От време на време само събираше сетни сили и задъхана от тичането по неравния паваж, мълвеше с пресеклив глас:
— Кой сте вие? Кой сте вие?
Но той не отговаряше.
Така те стигнаха, вървейки все край реката, до доста обширен площад, слабо осветен от луната. Гревският площад. В средата се открояваше нещо като черен кръст. Бесилката. Девойката я позна и разбра къде се намира.
Мъжът се спря, обърна се към нея и махна качулката си.
— О! — заекна тя вледенена. — Знаех, че е пак той.
Беше свещеникът. Той изглеждаше като своя собствен призрак. Това бе сигурно игра на лунната светлина, под която всички предмети изглеждаха призрачни.
— Слушай — каза архидяконът и тя цяла се разтрепера при звука на този съдбоносен глас, който не бе чувала отдавна. Той продължи да говори задъхано, отривисто и прекъснатите му думи издаваха дълбоко душевно вълнение. — Слушай. Ние дойдохме тук. Искам да говоря с тебе. Това е Гревският площад. Крайната точка на нашия път. Съдбата ни предава един на друг. Аз държа в ръцете си твоя живот, а ти — моята душа. Зад този площад и зад тази нощ започва небитието. Изслушай ме. Ще ти кажа… Но само не споменавай твоя Феб! (Докато й говореше, той не изпускаше ръката й и се движеше насам-натам, като че ли не го свърташе на едно място). Не ми говори за него. Разбираш ли, не знам какво ще сторя, ако произнесеш това име, но навярно ще извърша нещо страшно.
Изричайки тия думи, той се спря като тяло, възвърнало центъра на тежестта си. Но в думите му пак личеше вълнение и гласът му ставаше все по-глух.
— Не извръщай глава. Слушай. Работата е сериозна. Ето какво се случи най-напред. Това не е шега, кълна ти се. Какво казвах? Припомни ми! Ах, да! Има постановление на кралския съд да бъдеш екзекутирана. Измъкнах те от ръцете им, но те ни преследват. Погледни!
Той простря ръка към Сите. Там действително като че ли още претърсваха квартала край катедралата. Кулата над дома на заместник-върховния съдия точно срещу Гревския площад бе изпълнена с шум и светлика. Виждаха се войниците, които тичаха по отсрещния бряг с факли в ръце и викаха:
— Циганката! Къде е циганката? На смърт! На смърт!
— Виждаш, че те преследват и че не те лъжа. А аз те обичам. Не отваряй уста. По-добре не ми говори, ако ще ми кажеш, че ме мразиш. Не искам да слушам повече това. Спасих те. Остави ме да ти кажа. Мога да те спася напълно. Всичко съм приготвил. Само ако пожелаеш. Ако пожелаеш, ще успея.
’Гой прекъсна рязко думите си:
— Не, не това трябва да ти кажа.
Затича се, без да пуска ръката й, като по този начин принуждаваше и нея да тича, право към бесилката и й я посочи с пръст, казвайки хладно:
— Избирай между нея и мене!
Тя се отскубна от ръцете му и се строполи в подножието на бесилката, прегръщайки тази смъртоносна опора. После извърна леко прелестната си главица и погледна през рамо свещеника. В този миг тя напомняше божията майка в подножието на кръста. Свещеникът бе застинал неподвижно с вдигната към бесилката ръка, подобен на статуя.
Най-сетне циганката промълви:
— Аз се ужасявам по-малко от нея, отколкото от вас. Тогава той отпусна бавно ръка и погледна съкрушен каменната настилка на площада.
— Ако тези камъни можеха да говорят — прошепна той, — те навярно биха казали: „Колко злочест човек!“
После отново заговори. Коленичила пред бесилката и скрита под дългите си разпуснати коси, девойката го остави да говори, без да го прекъсва. Гласът му звучеше сега скръбно и нежно, като противоречеше мъчително на суровата надменност на изражението му.
