си говоря самичък. В трагедиите това се нарича монолог. Пасха Господня! Предупреждавам ви, че преди малко видях Луи XI и от него запомних тази клетва. Пасха Господня! Какъв страшен рев се носи още от Сите. Противен и зъл е този стар крал. Цял омотан в кожи. Дължи ми пари за моята епиталама, а едва не ме обеси тази вечер, което много щеше да обърка сметките ми. Той проявява дребнаво скъперничество срещу заслужилите хора. Би трябвало да прочете четирите тома на Салвиен от Кьолн „Adversus avaritiam“202. Истина ви казвам, този крал е много тесногръд по отношение на литераторите и си позволява варварски жестокости. Гъба за изсмукване на пари, която се е впила в народа. Неговата пестеливост напомня далак, уголемен за сметка на всички други излинели органи. Затова оплакванията от тежките времена се превръщат в ропот срещу краля. При царуването на този набожен и благ монарх бесилките се огъват от обесени, дръвниците на ешафодите изгниват от кръв, затворите пращят като претъпкани кореми. Този крал с едната си ръка граби, а с другата беси. Прокурор на господин Налог и госпожа Бесилка. На знатните отнема почетния сан, на бедните стоварва все нови и нови тежести. Не знае мярка в нищо! Не обичам този монарх. А вие, учителю?
Човекът в черно оставяше бъбривия поет да глаголствува. Той продължаваше да се бори със силното тясно течение, което разделя задната част на Сите от носа на острова Света Богородица, наричан днес остров Сен Луи.
— Ах, добре, че се сетих, учителю! — поде внезапно Гренгоар. — Дали ваше преподобие забеляза, когато пристигнахме на площада пред църквата, сред разярените скитници онова клето момченце, на което вашият глух звънар се готвеше да размаже черепа в перилото на галерията на кралете? Аз съм късоглед и не можах да го позная. Знаете ли кое може да е било?
Непознатият не отвърна нищо. Но той неочаквано спря да гребе, отпусна ръце като прекършени, обори глава и Есмералда чу неволна въздишка. Тя изтръпна. Чувала бе вече подобни въздишки.
Изоставена сама на себе си, лодката плува известно време по течението. Но човекът в черно се изправи, стисна веслата и отново загреба срещу течението. Той отмина носа на остров Света Богородица и се насочи към пристанището Порт о Фоан.
— А! — каза Гренгоар. — Ето двореца Барбо. Погледнете, учителю, тези черни покриви, които се пречупват така чудновато ей там, под купа надвиснали влакнести, мътни и мръсни облаци, сред които луната изглежда смазана и разплута като жълтък на счупено яйце. Прекрасен дом. В него има един параклис с малък свод, украсен с изящна резба. А над него се възвисява прелестно стройна камбанария. Има и чудна градина с езеро, голяма клетка за птици, „ехо“, мрежа за игри на топка, лабиринт, къщичка за дивите зверове и колкото щете сенчести алеи, особено приятни на богинята Венера. Има и едно забавно дърво, наречено „сластолюбец“, защото е закриляло със сянката си любовните наслаждения на една известна принцеса и един галантен и остроумен френски конетабъл. Уви, ние, обикновените философи, сме в сравнение с някой конетабъл като леха със зеле и репички в сравнение с парка на Лувър. Но какво значение има това? Човешкият живот, както на великите, така и на нас, обикновените хора, е еднакво примесен с добро и зло. Страданието винаги съпътствува насладата, спондеят се редува с дактила. Трябва да ви разкажа, учителю, историята на двореца Барбо. Нейният край е много трагичен. Това се е случило през 1319 година по време на Филип V, най-високия от всички френски крале. Поуката от тази история е, че плътските изкушения са гибелни и коварни. Не бива да се заглеждаме твърде в жената на ближния, колкото и да сме податливи на нейните прелести. Прелюбодеянието е непристойно увлечение. Измяната е любопитство към насладата на ближния… Охо! Шумът там се засилва!
Суматохата около „Света Богородица“ действително нарастваше. Те се вслушаха. Ясно се чуваха победоносни викове. Внезапно стотици факли, при чиято светлина заблестяха шлемове на войници, трепнаха по цялата църква, по кулите, галериите, под подпорните арки. Факлите сякаш търсеха нещо. Скоро бегълците доловиха ясно далечни викове: „Циганката! Магьосницата! Смърт на циганката!“
Нещастницата скри лице в ръце, а непознатият загреба яростно към брега. В това време нашият философ потъна в размисъл. Той държеше козичката в ръце и се отдръпваше лекичко от циганката, която се притискаше все повече към него като към единствено и последно прибежище.
У Гренгоар явно бушуваше жестока душевна борба. Той мислеше, че според „съществуващото законодателство“ и козичката ще бъде обесена, ако бъде уловена. Колко жалко би било! Бедничката Джали! Мислеше също, че двете осъдени, вкопчени в него, му идваха малко множко и че неговият спътник сигурно би се нагърбил с циганката с най-голямо удоволствие. В душата му се водеше страшна борба и подобно на Юпитер в „Илиадата“ Гренгоар измерваше едно след друго чувствата си към циганката и към козичката. Той гледаше ту едната, ту другата р овлажнели от сълзи очи, мърморейки през зъби:
— Не мога обаче да спася и двете!
Рязко разтърсване ги предупреди, че лодката е достигнала брега. Зловещата врява в Сите още не беше заглъхнала. Непознатият стана, приближи се до египтянката и пожела да я хване за ръка, за да й помогне да слезе. Тя го отблъсна и увисна на ръката на Гренгоар, който, зает с козичката, едва не я бутна. Тогава тя скочи сама от лодката. Беше така развълнувана, че не си даваше сметка какво прави и къде отива, остана за миг така, зашеметена, гледайки течащата вода. Когато се опомни, видя, че е сама на пристанището с непознатия. Изглежда, че Гренгоар се беше възползувал от залисията при, слизането, за да се измъкне с козичката и да потъне в сгушените една до друга къщи на улица „Грьоние сюр Ло“.
Клетата циганка изтръпна, като се видя сама с този човек. Тя се опита да каже нещо, да извика, да призове Гренгоар, но езикът й се беше сякаш схванал в устата и никакъв звук не се отрони от устните й. Изведнъж тя почувствува върху ръката си ръката на непознатия, студена и силна. Зъбите й затракаха, девойката стана по-бледа от лунния лъч, който я огряваше. Мъжът не произнесе нито дума. Той се отправи с бързи стъпки към Гревския площад, държейки я за ръка. В този миг тя почувствува смътно, че силата на съдбата е непобедима. Обхвана я слабост, престана да се съпротивява и затича след него, защото той крачеше бързо. Кеят на това място се изкачваше нагоре, обаче тя имаше чувството, че се спуска по наклонена плоскост.
Огледа се на всички страни. Нито един минувач. Кеят беше съвършено безлюден. Крясъци и трополене на крака долитаха откъм бурното, обагрено в пурпур Сите, от което я делеше само единият ръкав на Сена; оттук се чуваше името й, съпроводено от смъртни закани, останалата част на Париж се разстилаше около нея на огромни тъмни петна.
Непознатият продължаваше да я влачи подире си, все така безмълвен и забързан. Тя не си спомняше да е минавала през тия места. Когато прекосяваха улицата под един осветен прозорец, девойката събра сили, напрегна се и извика:
— Помощ!
Живеещият в този дом гражданин отвори прозореца, показа се по нощница с лампа в ръка, погледна тъпо крайбрежната улица, измърмори нещо, което не стигна до нея, и затвори пак капаците. И последният лъч на надеждата угасна.
Човекът в черно не каза нито дума. Държейки здраво ръката й, той само закрачи още по-бързо. Смазана, тя не се противеше вече и покорно подтичваше зад него.