— Обичам ви! О, това е самата истина. Нима не виждате нито една искра от огъня, който изгаря сърцето ми? Уви, девойко, ден и нощ, да, ден и нощ аз горя. Не заслужавам ли малко милост? Ден и нощ пламти любовта ми, повярвайте, това е същинско изтезание. О, аз страдам жестоко, клето мое дете! Заслужавам съчувствие, уверявам ви. Виждате, че ви говоря кротко. Какво не бих дал да не се боите вече от мене. Виновен ли е един мъж, когато е влюбен в една жена? О, боже мой! Нима никога няма да ми простите? Вечно ли ще ме мразите? Нима всичко е свършено? Това именно ме прави зъл, разбирате ли, и противен на мене самия. Вие дори не ме поглеждате! Вие мислите може би за нещо друго, докато аз ви говоря тръпнещ и изправен пред вас на прага на вечността, която чака и двама ни. Не ми говорете главно за офицера! О, аз ще падна в краката ви! О, аз ще целувам не нозете ви — вие няма да позволите, — но земята под вашите нозе! О, аз мога да ридая като дете, мога да изтръгна от гърдите си не думи, а душата си, сърцето си, за да ви докажа, че ви обичам, но всичко ще бъде напразно! Всичко! А при това във вашата душа има само нежност и милосърдие, вие сияете от благост, вие сте така пленителна, добра, състрадателна и чаровна. Уви! Само към мене ли сте безпощадна? Каква жалка орис!
Той скри лице в ръцете си. Девойката чу хълцанията му. Това й се случваше за първи път. Прав, разтърсван от ридания, гой беше по-окаян и по-умоляващ, отколкото ако бе паднал на колене. Свещеникът рида известно време така.
— Какво да се прави! — продължи той, когато първият пристъп се уталожи. — Не намирам думи. Толкова много мислих върху това, което трябва да ви кажа. А сега треперя и се боя, губя сили и решителната минута. Чувствувам някаква върховна сила над нас и заеквам безпомощно. О, аз ще се хвърля на земята, ако вие не се съжалите над мене и над себе си. Не обричайте на гибел и двама ни! Ако знаехте само колко ви обичам! Ако познавахте сърцето ми! О, какво отречение от всяка добродетел! Какво отчаяно отказване от всичко мое! Учен, аз се гавря с науката! Благородник, аз петня името ек. Свещеник, аз превръщам требника във възглаве на сладострастни мечти, като плюя на своя бог! И всичко това заради тебе, вълшебнице! За да бъда по-достоен за твоя ад! А ти се отвръщаш от прокълнатия! О, нека ти кажа всичко! И нещо повече, нещо по-ужасно, о, много по-ужасно…
Като каза тия думи, лицето му придоби безумно изражение. Той млъкна за миг и продължи, сякаш говорейки сам на себе си с гръмък глас:
— Каин, какво направи с твоя брат? После пак замълча и след малко поде:
— Какво направих ли, господи? Прибрах го, отгледах го, отхраних го, обичах го, обожавах го и го убих. Да, господи, току-що смазаха черепа му пред очите ми върху камъните на твоя храм, и го заради мене, заради тази жена, заради нея…
Погледът му стана див. Гласът му постепенно гаснеше. Той повтори няколко пъти машинално с дълги промеждутъци, като камбана, чиито последни звуци бавно заглъхват:
— Заради нея… Заради нея…
После не можа да изговори нито една разбираема дума, макар че устните му още се движеха. Изведнъж той рухна на земята като покосен и остана така неподвижен, с глава върху коленете.
Помръдването на девойката, която издърпа крака си изпод него, го опомни. Той бавно прокара ръка по хлътналите си бузи и загледа смаяно мокрите си пръсти.
— Как! — прошепна той. — Нима съм плакал?
И внезапно се обърна към циганката с неизказано вълнение:
— Уви! Вие гледахте равнодушно сълзите ми! Дете, знаеш ли, че тези сълзи са лава? Колко вярно било, че човекът, когото мразим, не може да ни трогне с нищо! Ти би се смяла дори ако ме видиш, че умирам! А аз не искам да те видя умираща! Една дума! Една-едничка дума на прошка! Не казвай, че ме обичаш, кажи само че си съгласна, това иде бъде достатъчно. Аз ще те спася. Ако ли не… О, времето лети, заклевам те във всичко свято, не чакай да стана отново от камък като тази бесилка, която също те желае. Помисли, че нашите две съдби са в моите ръце, че не съм на себе си, а това е страшно, че мога да погубя всичко, че под нас зее бездънна бездна, нещастнице, и аз ще падна след тебе, за да те преследвам във вечността! Една блага дума! Едничка дума! Една-единствена!
Тя понечи да му отговори. Той се хвърли на колене пред нея, за да приеме благоговейно думата, която тя щеше да произнесе, трогната най-сетне може би.
— Вие сте убиец! — каза девойката.
